Краси П. Д. Орешкин

 

 

 

 

ОТМИНАЛИ ГОДИНИ

 

 

 

 

 

Роман за юноши

2023

 

 

 

 

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

Ако познаете себе си и не се харесате, причината не е в разказвача.

 

 

 

Предговор

    Днес, хлапетата, за които се разказва в тази история, са вече възрастни, но някога те бяха десет годишни или приблизително на толкова. Например тези от нашата улица - обикновена улица, разположена на южния скат на един от седем хълма посред равнината. Жителите се шегуваха, че живеят в Рим, който също беше разположен на седем хълма.

    По склоновете бяха накацали уютни къщи, китни градини, спретнати дворове и малки, криви улички, изпълнени с усмихнати хора, играещи деца, поведени на водопой овчи стада и пасящи магарета. Като повечето улици в онова време, тя беше покрита с калдъръм от големи, заоблени камъни, между които растяха треви и билки и се стичаха последните ручеи дъждовна вода. Понякога, след поройни валежи, между камъните се подаваха довлечени от пороите камъчета, непотребни никому криви и ръждясали гвоздеи, стари капачки, парчета от алуминиеви лъжици и вилици, играчки и дори дребни монети.

    Слънцето изгряваше над източния хълм в ореол ослепителни жълто-бели лъчи, разхождаше се в златистата си премяна високо над южните хълмове и залязваше над западния хълм, обагрено в жълто-червена светлина. Децата обичаха да подскачат по камъните на кълдъръма след дъжд, когато слънцето изгряваше през облаците и озаряваше равнината, а в локвите проблясваха слънчеви зайчета.

    Някогашните къщи бяха кирпичени или направени от рингови тухли, покрити със стари керемиди, измазани с глина или варови мазилки. Но все по-често изникваха нови домове, с нови тухли и съвременни керемиди, наричани „цигли“. Много нови къщи бяха недовършени, поради което непрекъснато бяха достроявани, мазани, боядисвани и разкрасявани. Беше повод за обща радост, когато от някой край на махалата викачите обявяваха с цяло гърло от върха на нов покрив, че още една къща е построена и в нея ще живеят добри стопани, които сега даряват майсторите с нови ризи и пешкири.

    Изтичането срока на вноската за автомобил беше още една причина за радост, тъй като след пет-шест годишно очакване, някой нашенец се сдобиваше с желаното возило. По улиците имаше вече десетина лъскави коли. Колко гордост предизвикваше автомобилът у собствениците, а още и възхищение и дори мъничко завист в останалите! Притежателите му щяха да пътуват из страната: на гости, на екскурзии, на курорт и даже до лозето или нивичката можеха да пътуват, стига да поискат... Вместо с магарешката каручка, ще се возят с моторното возило, а другите ще им дишат праха!

    Най-голямата радост за всички бяха децата и всичко свързано с тях. Раждания, кръщенета, рождени дни, дипломиране, приемане в университет, казарма, сватба, всичко беше повод за празнуване. На тези събития се събираше целият род, пръснат в различни краища на държавата. Срещаха се, за да се видят и да се порадват, че децата са живи, здрави и успели. В ресторант или в къщи, в дворовете или направо на улицата се изнасяха маси, столове и дъсчени пейки. Масите се отрупваха с всичко необходимо за случая и празникът започваше. Вдигаха се наздравици, виеха се хора, пееха се песни. Празнуваха близки и роднини, съседи и приятели, колеги и дори преминаващи по улицата случайни минувачи. Дните някога бяха изпълнени с много труд, но и с общо веселие.

    Децата в онези години не се различаваха много от днешните деца. И тогава повечето бяха любознателни, любопитни, игриви и забавни. Изследваха заобикалящия свят, отсяваха доброто от злото, оценяваха истинското приятелство, проявяваха достойнство, смелост, искреност и честност, търсеха знания и любов, и бяха възпитани в трудолюбие и отговорност.

    Някои детски игри тогава се различаваха от днешните. Играеше се на „челик“, на „прескочи кобила“, на „дълго магаре“, на „държави“, на „жмичка“, на „сляпа баба“, на „глух телефон“, на „дай, бабо, огънче“, на „кажи, кажи ораторе“, на „стена“, на „филми“, на „войници“, на „бъз“, на „майки и татковци“, на „готвачи“, на „каубои и индианци“ и на много други игри, които се измисляха според обстоятелствата.

    През цялата година децата играеха навън или превръщаха различни свои занимания в игри. През зимата се пързаляха на снега, през март палеха огньове, с настъпването на пролетта пресаждаха горски цветя, през май ходеха в гората за люляк, през юни беряха липов цвят, през лятото ходеха на пионерски лагери и помагаха за събирането на селскостопанската продукция.

    Любими занимания на някои момчета бяха: риболовът на каналите в Блатото, плуването до баража на Главния канал, а понякога и стрелбите по черни котки и кукумявки. Готови да опитат всичко, когато асфалтираха улиците дъвчеха „дзифт“ вместо дъвка, от който по зъбите оставаха черни петна. Достатъчно беше един да опита нещо, за да го последват останалите. Може би за да демонстрират принадлежността си към животинския свят, се биеха помежду си, за да покажат превъзходството си.

    И някога, също като сега, хлапетата често мечтаеха, старателно планираха, експериментираха, четяха любопитни публикации и популярни книги, посещаваха филми в кината, но и усърдно залягаха над уроците и помагаха на родителите си.

    Ако ме попитате, какви бяха децата някога, ще ви отговоря веднага - обикновени деца, които бяха мъничко по-различни от днес, защото времето беше различно.

 

 

 

Глава I

За училището и местните особености

    Ако някога сте били дете, вероятно си спомняте, колко трудно е ставането за училище сутрин. Будят ви по няколко пъти и ви напомнят, че ще закъснеете, проверяват дали сте станали, после вратата се отваря заплашително и това предизвиква моменталното ви изхлузване изпод завивките, бързо измиване и обличане. Хапвате надве-натри, преглъщайки на големи залъци закуската и политате към училището. Отпред и отзад топуркат с обувки или шляпкат със сандали други хлапета, някои по-големи, други по-малки. Едни подтичват от страх да не закъснеят за първия час. Други бързат, за да имат време, да препишат домашните, преди да са влезли в час учителите. Трети, по-големите, отегчени от закуската с намазани филии в къщи, бягат, за да си купят закуска с джобните си и закусват в първия час, прикрити зад гърбовете на прилежните ученици от предните чинове. Учителите се правят, че не забелязват  това прегрешение. По-младите учители не желаят да си създават излишни неприятности, а по-възрастните предпочитат да се отдадат на свещенодействието на мисията си – преподаването.

    Училищната сграда беше просторна и светла, с високи тавани и множество високи прозорци. Построена двуетажна, в петдесетте години на миналия век, след това  беше надстроена, за да побере триста ученика и дузина и половина учители.

Селското училище  нямаше блясъка на градс-ките училищата, нито техните  големи успехи, но старателно и упорито мереше сили с тях. Като всички съвременни училища имаше достатъчно класни стаи, учителска стая, кабинети и дори „физкултурен салон“, разположен в една от големите стаи на първия етаж.

Учителите пристигаха сутрин с автобуса от близкия общински град, а след учебните часове се връщаха с него обратно. Имаше и местни учители, но най-младите и хубави учителки идваха от града. Бяха облечени в красиви градски тоалети и ухаеха на цветни парфюми. Беше приятно, когато над някого се наведе млада учителка, ухаеща на ароматизиран фабричен сапун и парфюм. Това разпалваше въобръжението и караше всички да бъдат особено внимателни в час, а през междучасието да разказват възторжени преживяното в този миг. Родителите на децата понякога също купуваха фабричен сапун, но предимно за специални случаи, докато в ежедневието се ползваше домашен, който миришеше на сода и свинска лой.

 * * *

   Автобусът не докарваше от града само млади и красиви учителки. С него пристигаше и Гришата – училищният директор. Той беше около петдесет и пет годишен, среден на ръст, добре сложен, облечен в поизтъркан кафяв костюм, риза и вратовръзка или фабрично плетено поло, балтон или шлифер и бомбе. Носеше кафеви офицерски обувки и ходеше така, сякаш маршируваше. Гледаше строго и имаше дълбок, боботещ, сякаш излизащ изпод земята глас, с който смразяваше всеки нарушител на училищния ред и го караше да застине на място, докато не му наложеше подходящо наказание за всяко провинение в училище или извън него.

    Всички ученици се бояха от Гришата. Дори родителите се бояха от него, освен майката на Марчето, нафукана съученичка  на Крис, който е  герой на тази история. Винаги, когато сутрин се качваше от спирката в началото на селото на път за центъра, заставаше отпред до вратата на автобуса, за да бъде близо до директора и надвикайки бръмченето на двигателя поздравяваше: „Добро утро, другарю директор! Нали знаеш наш’то Марче? Да и пишеш са-а-амо шестици!“ След което загадъчно намигваше, както можеха да намигат само популярните по онова време японски картички, от които палави гейши ви гледат фронтално с две очи, но когато завъртите картичката под ъгъл, ви намигват обещаващо. Директорът се изчервяваше и пътниците в автобуса виждаха  изчервяването му, настъпило или поради задължението да пише само шестици на Марчето, или заради обещаващото намигане на майка ѝ.

 

    В училището имаше и няколко местни учители и учителки. Повечето бяха по-възрастни и се ползваха с голямо уважение. Най-уважаван беше учителят Крумов. Той беше тридесет и пет годишен, висок, строен, с приятно лице и благ глас, който  събуждаше желание в учениците, да бъдат в класа му. В първия учебен ден той ги посрещаше и строяваше пред училищната сграда. По-големите класове знаеха къде и как да застанат, а „зайците“, както наричаха първокласниците, се оглеждаха и бутаха един в друг. Някои не бяха ходили на детска градина и не се познаваха, затова безпомощно се озъртаха, без да знаят, кое трябва да бъде другарчето им. Тази година другарят Крумов беше учител на класа на Крис.

-   Застани до Анелия! – каза му учителят.

    „Кой е Анелия?“ – чудеше се Крис, докато пристъпваше от крак на крак. В този миг  учителят хвана чантата на гърба му и го избута до русокосо, сивооко, червенобузо същество с огромни кордели, стърчащо с цяла глава над него.

    „Момиче! Какъв срам! Поставиха ме до момиче“ си помисли той, но все пак преглътна унижението, което според него представ-ляваше поставянето му до двукорделното същество. Останалите съученици не предизвикваха у него нито повече симпатия, нито повече доверие, освен може би Митето, с когото живееха на една и съща улица.

Беше слънчево септемврийско утро и както повеляваше традицията на петнадесето число, и тази година пред училището имаше тържество. Звучаха речи, песни, стихотворения, изпълнения на фанфарния оркестър, а учителите получаваха букети от цветя, набрани в градините. Във въздуха се носеха аромати на гергини, рози и хризантеми, които привличаха прелитащите наблизо пчели.

Високоговорителите предаваха на събраното множество казаното по микрофоните, а развълнува-ните родители се опитваха да запазят в съзнанието си всеки миг от първия учебен ден на децата си, изтривайки с ръка напиращите в очите им сълзи. Първокласниците, като всички първокласници, бяха объркани от ролята, която им беше отредена в този ден – да бъдат център на вниманието.

Първите дни в училище бяха особено преживяване. Крис имаше усещането, че обучението е сън, в който беше трудно да си спомни кога и на какъв урок е присъствал, но въпреки объркването запомняше всичко, което учеха в клас и придобиваше нови умения.  Единственият учебен час, останал в паметта му  завинаги, беше този, в който учителят ги научи да сливат буквите в срички, а сричките в думи. Сричаше и не можеха да повярва, че чудото се е случило. Преди тръгването на училище той не умееше да чете, както вече умееха някои деца от класа му. Четенето научи в класната стая и се чувстваше безкрайно щастлив от това ново умение.

Майка му го беше научила на цифрите, числата и на таблицата за умножение. Тя много държеше да не пропуска и минута от обучението по математика. Често му повтаряше, „учи, сине, математиката, защото е най-важната наука на този свят!“ Понякога с мъка разказваше, как пропуснала някои важни уроци, принудена да пасе бащините си волове. В това време учебните часове вървели и тя изпуснала свързващата нишка без да може  да навакса пропуснатото.

В спомените на Крис първата училищна зима остана с горящата печка, разнасяща приятна топлина в класната стая и с текстовете, които им четеше учителят. Крис слушаше унесен гласа му, положил брадичката върху двете си ръце и беше щастлив, безкрайно щастлив...

* * *

В онези години на дисциплината в училище се гледаше с различно око. Наказанията не бяха чести, но понякога се приемаха за необходимост. Имаше много палавници, които дисциплинираха чрез различни по строгост наказания. Най-строг беше директорът, който наказваше по регламент, но дори той не можеше да поддържа дисциплината така, както другарят Антонов, наричан от всички Илийката. Регламентираните методи за дисциплиниране, прилагани от директора, бледнееха пред десетките години изпитана  учителска практика на Илийката..

 Старият учител не можеше да бъде пренебрегван и неглижиран от учениците. Външният му вид будеше респект с високия ръст и физическата му сила. Имаше здрави ръце и атлетична фигура. Когато го провокираха ставаше сприхав. Не понасяше да му се противоречи. Кафевите му очи гледаха с проницателен и строг поглед. Лицето му, набраздено от дълбоки бръчки, се разделяше на две от прав, остър  нос. Прилична на храсталак, покрит с есенна слана, косата му беше запазила гъстотата от младежките му години, но без първоначалния си черен цвят. Носеше износен костюм, чиито разкъсани шевове жена му кърпеше от време на време.

Въпреки че цял живот беше преподавал в училището, му липсваше диплом за висше образование и педогогическа подготовка, но неговата собствена педагогическа методика беше желязна.

     По времето, в което Крис беше ученик, Илийката вече беше пенсионер, но способността му да поддържа ред и дисциплина го задържаше в училището, макар и с ограничен брой часове в най-горните класове. Достатъчно беше той да влезе в класната стая, за да настъпи  абсолютна тишина и всички погледи да бъдат отправени в черната дъска. Не се чуваше нито смях, нито разговори, никакъв звук. Дори  чиновете преставаха да скърцат, най-много някоя муха да бръмне и да се удари в стъклата на прозорците.

Ако някой си позволеше да наруши реда, да подръпва или ръчка съучениците си, това предизвикваше рязко спиране на урока и яростен поглед към нарушителя, от който замръзваше кръвта във вените. Ако обаче след това мълчаливо предупреждение побутването или подръпването продължеше, старият учител  бързо приближаваше палавника и му забиваше такъв шамар, че му бръмваха ушите, главата му отхвръкваше и ако природата не беше направила шиите достатъчно здрави, щеше да се търкулне някъде между чиновете на съседните редици.

        Тези истории се разказваха между големите ученици, предупреждавайки ги за това, което може да им се случи. След такава случка седмици наред никой не смееше да наруши реда в часовете му. Родителите, на които Илийката също беше учителствал, нямаха възражения към възпитателните му методи. И ако наследникът им разкажеше в къщи за приложения педагогически похват, те в добавка прилагаха една по-дълга серия от шамари.

 

Вечер, в кръчмата, бащите се надпреварваха да черпят стария учител. Уморени и опиянени от работа и вино, те изразяваха подкрепа за изпитаната  някога и от самите тях  килийна педагогика: „Само така, бачо Илия, бий и не жали! Аз колко бой съм изял от тебе, ама ето на - станах човек!“

* * *

Брат брата не храни, но блазе му, който го има – казва народът. Децата, които имаха по-големи братя и сестри, научаваха от тях много ритуали, чието спазване в училище или по пътя натам трябваше да ги предпази от неприятности. Особено опасно се считаше преминаването под „дяволския мост“. Когато забързан не го забележиш и преминеш под него, непременно ще ти се случи нещо лошо. Дяволският мост всъщност не беше никакъв мост, а дървен телефонен стълб с наклонена опора, разположена над тротоара до училището.  Ако някой се заплеснеше и минеше отдолу, трябваше по най-бързия начин да спре и да се върне задником, след което да го заобиколи, в противен случай го очакваха много беди през деня, а може би и в по-далечното бъдеще.

Голяма опасност, според детските вярвания, бяха черните котки.

Ако нечий път бъде пресечен от такава, беше на много лош късмет. За да избегнат  пресичането пътя на някоя черна котка понякога децата преминаваха по съседни улици, пресичаха през дворове и прескачаха огради, докато не заобиколят опасното място. Когато това беше  невъзможно, трябваше да се завъртят три пъти и да продължат пътя с подскоци „на куц крак“, но рискът си оставаше.

        Имаше и други вярвания, някои от които страховити. Например, ако нощем на нечия къща кацне кукумявка и започне с нейното „кукумяу – кукумяу...“, някой в къщата ще умре.  Затова чуеха ли кукумявка, момчетата се промъкваха наблизо и стреляха по нея с прашки и скобници.

Най-страшната поличба беше, ако на тавана на някоя къща затрополи „шъта - шъта невеста“^[1]. Тогава няма отърване, къщата щеше да опустее.

Имаше и добри поличби. Кацането на калинка върху някого означаваше, че ще има нови дрехи. Улавянето на летящо във въздуха пухче означаваше, че ще бъде получено писмо. А ако някой бъдеше нацвъкан от птиче и не забележеше, голям късмет щеше да го очаква!

* * *

 Ореш беше село, известно в района, а и извън него, с голямата си католическа църква, за която често се присмиваха на жителите му, понеже на религиозността на хората не се гледаше с добро око в онези години. В околните селища имаше православни храмове, в които също имаше служби, но рядко някой влизаше в тях. В Ореш беше различно. Всеки ден имаше следобедна литургия, на която се стичаха предимно възрастни жени, докато мъжете запълваха потребностите си от духовност в четирите задименените кръчми по протежение на главната улица. Повечето деца бяха кръстени в църквата. Тайно от властите, от съседите и дори от родителите, бабите водеха внуците си на ритуала. А дали те щяха да станат добри християни, зависеше предимно от домашното им възпитание.

Благодарение на именните списъци на католическата църква в миналото са кръщавали младенците с рядко срещани имена, като: Филомена, Мариянджело, Паригвозд, Франческа, Джилияно, Левиджо, Йозефина, Ловрин, Филияна, Чиприян, Януар, Августин, Рафаила, Феликс, Йозеф, Коластина, Дечиндо, Чена, Раймундо, Карлуна. Още по-странни бяха фамилни имена, като Ахмакови, Червенпеткови, Копоеви, Марияцини, Босилкови, Сабакови, Чоканови, Чорбаджийозови... Имаше и потомствени имена, останали от времената, когато в селото са живели и турски семейства, които отдавна бяха изчезнали, но бяха оставили фамилни следи, като:  Шейтанови, Таушанови, Карабонови, Узунови, Бекярови.

 И ако вярата беше скрита в душите, а с имената се свикваше, то с диалекта беше по-различно. Той понякога се отличаваше толкова от литературния език, че трябваше преводач, за да бъде разбрана дълбочината на казаното. Образованите млади хора се опитваха да променят диалектния говор, но срещаха упорита съпротива на останалите.

Макар в училищните часове учителите да говореха граматически правилно, разговорите в семействата и на улицата бяха на местния диалект.  Дори някой да се опитваше да се изрази литературно, това предизвикваше присмех. Децата понякога дори издевателстваха над някое дете, за което смятаха, че се „прави на гражданче“.

Диалектът предизвикваше много присмех и подигравки у тези, които не бяха го чували, но ако подигравките притесняваха едни, други не се срамуваха да говорят диалектно и го правеха дори напук, за да са разноезични.

Според трети смешният говор може понякога да помогне. Когато строителният работник бай Джако поискал заем от заемоспомагателна каса на СМК-то[2], му отговорили, че ще му дадат желаната сума, ако първо каже нещо „по орешенски“.   Джако се замислил, но не се сетил за нищо в момента и отговорил: „Амчи, како да ви обада, кът за нищу ни се сещям?“[3] Всички „началници“[4] в кабинета се залели от смях и му отпуснали  заема, разказваше по-късно той.

 

* * *

Зимата на 1974 година беше много студена. Безпощаден към децата, студът хапеше люто всяка открита част – лицето, ръцете, вратлето. Това беше третата училищна зима на Крис.

Когато сутрин или вечер отиваше до дворната тоалетна, каквито по онова време имаха повечето къщи, всяко докосване до желязната дръжка залепваше ръцете за нея, а отлепването от студения метал беше болезнено.

Една сутрин снегът беше натрупал над детски ръст и продължаваше да вали. Крис излезе на улицата и установи, че в снега има пъртини с ширина колкото да премине един човек. Някой шегаджия беше направил предния ден големи снежни топки от лепкавия сняг. При търкялянето им се беше образувала пъртината към центъра, но когато топките станали твърде големи и тежки, той ги беше зарязал по средата на улицата, отъпквайки снега до тях. Сутринта беше захладняло и снежинките станаха дребни и остри.

Крис вървеше по пътеката и се оглеждаше, но навсякъде виждаше само сняг. Често преминаваше край големи снежни топки, върху които се бяха натрупали пресни снежни шапки.

 

Снегът продължаваше да се сипе, а студеният вятър го поемаше и разнасяше, запълвайки всяка пътечка и вдлъбнатина. По-надолу се бяха опитали да направят снежен човек от две големи снежни топки, но не могли да повдигнат главата върху тялото. Сега двете топки стояха върху снежната пъртина. Главата си имаше очи и уста от копчета, нос от морков и дори снежна шапка, но беше нещастна, защото си нямаше тяло.

Крис подтичваше понесъл на  гърба си тежката чанта, пълна с учебници и тетрадки. Вятърът хвърляше сняг в очите му и предизвикваше сълзи,  които студът замразяваше по страните му. Наближаваше училището, когато с ужас установи, че току-що беше преминал под „дяволския мост“. Спря и закрачи бавно заднишком. Трябваше да заобиколи, но откъде?

Не се чуваха стъпки на приближаващи деца, изглежда беше закъснял и всички са минали. Излезе от пъртината и започна да си пробива път, ровейки с ръце в снега. Виелицата свиреше над него и правеше снежни вихрушки. Плетените му вълнени  ръкавици се намокриха, шалът се покри с капчици от дъха му, а под шапката изби пот. Стана му горещо и той разкопча копчетата на вълнено си палтенце. Дъхът му приличаше на облак пара, излизащ от чучура на чайника, в който майка му топлеше вода на печката.

 В този миг видя нещо... Не беше виждал призраци, но това танцуващо във въздуха привидение може би беше призрак. Потрепваше от вятъра и се губеше от погледа му във виелицата.

 Изглеждаше като млада жена в бяла рокля. Дългата ѝ сребриста коса беше разрошена от снежните вихри. Сякаш беше направена от стъкло, едновременно видима и прозрачна. Летеше и се въртеше понесена от вихрушката, а роклята и помиташе натрупания сняг и го вдигаше във въздуха. Държеше голите си ръце встрани от тялото като кукла. И макар да беше безмълвна, а лицето ѝ да не изразяваше никакво чувство, сивосиният ѝ студен поглед проникваше в мислите му и събуждаше страх. Тя сякаш говореше с поглед и човъркаше в съзнанието му, съобщавайки нещо, което той не разбираше. Потанцува във въздуха и изчезна, сякаш се разтвори в него.

        Наистина ли беше я видял, се чудеше Крис. Никой не беше разказвал за такъв призрак или нещо друго, каквото можеше да представлява това видение. Как ли се нарича? Първото, за което се сети, беше Марга Аурея. Местните жители често наричаха разни неща с това име и си мислеха, че е име на жена.

Закъсняваше и трябваше да побърза. Продължи да копае с ръце, газейки в снега с гумените си ботуши, докато проби пътека, заобикаляща дяволския мост. Когато излезе от другата му страна, се затича към училището. Часът беше започнал. Вмъкна се тихо в класната стая. Няколко минути бяха достатъчни, за да потъне в уроците и да се успокои, без обаче да забрави странната случка.

* * *

Настъпи голямото междучасие. Крис излезе на двора, където учениците от цялото училище водеха битка със снежни топки. Воюващите страни се бяха разделили според махалите, според възрастта и дори според това на кой отбор симпатизират. Горната срещу долната махала, най-горните класове срещу всички по-малки, почитателите на ФК „Левски“ срещу почитателите на ФК „ЦСКА“. Снежни топки летяха във всички посоки и често разваляха принципите на разделение. Тази безпринципност скоро беше преодоляна с включване на Илийката в битката. Старият учител беше заел стратегическо място върху една пейка на другия край на ханбалното игрище и от там започна да обстрелва водачите на армиите. Новият противник доведе до ново обединение. Заклетите врагове, почитателите на „Левски“ и „ЦСКА“, застанаха едни до други, правейки купчини снежни топки по периферията на игрището. Горните класове от долната махала се обединиха с тези от горната махала. Само малките ученици, респектирани от авторитета на другаря Антонов, не се включиха в новата битка, а наблюдаваха любопитно нейното развитие.

Оставаха около пет минути до края на междучасието. Обединената армия на учениците беше натрупала купчини от боеприпаси. Илийката очакваше да завърши направата на снежните муниции. Той погледна часовника си, огледа за готовността на противника и извика:

-   След пет минути ви искам всички в клас - след което хвърли една след друга двете топки, които стискаше в кожените си ръкавици по главно-командващите на обединената ученическа армия.

-   По Илийката... Огън! – прозвучаха в отговор заповедите на двамата „генерали“. Разбира се, никакъв огън нямаше, но такива бяха командите във филмите.

Във въздуха полетяха стотици снежни топки. Повечето не достигнаха целта, поради голямото разстояние, други я прехвърлиха, трети преминаха встрани, но имаше и такива, които уцелиха дългото кафяво палто и оставиха свидетелство за успеха на стрелците. Илийката стоеше безмълвен, неподвижен и загадъчно усмихнат. Изведнъж беше станал безкрайно симпатичен на всички.

Минута по-късно купчините от снежни топки изчезнаха в битката и учениците тичаха по коридорите към класните стаи. Бузите червенееха, очите светеха, а гласовете бяха възторжени и издаваха удовлетворение и благодарност. Прозвуча вторият звънец и часът започна.

 

 Глава II

Селски живот

В онези години животът течеше по-просто и някак по-спокойно в сравнение с живота през следващите десетилетия. Не беше по-лек, нито по-богат, но съблазните бяха по-малко.

Всички бяха свикнали на труд от малки. Възрастните се трудеха от сутрин до вечер. Отглеждаха животни, трудеха се по полята и в градините.

В неделя, когато родителите на Крис не бяха на работа, ходеха на нивата или лозето. Събуждаха рано него и сестричката му и още преди изгрев поемаха с каручката. Баща му и майка му бяха седнали на дъската отпред, а децата седяха на постланата на дъното стара черга. Докато стигнат, слънцето вече беше изгряло над хълмовете.

Бащата на Крис разпрягаше магарето Орлик и го връзваше да пасе, а майка му постилаше и нареждаше закуска на края на нивата. След закуската се нареждаха с мотиките на редовете и започваха копането. След час, родителите подкарали вторите си редове,  ги срещаха по средата. „Какво? Уморихте ли се? Идете и седнете на постланото!“ С това работата за децата приключваше. Те сядаха на припека, а когато станеше много топло и скучно, поемаха към кладенчето. Там понякога срещаха други деца, с които започваха игри,  продължаващи често  през целия ден, докато не чуеха, че родителите им ги викат, за да си ходят.

Благодарение на усиления труд родителите на Крис осигуряваха много продукти за домакинството, поради което успяваха да спестят малки суми от ниските заплати. С тези спестявания после купуваха необходимото за дома. Нямаха нито време, нито възможности екскурзии и курорти и не ходеха.

В селските магазини нямаше голямо разнообразие от стоки, което свеждаше покупките до това, което се предлагаше. За трепезата: сол, захар, олио, ориз, брашно, подправки... За ежедневието: платове, дрехи, завивки, кухненски съдове...

Животните им се отблагодаряваха за положения труд с месо, яйца, вълна, кожи и малко пари от продажбите. Земята раждаше зеленчуци и плодове за трапезата. Дояха мляко, което беше чисто, гъсто и вкусно, понякога колеха кокошка, агне или прасе. Крис и сестричката му събираха яйцата на кокошките, от които майка им приготвяше най-вкусните баници, пити и сладкиши, а от лехите и дърветата в градината беряха ароматни зеленчуци и плодове. Дните преминаваха в труд, но ако бяха здрави, всички бяха щастливи.

Българинът винаги е бил пестелив. Хората спестяваха за мебели, електроуреди и модерни вещи, като хладилници, перални, телефони  и всякакви предмети за дома, които го правеха по-удобен и уютен. Имаше и такива, които гледаха в перспектива и правеха вноски за апартаменти на децата в градовете за след две десетилетия и за автомобили, за които чакаха пет-шест години.

За мебелите и техника  трябваше да се запишат в железарския магазин, който беше и мебелен, и магазин за битова техника, и за още много неща, за които в града имаше различни магазини. Често това, което бяха записали в списъка на поръчките или не пристигаше, или идваше нещо различно. Поръчали голям хладилник, а пристигнал малък, поръчали прахосмукачка „Тайфун“, а пристигнала „Ракета“, поръчали телевизор „София“, а пристигнал „Опера“, но хората не бяха претенциозни и вземаха това, което е докарано, защото желаното можеше никога да не пристигне.

Децата се чувстваха щастливи при посещенията си в „книжарницата на леля Левка“ и в „магазина на Мананчето“. В книжарницата имаше множество разноцветни стоки като автоматични химикалки, цветни моливи и флумастри, акварелни и темперни бои, тетрадки и бележници. Имаше към сто различни заглавия на книги и няколко албума грамофонни плочи. Там можеше да се видят и настолни игри като „Не се сърди човече“, „Черен Петър“, шах, табла и други стоки, подходящи за подарък, който да направят на друг или на себе си. Всички деца обичаха да разглеждат новогодишните украси. Обожаваха миговете, в които можеха да се докоснат до всичко лъскаво в книжарницата. Но понеже честите посещения, при които не се купува нищо, сърдеха продавачката, понякога отлагаха влизането. Разглеждаха рафтовете през прозореца, до оня миг на блаженство, когато отново ще се престрашат и ще влязат вътре.

Родителите на Крис му купуваха от книжарницата всичко необходимо за училището:  учебници, тетрадки, блокчета, химикалки, боички... Понякога получаваше със сестричката си и играчки, послучай  празници или дори без особен повод, само за да видят, как грейват очите им от радост. Получаваше и малки суми джобни пари, които трябваше да бъдат харчени за закуски, но той търпеливо спестяваше стотинките, за да си купи нещо сам.

Ако наречем селската книжарница храм на съкровените детските желания, магазинът на Мананчето беше от по-висока категория. Той можеше да бъде сравнен с катедрала на съкровените детските мечти. Но за него ще разкажа по-късно.

* * *

Вечерта Крис си легна след като майка му отнесе сестричката му, за да я сложи да спи. Дървата в печката пращяха. Светлината от пламъците излизаше през процепа на вратичката и се отразяваше върху стената, където танцуваше и се извиваше като привидение. Имаше нещо познато в този танц. Загледан в него, той се унесе. Потъна в съня си, опитвайки да си спомни, на какво му напомня танцът на пламъка! Сънуваше, че танцува в снежна вихрушка, но не сам, а с онази загадъчна и красива непозната жена, която беше видял сутринта. Носеха се във вихрен танц. Усещаше тялото ѝ, топлият ѝ дъх, и въпреки виелицата не чувстваше студ. Беше му топло, много топло и приятно. Внезапно нещо в него изригна, но той вече спеше дълбоко. 

На сутринта разбра, че съзряването създава освен приятни изживявания и някои неудобства. Бързо изтича в банята, за да се измие и преоблече.

Глава III

Любовта, без която не можем

 

Като всяко дете, Крис обичаше безкрайно майка си, която винаги беше готова да го изслуша или посъветва за проблемите му. Веднъж я попита:

- Защо момичетата не ме харесват?

-   Така ти се струва. Сигурно те харесват, но не ти го показват.

-  Но го показват на другите момчета – отговори той, излагайки на показ обидата си, че е пренебрегнат.

-   На кои? – търпеливо попита майка му.

            - На по-хубавите, които ходят по-модерно облечени и имат по-големи братя - Крис изброи имената на харесваните момчета.

-   Ами ето, ти сам казваш, че ги харесват заради по-големи им братя, а не харесват самите тях. Ще дойде време, когато и теб ще харесват по-малките момиче-та. А  тези, от вашия клас, когато големите им братя заминат да учат в града, няма да бъдат харесвани, защото момичетата ще търсят по-интересни момчета, които са по-умни, по-способни и по-талантливи.

-   А по-красиви? Аз не съм красив нали?

-   Красив си, как да не си красив! За мен ти си най-красивото момче на света – отговори майка му и за да го разсмее, разказа приказката за гарджето, което майка му мислела за най-красиво.

Тези разговори донякъде успокояваха разтревожената детска душа и вдъхваха надежди за бъдещето, но когато попадаше в училищните и уличните компании, където момичетата, от които се интересуваше, флиртуваха с „онези“ момчета и не му обръщаха никакво внимание, потиснатите му чувства се връщаха.

Особено трудно преживяваше училищните празненства, където красивите момчета бяха канени на танци от красивите момичета или си говореха с тях през цялото време, а „задръстеняците“, както ги наричаха, стояха самотни в някой ъгъл и зяпаха тъжно, как другите се забавляват. От изпуснати фрази и откровения на приятелите си успя да научи, че и те се чувстват пренебрегнати колкото и той, но не смятаха да се унижават, канейки на танц някое момиче, което смятаха за грозно. Училищните тържества се превръщаха от дългоочаквано събитие в неприятно преживяване, оставящо задълго горчивина в крехките момчешки души.

Момичетата в махалата също предпочитаха компанията на по-големите момчета, а тези на възрастта на Крис, най-много да  бъдат харесани от някоя малка лепка, която още не е тръгнала на училище или е първокласничка.

Крис имаше своя любима. Беше симпатична, смугла, чернокоса и черноока и когато се смееше, смехът ѝ наподобяваше врещенето на яре, особено ако се присмиваше на някого. Казваше се Капка. Родителите ѝ не бяха обикновени работници, работещи като другите родители на полето. Майка ѝ беше  кинооператорка и пускаше филмите в киното, а баща ѝ – техник в пощата. Това я превръщаше според момчешките представи в аристократка. Винаги беше облечена в по-модерни и ярки дрехи от останалите. Купеното ѝ от магазините на общинския град облекло контрастираше на сивите памучни анцузи с провиснали колене от магазина на Мананчето. През зимата носеше пухкаво палтенце, каквото не можеше да се купи в селския магазин за облекло и още по-пухкава снежнобяла шапка, които оформяха представата на Крис за истински жив ангел. Въпреки пренебрежението, което тя често демонстрираше към него, понякога двамата играеха заедно. Пързаляха се с шейни по улицата, правеха снежни човеци, а при игра на жмичка се криеха заедно в яворите до Капкиния двор.

Когато бяха по-малки играеха на готвачи и правеха „гладко“. Гладкото се получава като наплюете бордюра и го посипете с финна пръст, която разбърквате, а после сипвате още суха пръст и започвате да заглаждате с гладък камък, каквито имаше в изобилие във фугите между камъните на калдъръма. Гладите, докато не се образува гладка и твърда, глинеста, чернооцветена повърхност – „гладко“.

* * *

От няколко дни снегът беше затрупал цялата улица. В този ден слънцето напече и дебелият сняг  бързо започна да сляга и да става по-плътен. Когато замръзнеше, ставаше чудесна пързалка за шейни, но децата нямаха търпение това да стане и бързаха да намерят място на улицата, на което да се пързалят.

Беше средата на седмицата и повечето ученици бяха през целия следобед на занималня в училището. Крис не ходеше на занималня. Мразеше я. Времето там му напомняше за онези досадни следобедни училищни празненства, които ненавиждаше.

Изкара шейната на улицата и я задърпа към високото. В края на улицата беше къщата на Петьо Дългия - висок, млад мъж, който винаги гледаше децата с добродушна усмивка. Работеше в града и имаше две хобита. Беше вратар на мъжкия футболен отбор, а когато не беше на смяна или на мачове, снимаше хората и околните пейзажи с малкия си фотоапарат. Имаше си приятелка, която понякога му идваше на гости.

Пред къщата на Дългия, върху шейна, купена наскоро от някой магазин в града, седеше Капка. Шейната на Крис беше красива, но нямаше финеса на Капкината. Неговата беше с плазове от винкел и седалка от дъски, които никой не си беше губил времето да лакира или боядиса. Шейната на Капка беше като излязла от картина с извитите си сини тръбни плазове, фина винкелова рамка и лакирана дъсчена седалка. Неговата шейна беше привързана с въженце, а нейната се теглеше с лачена кожена каишка, захваната с блестящи метални капси. Крис поздрави, плъзна шейната си до Капкината и седна мълчаливо загледан в нея, сякаш са седели така цял живот.

Тъкмо да се спуснат надолу по хълма, когато портичката в оградата се отвори и Петьо Дългия излезе през нея.

-   Пързаляте ли се – попита ги младият мъж.

-   Дааа...– отговориха те в един глас.

-   Я седнете двамата на едната шейна, за да ви снимам!

        Крис се премести на шейната зад Капка.

        Дългият насочи обекти-ва на фотоапарата към тях и щракна.

-          Приятелчета ли сте?

Капка мълчеше. Крис се почуди какво да отговори. В следващия миг се чу да казва:

-   Аз като порасна, ще се оженя за Капка.

-  Хе-хе-хе-хеее – се изстреля от гърлото ѝ оня презрителен смях, който звучеше като врещенето на яре - никога няма да се оженя за това хлапе!

Май при своето изявление не беше отчел  аристократичното ѝ превъзходство. Освен това той едва наближаваше десет, а тя вече беше единадесетгодишна. Все пак отбеляза, че любимата му каза „никога няма да се „оженя“, а не „никога няма да се „омъжа“, което според него правеше заявлението ѝ невалидно.

След седмица Петър Дългия им даде напълно безплатно по една мъничка снимка, на която седяха върху модерната Капкина шейна. Капка стърчеше с глава над Крис, с осанка, съответстваща  на аристократката на улицата. Облечена в модерните си, ярки дрехи, бели кожени ботуши и пухкава бяла шапка. А той - в купения в магазина на Мананчето сив анцуг, синьо палтенце и черни гумени ботуши, каквито имаха повечето хлапета в махалата, с нахлупена до веждите шапка и бял, домашно плетен, вълнен шал през устата. Все пак снимката беше хубава, а и цветовете не личаха, защото беше черно-бяла.

* * *

В събота, след училище, Крис трябваше да отиде до Драгомир(ов)ската махала, за да занесе храна на баба Руса. Тя беше майката на майка му. Имаше три деца – майка му и двамата ѝ братя. Понеже  те заминаха да живеят в големите градове, а неговото семейство живееше в собствена къща, на другия край на селото, баба му остана сама и трябваше да я навестяват отвреме навреме. Най-често изпращаха него. Носеше хляб от селската фурна и нещо сготвено от майка му.

Днес носеше буркан със супа и желязна котелка с печено. Беше купил хляб от фурната и крачеше по утъпкания сняг към къщата на баба си. Обичаше да ходи там. Особено през пролетта и лятото, когато беше топло и можеше да си играе в сянката на големите дървета в двора.

Преди пет-шест години вуйчовците му живееха в къщата и понякога ритаха заедно топка. Дори веднъж, ритната от него топка влезе през вратата на пещника[5], събори едно гърне и разпиля ориза в него. Тогава обявиха, че това е „истински гол, защото топката е влязла „във вратата“ и дори нямаше наказание, каквото би получил вкъщи.

Когато стигна до вратника, повдигна мандалото и натисна навътре. Дървената врата поддаде, но натрупаният отзад сняг се съпротивляваше. Натисна силно, провря се през процепа и нагази в снега.

Премина по двора. Снегът беше дълбок, никой не беше направил пътека.

-   Бабо, бабо... – извика той преди да влезе в къщата.

       

             Вратата се открехна, а  прегърбената старица му се усмихна радостна.

-Симеончо, ооооо пък аз..., Генчо..., Криси, обърках се с вуйчовците ти. Влизай! Ама защо си тръгнал в този сняг, бе дете? Той вуйчо ти Симеон утре ще дойде, да изрине снега и да ми донесе всичко.

- Майка ме праща, да ти донеса топло ядене и да ти купя хляб.

- Ооооо!... Само да мръзнеш. Влизай, стопли се! Седни тука до печката!

В стаята беше топло. В печката горяха събрани от старицата сухи клони от дърветата зад къщата, където с времето беше израстнала цяла гора.

Баба му се разшета, сложи чайника на печката, когато водата завря, запари чай. Наля му в голяма порцеланова чаша, подслади с три лъжички захар и му подаде чашата.

-   Как е майка ти? А Албенчето?

-   Добре са – отговори Крис – майка те поздравява и пита, трябва ли ти нещо?

-   Ааа... радвам се, че са добре! Нищо не ми трябва на мене, стоя на топло, слушам радиоточката и ядене вече си имам, и хляб... Искам да ви видя, но и времето е лошо, и аз не мога вече да ходя. Ама се радвам, че си дошъл, само дето е студено и ме е страх да не настинеш.

-   Нищо ми няма – отвръща Крис и се съсредоточава в чашата с ароматен липов чай и в отблясъците от огъня в печката по стената на стаята.

Баба му разказваше за хубавото време, когато е била млада, после за майка му, за вуйчовците му, за съседите, за болежките... Обичаше баба си и нейните безкрайни истории, слушаше мълчаливо и си мислеше, че животът на старите хора е тъжен и самотен. Отражението на пламъчето върна в мислите му образа на танцуващата във виелицата жена.

Тази нощ Крис сънува, че лети. Потрепваше с длани и се издигаше във въздуха. Първоначално плахо и ниско, а с всеки следващ опит все по-високо и накрая полетя над къщи и улици. Хората по улиците го гледаха учудено, момчетата му завиждаха, а момичетата бяха възхитени. Той си обеща, че и друг път ще лети насън и изпълни обещанието си многократно.

 

Глава IV

Магазинът на Мананчето

 

Наближаваше Нова година, а това за децата беше един от най-хубавите празници през годината. Те  посещаваха често книжарницата и магазина на Мананчето, за да изберат подарък за размяната с някой съученик. Всички искаха да купят най-добрите подаръци за своите приятели, за да получат на свой ред също такива.

В повечето села по онова време имаше “хоремаг“[6]. В нашето село хотелът беше излишен, защото кой турист ще реши да посети място без никакви забележителности, че и да преспи там в хотел! Затова в горната част на сградата, вместо хотелски стаи, бяха построили голям магазин, в който се продаваха всякакви стоки, в това число и такива, подходящи за подаръци. Нямаше голямо изобилие, но за децата, свикнали на малко, наличното беше достатъчно, за да изглежда магазинът като по-малко подобие на столичния ЦУМ. Когато нямаха достатъчно пари, за да купят желана стока, момчетата си купуваха само ампула чист бензин, ластик или десетина ролки за корнизи в запечатано найлоново пликче, а момичетата тръгваха с шишенца лак, лакочистител или панделка за коса. Можем да се досетим, за какво  служеха покупките на момичетата! Покупките на момчетата оставаха пълна загадка за продавачката леля Тинка Мананчето, на която бяха нарекли магазина.

Възрастните не знаеха, че хвърлени в мартенските огньове, ампулите се пръскаха и възпламеняваха силно пламъците, като ги  обагряха в различни цветове.

От ластиците се правеха „скобници“, от които изстрелваха скоби по черни котки и кукумявки.

Най-загадъчно беше приложението на ролките за пердета.  Състояха се от метална ролка с кукичка, която беше достатъчно тежка и ръбата, че изстреляна с прашка или скобник, можеше да строши прозорец или да пукне нечия глава.

        Магазинът не беше само място за евтини и опасни покупки, с джобни пари, за чието приложение възрастните не подозираха. В него се продаваха още много вещи за бита. Той събираше в едно  парфюмерия, козметика, луксозни стоки, кинкалерия, текстил, облекло, бельо,  трикотаж и много други стоки, чието място не беше в хранителния, железарския и зеленчуковия магазин или в сладкарницата.

 В средата на магазина, на издигнат подиум, бяха разположени детските играчки. Имаше стотина вида играчки или може би по-малко, но достатъчно на брой, за да може едно дете да прекара половин час в мечти, разглеждайки  този детски приказен свят.

Продавачките бяха две. От десетилетия титулярка беше Мананчето, за която казваха, че може да продаде всичко, на всеки. Веднъж ѝ докарали, вместо поръчано от нея модерно женско бельо цял камион розови кюлоти, които отдавна не се носели от жените нито в града, нито по селата, поради което дълго време заседели в склада. Никой магазин не желаел кюлотите. Мананчето не само ги взела, но попитала, дали не могат да ѝ докарат още.

Половината натрупала в склада отзад, а другата половина подредила, както са на връзки по 10 броя, оформяйки истинска кюлотена планина върху щанда за бельо. Закачила голям етикет с цената и още по-голям с надпис „100 процента памук“. Изобилието и етикетите привлекли вниманието на първите следобедни посетителки. Те свалили от върха на гащеното възвишение по едни кюлоти и ги заоглеждали отвсякъде, разпъвали ги и ги отпускали, проверявали ги срещу лампата, драскали плата с нокът и клатели глави...

-   Ама кой носи сега такива гащи? – попитала издокарана като за френско модно ревю Кина Петранова, жена на около четиридесет години, която работела в зеленчуковата бригада и чиито съпруг бил известен с ревността си.

-   Това вече е много дефицитна стока, която е останала в малки количества по складовете - бельо за работа в градината и на полето – отговорила Мананчето. Представяш ли си, да си с бикини и пола, и да се наведеш, за да садиш и копаеш? Всички ще ти разгледат анатомията, а с това си хем с бельо, хем нищо не се вижда.

- Ама не са ли скъпи? – попитала отново облечената като манекенка жена.

- Как ще са скъпи – учудила се Мананчето -  направи сметка колко плат влиза в тях и колко в едни бикини! Тук има поне четири-пет пъти повече плат, а цената е едва два пъти по-висока от тази на бикините.

Тези думи накарали  жените да пресметнат наум, че наистина в кюлотите платът е много повече, а цената им е най-малко 2 пъти по-ниска, ако се смята разхода на плат.

-   Ами няма ли да запарват – попитала друга жена на средна възраст.

Отговорът на Мананчето подействал като катализатор на химична реакция, ускоряващ купуваческата страст на клиентките:

- Това e най-удобното долно бельо, сто процента памук, не е от изкуствени материи като бикините. Аз отделих за свекървата и за мен 20 броя. Ако разполагах с повече пари, щях да се запася за цял живот.

 „Нали работи тук, възползва се и купува колкото си иска, а за другите не стига“, помислили си завистливо жените. Стремежът да се възползват от доставката сломил стената на разума.

- Я ми дай пет броя – поискала Кина.

- Дай първо на мене десет, че си отивам да нах-раня животните, а трябва и да готвя - предредила я друга.

- Ама няма ли в друг цвят – попитала трета, търсейки причина да се откаже.

            - Това е най-модерния цвят в момента. Като се перат, не остават петна, а на тебе се сливат с цвета на тялото.

- Може да купя едни да ги пробвам – заявила клиентката.

- Както решиш – отвърнала с привидно безразличие Мананчето, но като знам какво търсене ще има, едва ли ще останат до утре.

При тези думи двоумящата се клиентка извадила портмонето и платила цялата връзка кюлоти.

- Няма да останеш разочарована, напротив, ще съжаляваш, че не си купила повече, когато свършат – насърчила я продавачката.

Това, че стоката ще свърши, хвърлило в силна тревога труженичките. Те наизваждали портмонетата и започвали да броят парите в тях, избирали, плащали и отнасяли по някой вързоп розови гащи, а когато вървели по улицата, ги виждали други жени, разпитвали ги кое, от къде и как и след това се отправяли да огледат и те стоката.

- Май са много широки за мене – търсело колебливо мнението на останалите слабо булче, докато опъвало леко ластика.

- Така ще поемат повече пот – отговарила Мананчето, с което сринала съпротивата у слабата клиентка.

- Ама не са ли много тесни? – разтягала ги до предела, стоящата в съседство дебелана.

Мананчето я огледала, накарала я да се завърти, разперила кюлотите пред нея и заявила:

-  Като излети ще ти стоят. Ще ти отиват повече, отколкото на останалите.

След секунден размисъл пълната клиентка поела към къщи, отнасяйки  връзка кюлоти.

За час улиците се изпълнили с връщащи се от къра жени, понесли чанти и мотики, а под мишница с пакет розови кюлоти. Мълвата за евтиното, но дефицитно бельо се разнесла във всяко кътче на селото. Пред магазина се натрупала дълга опашка, проточваща се по стълбите, чак до улицата.

С наближаване края на работното време у чакащите се породило съмнение, дали стоката ще стигне за всички! Започнали да подвикват, да се натискат напред, да се карат... Наложило се да повикат кварталния милиционер.

До затварянето на магазина  кюлотите били разпродадени. Дори Мананчето продала кюлотите, които отделила за себе си, разпределяйки ги на последните клиентки. Така всички останали доволни.

* * *

След многократно съзерзаване на изложената  под стъклената витрина в магазина на Мананчето, диатонична[7] хармоника един ден Крис си я купи. Тя блестеше с никелираните си повърхности, изписани с китайски йероглифи и чуждустранни надписи. Беше поставена в чудна кутийка, оцветена със златиста и зелена боя. Блестеше като рекламите по телевизията, но по-красиво, защото те бяха черно-бели, каквато беше телевизията в онези години. Имаше аромат на сандалово дърво и издаваше приятни звуци. Нямаше търпение да се прибере в къщи, за да я пробва в стаята си, където няма да го слушат и да му се присмиват.

Някои момчета се бяха научили да свирят с уста, други с пръсти, но той не можа. Като компенсация за неумението си, реши да се научи да свири на устна хармоника. Събираше стотинките, които му даваха за закуски и когато събра необходимата сума, отиде в магазина.

Беше чувал за по-големи момчета, които ако искаха нещо, издебваха момент, в който продавач-ките бяха в склада или бяха с гръб и бързо изнасяха това, което искаха да имат, после на бегом го отнасяха в къщи. Едно от по-големите момчета, наричано от всички Валди Гайдата, се хвалеше със ските си, които не беше платил. Имаше многобройни богатства, които показваше на децата, като стари монети, часовници, имитации на сребърни прибори и златни бижута, гердани от цветно стъкло, всички събрани в един голям кашон. Понякога предлагаше на Крис, да му размени едно или друго от съкровищата си срещу част от неговите спестени монети. Крис отказваше, защото Гайдата му беше разказал, че за тези „богатства“ беше влизал в чужди домове.

Родителите на Крис му бяха обяснили, че вземането на каквото и да е от чужди къщи без разрешение е кражба, а кражбата е престъпна постъпка, която може да отведе човека в затвора.

Бащата на Валди Гайдата обработваше с кооперативния трактор хорските дворове и получаваше добро заплащане. Хората разправяха, че е натрупал доста пари. „Има, а не дава и лев на сина си! Може би затова той краде“ – разсъждаваше Крис. Излегнат върху леглото в стаята си, той изучаваше хармониката. Скоро засвири първата си мелодия.

 

Глава V

Бомбата на чичо Кольо

 

Постепенно зимата отстъпи пред пролетта. През март от снега не остана и следа. Хълмовете започнаха да позеленяват. Лехите пред къщите се покриха с кокичета. Слънцето се задържаше по-дълго на небето, топлейки събудената земя. Вечерите настъпваха по-късно, а утрините по-рано. Гугутките гугукаха, накацали по електрическите жици, врабчетата се къпеха в локвите между камъните на кълдаръма, а досадните мухи бръмчаха във въздуха. Тревата поникна между камъните, до бордюрите, по тротоарите и в дворовете и подсказваше, че е време за усилен труд. Овчарите караха на водопой на чешмата в долния край на улицата двойно по-големи стада, защото към овцете бяха добавили и техните агнета. Хората плъзнаха по къра, натоварени още преди изгрев на кооперативните камиони и автобуси или на собствените си каруци, теглени от дребни и послушни магаренца.

Децата обичаха месец март. Тогава времето се затопляше, цветове отрупваха дърветата и долитаха прелетните птици. Тогава палеха мартенски огньове и  призоваваха Баба Марта да бъде слънчева на следващия ден, а огньовете прескачаха за здраве и дълголетие. Събираха се край огъня и викаха в хор:  „Грей се, бабо Марто, утре нас да нагрееш!“ Тези викове се разнасяха от всички махали и големи и малки се радваха на настъпващата пролет. Момчетата се състезаваха чий огън ще бъде най-голям и чии викове ще се чуят най-надалеко.

Когато огньовете стихнеха, децата хвърляха в жарта картофи и след като се опичаха, ги изравяха от пепелта с пръчка, белеха и ядяха край огъня. Картофите с аромат на пепел и пушек, които сам си изпекъл, са част от незабравимите спомени от детството.

През март повечето деца се разхождаха до гората. Намираха поляна покрита с пролетни цветя и с остра пръчка ги изкопаваха с луковиците и коренчетата, а после засаждаха в цветните лехи до къщите си. В следващите години тези лехи се покриваха с цветя като горска поляна.

* * *

Беше неделя и Крис не беше на училище.  Седнал на припек, той свиреше на устната си хармоника и наблюдаваше ставащото на улицата и в съседните дворове. Видя как леля Жълтруда, която всички наричаха Дуна, изкара на улицата козата, за да пасе прясно поникналата трева. Заби в земята с камък железен  кол, завърза дългия  синджир за кола и се прибра.

Леля Дуна беше прелезопазачка, вдигаше и спускаше бариерите на прелеза през жп линията. Когато не беше на смяна, работеше в градината. Чичо Кольо, мъжът ѝ, беше кантонер на жп линията. И ако не беше на работа, гледаше да впрегне магарето в каруцата и да замине някъде, по-далеч от непрестанно мърморещата си жена. Другите мъже, когато не бяха на работа, също гледаха да излязат от къщи - кой за дърва, кой за да попасе магарето или на риболов.

В края на март топлото време изсуши калта и Кольо Дунин реши да свърши отдавна отлагана работа – копането на нова дворна тоалетна. Трети ден копаеше, а беше изкопал едва два метра, защото се появи пласт мергел[8], от който кирката отскачаше звънтейки, лостът се забиваше на сантиметър и изравяше малка бучица вкаменена глина, а с лопатата можеше да се събере едва шепичка пръст дори след половинчасово упорито къртене. Затова той прескочи до шурея[9] си Франческо, наричан от всички Фугениста, който работеше на строежа на новото шосе за общинския град. Размениха по някоя дума, след което Франческо се огледа за началници и като се увери, че не гледат към тях, се шмугна в един фургон. След минута се измъкна от фургона с пакет, загънат във вестник. В него беше  завил тротилова шашка, фитил и капсул-детонатор. Подаде пакета на бате си Кольо, след което се разделиха.

Тази сутрин чичо Кольо реши да продължи работата по изкопа. Преди да слезе в него взе материалите за бомбата и разстла вестника върху старата маса под сайванта. Пъхна фитила в капсул-детонатора и внимателно прищипа края с клещи, след което напъха капсула в отвора на тротиловата шашка и бомбата, която да раздроби скалата, беше готова. Сложи я в един плетен кош, покри я със смачкания стар вестник, а коша остави близо до ръба на изкопа. Трябваше да пробие дупка за бомбата. Слезе в ямата по грубата, набързо скована дървена стълба и започна да удря с лоста скалата в средата на дъното. Около час от изкопа се чуваше пухтене и звън на металния лост, отскачащ от камъка.

* * *

Докато леля Дуна се луташе по двора, заета с едно или друго, по улицата премина Иванка Калайджийката, която калайдисваше съдове срещу заплащане. Леля Дуна я повика да ѝ калайдиса две рании[10]. Пусна я в двора, за да си избере място за оджак[11].  Докато Дуна донесе раниите, Иванка изкопа дупка за огъня, постави четири камъка около нея, на които да стъпват съдовете, събра слама и я натрупа на дъното на дупката, покривайки я със съчки, останали след резитбата на дърветата и лозите в двора, после запали огън в оджака.

 Когато стопанката донесе раниите, Иванка поиска да донесе повече дърва, а тя се зае да изстърже саждите и мръсотията по дъното и стените на казаните с какаляшка[12], бършейки изстърганото с парцал. Леля Дуна отиде до сайванта за дърва, огледа се как да ги пренесе, видя плетения кош до изкопа и го взе. Напълни го с цепеници, без да види бомбата на дъното му, след което го хвана здраво със силните си ръце и го занесе до оджака, където Иванка вече подгряваше първия съд. Двете жени нахвърляха половината цепеници в огъня и Иванка се зае с тайнствата на професията си. Постави на дъното на ранията нишадър[13] и го размаза с парцал, после посипа стружки от калай, за да се разтопят и разнесе стопения метал с парцала по дъното. Сипа отново нишадър, но по стените и пак го размаза с парцала, въртейки сръчно съда над огъня. После нанесе по стените на казана останалия на дъното разтопен калай. Повърхностите заблестяха като нови. Като свърши с първия казан тя го остави настрани, запали цигара и се зае със следващия. Беше изключителна рядкост в махалата да се види жена да пуши цигари, затова, когато Иванка работеше в нечий двор, преминаващите хлапета се спираха да наблюдават пушещата циганка, докато калайдисва съдове. И е трудно да се каже, кое впечатляваше повече, дали тайнствените умения на калайджийката или димящата в устата ѝ цигара.

Преди да сложи втория казан на огъня, Иванка изсипа дървата останали в коша, след което постави казана да се подгрява. Вестникът изгоря в пламъците. Бомбата падна на ръба на оджака. Фитилът полегна върху въглените и се запали. В този момент чичо Кольо се подаде над ръба на изкопа за тоалетната и потърси плетения кош. Не го видя там, където го беше оставил, но секунда по-късно го забеляза захвърлен до огъня, а бомбата да лежи до него. Фитилът гореше, съскаше и пушеше, като скъсяваше разстоянието до тротиловата шашка. Чичо Кольо се развика колкото му глас държи, махайки с ръце:

-   Бягайте, в коша имаше бомба! Сипали сте я в огъня. Сега ще избухне... Бягайте!

Двете жени хукнаха през глава по надолнището. Чичо Кольо скочи обратно в ямата и залегна на дъното. Секунда по-късно бомбата избухна. Казанът изхвърча и проби дупка в сайванта, въглени и дърва се разхвърчаха във въздуха, покривайки двора на Кольо Дунин с огнени искри и пламъчета.

Съседите любопитно занадничаха, за да разберат, какво става, а минута по-късно тичаха с кофи, пълни с вода, за да гасят разпилените по двора въглени. Можеше да стане голяма беля, но се размина с един смачкан казан и дупка в кирпичената стена на сайванта.

Глава VI

Игра на индианци

 

Март отмина и настъпиха щастливите дни на пролетната ваканция. Предстояха десет дни на игри и свобода, без уроци, домашни работи и ранно ставане.

В първия ден на ваканцията Крис излезе на улицата и тръгна към мястото при разклона от калдаръмената улица, намиращ се на двеста крачки по-нагоре от тяхната къща, където децата се събираха за игри. Там имаше поляна, на която играеха футбол, народна топка, челик, на държави и други игри, изискващи простор, чист въздух и зелена трева. Понякога вместо да тичат след топката просто си разправяха истории или гледаха играещите шах, карти или други настолни игри.

Днес там бяха само Митето и съседчето му Петьо. Обсъждаха последния, гледан в киното,  индиански филм и ожесточено спореха, кой е по-силен, индианците или каубоите или както ги наричаше Митето - „каубойците“.

Митето имаше брат, по-голям с пет години от него, затова беше много информиран по индианските въпроси. Петьо имаше две по-големи сестри, едната по-голяма от него с четири години, но тъй като той беше по-малък с две от Митето, мнението на кака му не беше кой знае колко авторитетно. Другата му кака беше по-голяма с цели осем години и учеше в средно училище в града. Това донякъде изравняваше везната.

Крис не можеше да се сравнява с никого от двамата. Нямаше по-големи братя и сестри, имаше по-малка сестра, но това по-скоро влошаваше, отколкото подобряваше позицията му в разговора, освен това не се интересуваше от индианци, а и майка му не знаеше нищо за тях, затова тартор, водач, шеф или каквото щете началническо място, ситуацията отреждаше на Митето, който предложи:

-   Хайде да отидем на баира, под овчите кошари  има трапове, пълни с всякакви изхвърлени неща. От тях можем да си направим индиански оръжия, с които да играем през ваканцията.

Траповете бяха ями, от които са копали глина за направа кирпичи за строежа на овчарниците. После в тях хората са изхвърлили стари печки, каци, перални, гюмове, варели, бутилки, буркани и много други непотребни вещи и боклуци, а с времето всичко беше обрасло в трева и дървета: явори, салкъми и джанки, от които може да се направят пръчки за игра, геги, копия, стрели, мечове и разни други оръжия.

Крис отчупи един израстък от явор, нарече го меч и започна да се дуелира с яворовите издънки по периферията на един трап. Стъблата потрепваха, огъваха се, изправяха се, понякога отвръщаха на ударите, стоварвайки своя удар като жилване по ръката или по главата му, но настървен, той продължаваше да се дуелира.

„Защитавай се, рицарю Фландърски! Нека този бой да бъде до смърт!“ – викаше Крис.

Другите двама подхванаха собствени игри. Обикаляха по периферията на съседната яма, разположена най-близо до овчарника и също се дуелираха с яворите.

  „Напред! В атака, бий каубойците!“ – удряше стеблата Митето с две пръчки, които сега бяха индиански томахавки.

         „Ааа-а..., ламя проклета, ще крадеш ябълки, а? Сега ще ти отсека главите...“ -  се заканваше Петьо и прекарваше пръчката си в основата на яворовите стебла, при което се чуваше пърпорещ звук, вероятно причинен от треперенето на ламята в неговата игра.

Докато той сечеше многобройните глави на ламята, зад него се появи неочакван враг, който го сграбчи за яката и извика в лицето му:

-   Пипнах те! Щеее крадеш агнета, а! Падна ли ми? Падна ми! От кога те дебна! Сега ще платите и тримата за кражбите...

Абсурдността на тези обвинения ги парализира. Те стояха на местата си и не можеха да повярват, че някой ги обвинява в кражба, за каквато дори за миг не бяха помислили.

-   Пусни ме бе, не съм крал нищо! Ние си играем тука, въобще не сме ходили до овчарника – молеше се Петьо, увисвал в ръцете на побеснелия овчар, който го помъкна по пътеката между кошарите, по която овцете излизаха на водопой. Сега кошарите сега бяха празни, тъй като овцете бяха изкарани на паша.

-   Ааааа, издаде ли се? Не съм казал, че агнетата са от овчарника – отговори овчарят, смятайки, че е затворил в хитроумен капан жертвата си.

-   Пусни го бе, нищо не сме крали – викаха след него Крис и Митето, но не посмяха да го приближат. Овчарят носеше под мишница пленника си, хванал го през кръста. Малкият се гънеше и риташе във въздуха, но не можеше да се освободи от коравата хватка на овчаря, който го отнесе в сградата, разположена в гория край на кошарата.

-   Какво ще правим сега? – попита Крис.

-   Ще се промъкнем като индианци и ще го измъкнем – отговори Митето, приклекнал като дива котка преди скок.

Слънцето беше преминало онази част на небосвода, в която почиваше на обед. Те пропускаха обяда, но това не беше първият, нито щеще да бъде последният пропуснат обяд. Заети с работа, родителите им можеше и да не забележат тяхното отсъствие.

Беше време за действие.

-   Кой е този, знаеш ли го?

-   Мариян Киселия го наричат, живее до дядо Менчо, все търси с кого да се заяде.

-   Да повикаме дядо ти – предложи Крис.

-   Докато отидем до тях, а после докато той стигне до тук, ще мръкне – отговори Митето. Наистина щеше да мръкне. Дядо му беше много пълен и имаше болни крака, поради което ходеше бавно. Стъпваше широко разкрачен като мечок, като се поклащаше ту наляво, ту надясно при всяка крачка. Много обичаше ракията, от която лицето му ставаше яркочервено след всяка чашка, а погледът кървав и премрежен. Докато се доклати до овчарника, денят щеше да мине.

Почакаха пет минути, след които вратата се отвори отново и от вътре излезе Мариян Киселия.

-   Виж, сам е! – прошепна Митето.

Овчарят се огледа, извади от джоба си бутилка, вероятно с ракия, отпи голяма глътка и избърса уста с ръкава на износената дочена куртка. После прибра бутилката в шаячната торба на гърба си и тръгна с клатушкаща походка катерейки склона към пасящите от другата страна на хълма стада.

-   Май че е пиян! Виж го как се клатушка – забеляза Крис.

-   Да тичаме вътре – предложи в отговор  Митето.

-   Нека се отдалечи достатъчно – задържа го Крис.

Те изчакаха няколко минути, докато Мариян Киселия наближи овала на баира, след което се затичаха приведени, без да се показват над оградата на близката кошара. Когато стигнаха до сградата, се спряха пред скованата с груби дъски врата, ослушаха се и повдигнаха мандалото. В помешението нямаше никой. Влязоха и изчакаха очите им да свикнат с тъмнината. Отсреща имаше дълга дъсчена маса със закован отгоре балатум вместо покривка, а край нея груби дървени пейки. Върху масата имаше оставени празни съдове – тенджера, алуминиеви чинии, лъжици, стъклени чаши, празни бутилки, бурканче с шарена сол, няколко глави лук и скилидки чесън.

Беше покрита с трохи и накацали мухи. По стената висяха шаячни торби, дочени дрехи и дъждобрани на овчарите, закачени на гвоздеи. А до другите стени, направо на пода, бяха наредени чували с вълна и съдове за доене и съхранение на млякото.

В един от ъглите беше иззидана малка стаичка без таван, затворена с груба дъсчена вратичка, с голямо разстояние между дъските. До стената на стаичката имаше натрупана на купчина каменна сол, която геолозите наричаха халит. Овцете много обичаха да си ближат от тези камъни. В стаичката, на един дървен труп, седеше Петьо и плачеше.

-   Тука сме, не плачи - прошепна Митето.

Малкият се изправи до вратника и спря да хлипа.

-   Ела тук – нареди Митето.

-   Не мога, той заключи вратата с катинар.

-   Изчакай тогава, ще потърсим ключа – успокои го Крис.

Двамата с Митето започнаха да търсят. Търсиха навсякъде, но не откриха ключ.

* * *

Достигайки горната част на баира, преди да се спусне от другата страна, Мариян Киселия се спря за да си отдъхне. Обърна се към кошарите. Целият овчарник се виждаше като на длан. Кошарите бяха празни, никой не се виждаше освен две приведени фигури пред сградата за неговото стадо. „Тези малки крадци пак се опитват да откраднат нещо“ – промърмори той и се затича обратно по склона. Натежали от ракията, краката му от време на време се провлачваха по земята. Спъваше се във всяко по-голямо препятствие, но успяваше някак да го прескочи и продължаваше надолу. Трудностите на обратния път усилваха яростта му.

„Само да ги спипам, така ще ги ошамаря, че никога да не помислят, че могат да се появят отново около кошарите. И ще се оплача и в училището, и на кварталния милиционер... Нека ги затвори в мазето на съвета[14], а утре да ги кара направо в ТВУ[15]. Там ги оправят такива, дето се размотават по баирите...“ – си мислеше Киселия.

* * *

След като не намериха ключа на стария катинар, с който беше заключена вратата, двете момчета решиха, че трябва да отворят със сила. Крис взе буца халит и с няколко удара по тялото на катинара го откъсна от дръжката. Направеното от ламарина тяло се смачка, а гребенообразните краища на дръжката се изкривиха. С него вече нямаше да заключат никое дете.

 Крис хвана малкия за ръката и двамата изтичаха навън, точно преди дотичалият надолу по склона овчар да захлопне вратата. Безуспешно! Вратата хлопна зад тях. Двамата се носеха по пътеката между кошарите. Киселият реши да провери „къде е отишъл третият „вагабонтин“. Точно застана на стъпалото, от външната страна на вратата, тя се отвори с трясък от удара, който и нанесе Митето. Вратата удари овчаря по лицето толкова силно, че той излетя и се стовари по гръб в разпилените овчи барабонки. В този миг Митето изскочи от постройката и се понесе по пътеката след другите двама, подскачаше като индианец и надавайки войствени индиански викове.

        Пияният овчар се претърколи и се опита да го хване за крака, но не успя, после бавно се изправи и се затече след тримата, но силите му стигнаха само до края на кошарите, където се отказа от преследването, сипейки люти закани след бягащите далече напред деца.

Въпреки че не бяха преследвани, тримата тичаха изплашени през цялата махала и се спряха чак в съседната, от другата страна на дерето, наричано от всички Барата. Там, на пейка, до направената лично от него детска площадка с люлки, пързалка, въртележка и пясъчник, седеше чичо Иван, съпругът на красивата учителка Стойка Иванова.

-   Какво има деца? Защо сте така изплашени?  От тук гледах как оня ви гони. Какво иска от вас?

-   Каза, че сме крали агнета, а ние не сме. Хвана Петьо и го заключи в овчарника – отговори Крис.

-   Бил е пиян – отговори мъжът.

-   Така си беше – потвърди Митето.

-   И ми удари няколко шамара... – почти проплака малкия.

-   Аааа..., това вече е сериозно нещо! Никой няма право да бие деца, дори и след провинение. Разкажи на родителите си и заедно решете, какво да правите!

Добрият човек говореше истината, но думите му предизвикаха обратен ефект върху решението на тримата, на никого повече да не разказват за тази случка. От разговора все пак имаше полза. Научиха, че никой не може да затваря деца и да им удря шамари, особено без причина. След като поиграха на детската площадка, се прибраха в къщи.

* * *

        Следващата сутрин беше отново слънчева и топла. Пчелите бяха излезли отрано да събират мед, хората бяха излезли да работят на полето, а децата от махалата, без да губят и минута от деня, се бяха събрали на поляната при разклона и вече бяха започнали игрите.

Любимо място беше точно над къщата на Коцко, бащата на Аничка. За разлика от другите удобни за игра места на улицата, откъдето ги пъдеха заради шума, който все пречеше на някого, Коцко никога не ги беше гонил. Жена му, леля Цветана, беше приветлива жена, която си гледаше домакинската работа, без да се дразни от игрите им до портичката. Когато преминаваше край тях, поздравяваше, усмихваше се и отминаваше. Беше дребничка, с кръгло, червено лице и ситна походка. Дъщеря им Аничка беше по-голяма от Крис и въпреки че вече беше дванадесетгодишна, продължаваше да играе с куклите си, на които шиеше дрехи от изрезките за майчините и собствените си дрехи. Когато не шиеше, играеше с останалите деца на улицата. Всички смятаха, че когато порасне, ще стане модистка или шивачка.

Коцко работеше на помпената станция, заедно с бащата на Крис. Понякога, през ваканциите, Крис и Аничка, ходеха с бащите си там. Ловяха с въдици риба и жаби или пускаха по цял ден  лодки от листа и кори във водата на каналчето, която бързаше към зеленчуковото поле. Сградата с помпите беше отдалечена на над половин час път от тяхната улица. Трябваше да се изкачи баира, а после да се измине още два пъти по толкова път надолу, за да се стигне до там. Пътят минаваше през акациева гора. В това време на годината гората едва се раззеленяваше и в нея се виждаше далеч навътре между дърветата.

Днес на улицата до Аничкината къща големите играеха „на стена“. Хвърляха монети към стената на Коцко. Играчът, чиято монета беше най-близо, печелеше всички други монети. Стотинките използваха за различни покупки, но най-често си купуваха лимонада и закуски от сладкарницата или вафли и лукчета[16] от железарския магазин. Скоро монетите свършиха. Най-големите момчета бяха обрали стотинките на по-малките и играта приключи.

 

 

Глава VII

Колибата

 

-   Хайде да отидем в гората – предложи Валди Гайдата.
      -   Какво ще правим там? По-добре да играем на карти. Ще залагаме стотинки. Който спечели играта, печели и стотинките – отговори момче на възрастта на Гайдата.
        -   Ти играй, на мен не ми останаха стотинки – отговори Валди.
        -   И какво ще правите в гората – попита момчето, предложило да играят на карти с пари.
    - Ще изберем хубава поляна, на която ще си направим колиба и ще играем в нея през ваканциите – отговори Валди.
        -   Вървете! Мен ме мързи да ходя чак там – отговори другото момче.
        Децата се разделиха на две.  Гайдата и всички по-малки момчета тръгнаха към гората, а останалите, включително всички момичета, продължиха игрите до Аничкината къща.

        Валди ходеше по стръмното нагоре, като се избутваше с дебел дървен прът, като с щека. По пътя той обясняваше каква колиба може да направят, как ще я покрият, обзаведат и ще крият вътре всичко ценно, което имат.

Валди беше с няколко години по-голям от Крис. Много деца го смятаха за лошо момче, което се бие, лъже и взема чужди вещи, които никога не връща. Обичаше да нарежда, какво да правят другите, докато той седеше и ги гледаше.  Сега се беше самоназначил за вожд и децата му се подчиняваха.
        -   А инструменти откъде – попита едно от децата.
      -   За инструментите не мислете! Всичко съм осигурил. От вас се иска само да участвате в работата и носенето на инструментите, консервите и другите неща.
        -   Ама и консерви ли ще има – попита заинтригуван един от малките.

-   Всичко ще има, щом аз съм ви вожд. Ще я напълним догоре с всичко необходимо, както е натъпкан този джоб - и той се потупа по издутия джоб на анцунга си - ще видите колко ще е интересно!

Ентусиазмът на другите кипна като боб в гърне. Те се размечтаха на глас, как ще играят в колибата и как няма да пускат там други момчета, нито момичета, нито възрастни, нито... Не бяха решили кого още няма да пускат, но до един смятаха, че колибата трябва да е само тяхна.  Говореха кой, какво ядене ще донесе от къщи. Някой се досети, че трябва да се занесе и вода и дебели дрехи и одеала...

-   Не се безпокойте, това е моя грижа – отговори за пореден път Валди Гайдата.

Децата бяха доволни. Всичко необходимо щеше да бъде осигурено от Гайдата, а те щяха само да се потрудят, за да направят колибата. Никой не знаеше, как се строи колиба, но предполагаха, че Валди знае.

Навлязоха в гората и се затичаха по гъстата и мека като килим пролетна трева в търсене на подходяща поляна. След около час, когато слънцето вече се беше спряло на обедната си стоянка, откриха мястото. Беше почти в самия край на гората - малка и равна полянка, покрита с горски теменуги и великденче. От поляната тръгваше надолу през гората дълбока, камениста урва, събираща водите при дъжд. В средата на полянката нямаше никакви дървета, нито големи камъни, които да пречат на построяването на колибата.

-   Какво ще кажете – попита гордо Митето, който пръв я забеляза.

-   Идеална е – отговориха останалите.

Полегнаха да тревата да си починат и се заслушаха в горската тишина. Не се чуваха обичайните улични шумове - гласове, бръмчене на трактори, шум от преминаващи автомобили, нито блеенето или квиченето на домашни животни. Само птичките пееха, бръмбари жужаха, мухи бръмчаха, за да напомнят, че тишината е истинска, а не са запушили ушите си.

Гледаха облаците и си фантазираха, че са направили вече колибата и са се изтегнали на хамаци пред нея.

-   Може да се закълнем, че на никого няма да кажем за това място – предложи Петьо, същият, когото овчарят беше затворил в овчарника.

-   Да се закълнем още сега – поде предложението Валди – над два кръстосани ножа! Който наруши клетвата, ще го чака смъртно отмъщение. Това ще бъде нашето съзаклятие и само ние ще сме съзаклятници.

-   Сазъ ..., какво – попита един от най-малките.

-   Съзаклятници – тези, които ще се закълнем – отговори Гайдата.

        Той извади от джобовете си две сгъваеми ножчета, отвори ги и ги постави кръстосани върху един пън в края на поляната. Запали и една свещ и накапа лой върху пъна, след което залепи отгоре горящата свещ. Пънът заприлича на олтар.

Момчетата гледаха уплашени ножовете, но никой не посмя да се откаже от клетвата. Валди измисляше думите ѝ на момента, поради което тя се получи  объркана и несвързана. Основно изискваше всички, които се кълнат, да пазят тайна и на никого да не казват за това място, за това, което са правили и ще правят и за това, какво и от къде ще бъде донесено тук. Момчетата се почудиха на последното, но повтаряха думите на Валди, горди, че клетвата е истинска като при мъжете.

После Валди извади кутия цигари „Слънце“ и раздаде на всички. Запалиха цигарите от свещта, за да скрепят клетвата и с огън и дим.

Полежаха още малко, когато Петьо изхленчи:

-   Жаден съм и ми се яде нещо...

Това беше сигнал да си тръгват. Всички бяха жадни и гладни, затова излязоха от гората и си тръгнаха към къщи. Обедът отдавна беше минал.

* * *

На следващата вечер, когато децата се събраха на улицата за вечерните игри, Валди повика при себе си съзаклятниците и ги поведе към баира. В една от обраслите с явори ями намериха ръждясали инструменти, окъсани стари черги, одеала, щайга с  няколко пълни буркана, торба с тенекиени консерви, гюм за съхранение на мляко, кофа с няколко стъклени бутилки, някои пълни с вино, други с ракия. Имаше и чанта с книги, кутия за бижута, кибрит, свещи, електрическо фенерче, карти за игра, шах и множество други момчешки богатства.

-   Откъде е всичко това – попита някой.

-   Аз съм осигурил всичко – отговори гордо Валди.

-   Добре де, но откъде? Баща ти няма ли да ти се кара, че си изнесъл къщата?

-   Спокойно, не е от дома – отговори Гайдата – от изоставените къщи е... и още ще има. Зная още няколко изоставени къщи, в които е пълно с такива неща. А гюма, някои инструменти и бутилките ги взех от овчарника. Консервите са от склада на хоремага.

Децата се спогледаха мълчаливо. Почувстваха се в опасност от това признание. Някои се стреснаха, други обаче бяха възхитени от богатствата на Гайдата.

-   Това са крадени вещи. Аз крадени неща не пипам - каза Крис.

-   Не са крадени, а са непотребни, изоставени и взети на заем.

-   Ако са на заем, трябва да бъдат върнати – отговори Крис.

-   Някога може и да ги върнем, когато на нас не ни трябват. Сега вземай инструментите и тръгвай към поляната – нареди със заповеден тон Гайдата.

-   А консервите, а бутилките – попита Крис и след като не получи отговор съобщи - тръгвам си. Няма да докосна  крадени неща.

-   Ха-ха-ха - изсмя се Валди – не можеш да си тръгнеш! Заклел си се. Ако си тръгнеш, и ти, и сестричето ти, и майка ти, и баща ти ще пострадате. Аз ти го обещавам – закани се той.

Крис не отговори, а тръгна с широки крачки към къщи. Останалите осмисляха това, което току-що бяха чули. Гледаха след отдалечаващото се момче и не знаеха какво да предприемат. Така измина почти минута.

-   Да го хванем, заклел се е този предател – викна Валди и се втурна по надолнището. Другите го последваха. Тичаха и се оглеждаха за оръжия, които могат да използват. Чупеха пръчки, събираха камъни и предмети разхвърляни между яворите в траповете. Стари тенекиени канчета, продънени кофи, скъсани обувки, буци сгурия, ръждясали парчета желязо, всички те се превръщаха в опасни оръжия. Това събирателство обаче ги забави и те изостанаха далеч назад от крачещия по надолнището Крис.

Той чуваше виковете, но вървеше бързо, без да се обръща. Чуваше тичащите тежки стъпки на Гайдата зад себе си и се приготви за мига, в който ще бъде в ръцете му. Секунда-две и усети протегната ръка на настигналото го по-голямо момче върху гърба си. В същия миг Крис клекна и се подпря на земята. Стремящия се да го хване за дрехите Валди се наведе, но по-висок и движещ се по-бързо, той залитна, спъна се в свитото на кълбо тяло и полетя във въздуха. Падна на земята и издаде стон с изкарания от гърдите си въздух. После зави от болка, но Крис не чакаше да види продължението. Бързо се изправи, заобиколи виещия и гърчещ се преследвач, след което побягна по надолнището към къщи, преди другите да са достигнали до водача си.

* * *

През следващите дни Крис си остана у дома,  опасявайки се от отмъщението на съзаклятниците. Къщата на Валди беше през улицата отсреща и той имаше усещането, че го наблюдава през дупките на тухлената ограда. Затова реши да не излиза на улицата. Помагаше на родителите си при работата в градината, играеше си на кораби и лодки в коритото на дворната чешма и четеше книги. Обожаваше книгите за приключенията на Робинзон Крузо, Билбо Бегинс, Джим Хокинс от „Острова на съкровищата“, Том Сойер и Хъбълбери Фин.

Всички те си имаха своите колиби, а той само мечтаеше за една колиба, в която да прекарва дните през лятото. Дали останалите щяха да построят такава? А може вече да са я построили! Може би някой от съзаклятниците ще му разкаже“ – мислеше си момчето.

* * *

Валди Гайдата жадуваше за отмъщение и като не можа да докопа Крис, той реши да си върне за накърненото достойнство, като разкаже на родителите му, как е пушил. На следващата вечер, след преследването, той издебна удобен момент  докато родителите на Крис работеха в градината, приближи се до оградата и ехидно попита, дали синът им е разказал, как е пушил цигара в гората.

        На въпроса откъде знае, Валди отговори гордо, че той е дал цигари и огън на всички деца, които са   били с него, но пропусна да разкаже други подробности.

Същата вечер, след вечеря, бащата на Крис извади цигара за себе си и подаде кутията на него.

-   Вземи си! Нека запалим – предложи той.

-   Не искам – отговори притеснено момчето.

- Не ми отказвай! Щом вземаш от други хора, може да вземеш и от мен – отговори със сериозен тон баща му.

-   Ама там беше заради клетвата – се оправда  Крис. След което трябваше да разкаже цялата история.

-   Още си малък и не знаеш какви злонамерени хора има! Не вземай никога нищо от непознати! Не знаеш, какво може да сложат в цигарите, бонбоните, дъвките и във всичко, което ти дават!

„Ама аз нали го познавам, какво толкова може да сложи“ - чудеше се Крис.

И все пак подлата постъпка на Гайдата потвърждаваше думите на баща му.

* * *

Един предиобед, в средата на пролетната ваканция, съзаклятниците вървяха към поляната с колибата. По хълма пасяха стадата овце и децата  притичваха между тях. Митето и Петьо се огледаха за Мариян Киселия, но не го забелязаха. Той обаче ги видя. Беше легнал на шубата си, подложил под глава шаячната си торба и наблюдаваше притичващите хлапета. Забеляза между тях и тези, които беше видял до овчарника. Смяташе тях да обвини за кражбата на някои ръчни инструменти и бутилки с вино и ракия на овчарите, както и на две агнета, които самият той беше отмъкнал у дома си.

Киселият ги проследи, докато вървяха по баира,  до момента, в който се изгубиха между дърветата. Запомни мястото и след обяд, когато си тръгнаха, а овцете пладнуваха, навлезе в гората и скоро  намери незавършената още колиба и натрупаните там вещи, откраднати от Гайдата.

 

 

Глава VIII

Нощните размисли на един скокльо

 

През нощта Крис се събуди от трясъка на гръмотевица. Навън се изливаше проливен дъжд. Светкавици разкъсваха тъмнината и осветяваха стаята през тънките пердета. Понечи да светне нощната лампа, но токът беше спрял. Ослуша се. Капките чукаха по покрива, от където  водата се изливаше в улуците и се стичаше по водосточните тръби.

Крис стана от леглото и застана до прозореца. Жадната до преди час земя се беше наситила и  водата се изливаше, като образуваше мътни порои по улиците. Дъждът беше измокрил всичко – градините, дърветата, тревите, дворовете и хълмовете. Къде ли са се  скрили от дъжда животинките? Къде ли са сега лалугерите, къртиците, полските мишки, таралежите, зайчетата, сърничките, врабчетата, птиците, бръмбарите, пеперудите, светулките? Те си нямаха къщи и сигурно са навън, под дъжда, мокри и премръзнали. Стана му жал за тях. Искаше му се да ги приюти на сухо в дома си  или ако не му позволят родителите му, поне под  покрива на сайванта.

А хората без покрив дали са се скрили помисли си момчето? Например скитниците, които се мяркаха от време на време по улиците, дали са намерили подслон в този дъжд?  Дали като лястовиците си имаха стряха, под която да спретнат свои гнезда? Сигурно си нямаха! Нали за това ги наричаха бездомници, защото си нямат дом! Искаше му се всички да си имат къщи. Можеха ли всички да си построят свои домове? От наблюдения Крис имаше бегла представа за строителството. Първо се правеха изкопи...

* * *

В онези години се строяха много много нови къщи, а изкопаната пръст изхвърляха по скатовете на широкото дере, по които пръстта се разстилаше надолу и достигаше чак до водата, течаща на дъното. Пръстта беше рохкава и когато скочиш в нея, потъваш до глезените. Децата често се надскачаха по тези насипи в надпревара, кой ще скочи най-далече. Естествено, най-далеко достигаха големите момчета, които грациозно отскачаха от ръба на насипаната пръст и политаха надолу.

Когато преди година Иван Каменов започна да строи нова къща, изкопаната пръст образува голяма купчина. Насъбраха се деца от няколко махали, които се надскачаха в пръстта.  Дойде редът на Крис. Той се засили мятайки боси крака, и така силно отскочи, че се приземи чак долу, където пръстта беше затрупала тинята. Краката му потънаха над коленете. Не можеше да мръдне.  Тялото му беше надвесено над водата и продължаваше да се накланя повече и повече, докато накрая цопна в нея, покривайки се с кал и тиня.

След секунди по-големите го измъкнаха, но вместо да му се присмеят, се чудеха, как е направил такъв скок. „Браво бе, Левски! Ти за малко да прескочиш Барата!“ му подвикна някой.

Мокър и кален се прибра в къщи. Получи редовната и заслужена в подобни случаи, порция шамари по дупето и калъп сапун, за да се измие на чешмата, а след това и чисти дрехи. Той понасяше пляскането със стиснати зъби. Преди година-две   измисляше някоя лъжа, която понякога го спасяваше от пердах, но с времето започна да приема наказанието пред лъжите. След всяко такова наказание го гризеше съвестта, защото майка му вече я боляха ръцете, да го пердаши.

* * *

Застанал до прозореца, Крис се взираше в тъмнината и чакаше следващата светкавица. Уличните лампи не светеха и къщите изплуваха от тъмното, осветени единствено от блясъците на мълниите. Покривите изглеждаха като гланцирани от влагата по керемидите.

Крис се замисли, дали строителството на къщите и колибите си прилича. „Покривите са важни, защото предпазват хората и животните от дъжда“, но май че колибите се строяха по-лесно. За да построиш къща, трябваха строители, които знаят как се строят къщи, разрешителни, чертежи, материали, машини, пари... Откъде можеше да се осигурят толкова много пари, че да стигнат за една къща? Отново сложният въпрос за парите! Той получаваше джобни от родителите си. Те работеха и получаваха заплати. Част от парите харчеха за закупуване на всичко необходимо, а ако останеха непохарчени пари, ги спестяваха.

Къщите струваха скъпо, къща с джобни не можеш да си построиш. За къщата трябват много пари, значи трябваха много спестявания. Но когато заплатите са малки и спестяванията са малки или никакви. От къде можеше да се получат още пари?

Във времето, когато не ходеха на работа, хората в селото произвеждаха продукция. Тази част, която не употребяваха, те продаваха.

Понякога майка му го изпращаше да продаде яйцата, които бяха снесли кокошките и Крис знаеше, че за тях не се получават много пари, защото нямаха  много яйца. Но ако имаха сто пъти повече яйца, щяха да получат сто пъти повече пари. Обаче за многото яйца трябваше да отглеждат много кокошки, за които трябваха много грижи. Значи в основата на многото пари беше многото труд! Или имаше и още нещо?

Имаше хора, които се трудеха усилено и въпреки това бяха бедни, а други, които се трудеха по-малко, но имаха много повече. Животните също нямаха пари, макар някои да се трудеха мълчаливо цял живот.

Значи беше важен не само трудът, а и цената му. Ако например вместо кошница яйца по седем стотинки продадеше яйцето за 7 лева, тогава парите щяха да бъдат сто пъти повече. Но какви трябва да са тези яйца? Може би разковничето беше в това, което продаваш. Ако хората искаха да го притежават „на всяка цена“, то щеше да струва скъпо. Значи ако ще продаваш яйца, трябва да са много скъпи, като яйцата на Фаберже, които не бяха истински яйца, но бяха желани от богаташите.

Сложните мисли го измориха. Той легна заслушан в дъжда и скоро заспа.

Когато се събуди дъждът беше спрял и небето се беше прояснило. Слънцето беше изгряло високо над източния хълм.

Измити от дъжда камъните на калдъръма бяха пастелно жълти, а локвите между тях проблясваха огрени от слънцето. Порасналите между камъните треви и многобройните билки - лайка, маточина, коприва, пелин и  мащерка бяха повалени от пороя и сега събираха сили, за да се изправят отново. След пролетния дъжд в листата проблясваха малки капчици, а цветовете ухаеха с упойващи аромати и привличаха пчелите.

        Водата беше измила фугите между големите жълти камъни на калдъръма и в тях можеха да се видят милиони обли, разноцветни камъчета и различни, довлечени от водата предмети. Понякога между камъните можеха да се намерят дребни монети, някои стари, от които нямаше никаква полза, но и нови, с които можеше да се купят лукчета или вафли.

Крис неведнъж беше подскачал от един на друг голям камък след дъжд. Взираше се във фугите в търсеше монети. Вечер, след такива дни, сънуваше, че продължава да търси и понякога дори намираше на сън. Самите монети не го вълнуваха. Вълнуваше го тяхното откриване.

 

Глава IХ

Митето

Беше последният ден от пролетната ваканция. Крис не беше излизал на улицата през цялата изминала седмица. Боеше се от среща с Валди и съзаклятниците, но вече беше наближило времето за училище и той си даде сметка, че рано или късно ще трябва да се изправи срещу тях.

След дъжда земята беше влажна, полепваше по обувките и пречеше на игрите. На поляната до Коцковата къща децата бяха застанали прави около  големите, които играеха на карти. Най-отзад беше застанал Митето и при пристигането на Крис, го посрещна с радостна усмивка, след което му кимна да го последва към техния двор, разположен в съседство на Аничкиния.

-   Цяла седмица не съм те виждал – каза Митето.

-   Знаеш защо – отговори Крис.

-   Знам. Много лошо се получи, но искам да знаеш, че не съм тичал след тебе. Другите бяха.

-   Остави, няма значение – отговори Крис и замълча. След малко попита – построихте ли колибата?

-   Голямо копане, дялкане и всякаква работа падна, но стана хубава колиба.

-   Добре де! Защо не си там – попита Крис.

-   Тъкмо я завършихме вчера и Валди отвори няколко консерви, извади и кутия цигари „Слънце“ и бутилка вино.

Митето спря за миг, после продължи:

-   Някои не искаха да пушат и да пият, но той каза, че може да издадат останалите, затова никой не трябва да се дели. Виното ни хвана и едва се довлякох вечерта до вкъщи. На тръгване ни заяви, че оттук нататък в колибата ще се влиза само срещу заплащане на такса. Който не си плати, да не приближава поляната!

-   На лято може си построим колиба тук, на улицата  – отговори Крис.

-   Може – съгласи се Митето. И те се размечтаха, как ще изглежда бъдещата им колиба, дори определиха мястото, където ще я построят.

В този последен ден от ваканцията на поляната до Аничка се събраха децата от цялата махала. Когато слънцето изсуши земята, играха на десетки игри. Бяха над тридесет деца на различна възраст. Всички съзаклятници бяха тук, без Валди Гайдата, който беше отишъл да продава прясно набрани билки в изкупвателния пункт на бай Филип. Имал цял чувал с лайка и искал да я продаде, разказваше брат му.

Никой не знаеше, че той не беше брал билките, а предната вечер беше отмъкнал една стълба от съседния двор, до изкупвателния пункт. Качил се върху плочата, където лайката била оставена да съхне и набързо напълнил един чувал. После разпилял останалото равномерно върху плочата, за да не бъде забелязана кражбата, завързал чувала, хвърлил го на земята и слязъл от плочата. Върнал стълбата там, откъдето я бил взел, с надежда да я ползва и друг път и понесъл чувала на гръб към къщи. На следващия ден го донесъл обратно и продал съдържанието му.

* * *

След ваканцията учебните занятия започнаха с пълна сила. Учението не е цяр да го изпиеш, та да станеш учен, а ежедневен труд над книгите. Добрите ученици, които слабаците в учението наричаха с презрителното „читанки“, слушаха внимателно уроците и ги запомняха още в клас. Слабите по успех брояха  мухите и планираха игрите за следобед.

В трети клас Крис и Митето имаха нова класна ръководителка. В края на първия учебен ден, след пролетната ваканция, класната нареди двамата да останат след часовете. Когато останаха сами, тя постави задача, „да учат всеки следобед заедно!“ Митето бил застрашен да повтори класа заради слаб успех по няколко предмета.

Същия ден, след като си научи уроците, Крис отиде у приятеля си и го завари да си играе на двора. Докато решаваха задачи, погледът на Митето блуждаеше премрежен, а съзнанието му беше далече. Чакаше решението на задачата, казваше, че е запомнил всичко и настояваше да започват игрите. И това продължи през цялата седмица. Крис усещаше, че такова съвместно учене не е в полза на приятеля му.

В една от късните им следобедни срещи, Митето прекъсна четенето на урока и заразказва за дните на ваканцията, когато строили колибата. Докато имало много работа, Гайдата разпределял работата между всички. Като най-голям вършел най-тежката работа и казвал на всеки какво да прави. Така строителството напредвало много бързо. За няколко дни колибата била готова, вътре били направени дървени нарове до стените, които постлали със стари черги и одеала.

Пренесли от трапа, в който първоначално намерили инструментите, една маса и два стола, назнайно как озовали се там, фенер, нож, брезент, достатъчен да покрие цялата колиба и дълго въже.  Пренесли всичко на полянката. Когато колибата била покрита и подредена, Валди се изтегнал на един от двата нара и започнал да нарежда, кой каква работа да свърши. Децата били уморени. Казали, че искат да си ходят, за да си починат, но Гайдата ги заставил да продължат работа почти до мръкнало. На следващия ден легнал още от сутринта и само наблюдавал работата им, командвал и проверявал кой какво върши и кое, как се получава.

Изкопали ров покрай колибата, за оттичане на водата и го насочили към урвата в подножието на поляната, от останалото въже направили хамак, който вързали пред колибата, изкопали в брега и малка пещ, в която можели да си пекат разни неща. Всички били доволни от постигнатото.

        Когато работите били завършени, Гайдата ги почерпил, а след това им заявил, че от утре, всеки, който дойде тук, дължи входна такса от 50 стотинки за консервите. Това беше сума, с каквато повечето рядко разполагаха. С толкова стотинки можеха да се купят десет вафли.

Вечерта всички си тръгнали заедно от колибата. Само Гайдата останал да лежи вътре. Ограбени и  измамени, те започнали да кроят планове, как да си отмъстят. Едно от по-малките момчета, казваше се Станимир, който беше малък само на години, но на ръст превишаваше останалите, предложил, да направят стрелки от дъски, на които да напишат с блажна боя „Към колибата“ и да ги заковат на здраво забити в земята дървени колове по целия път - от края на селото до гората. Това се сторило много весело на останалите и докато се заливали от смях, си обещали, че в бъдеще ще го направят.

        Друг предложил, да напишат бележки, които да забият с кабъри на всички изос-тавени стари къщи, „Ако къщата ви е отва-ряна, това е дело на Валди Гайдата“.

 Избухнал още по-силен смях. Дори започнали да разпределят работата, кой да пише бележките и кой в коя махала ще обикаля старите къщи, за да ги поставя на вратите. Дори братчето на Гайдата, се превивало от смях, защото брат му изполвал и измамил и него. Но когато някой предложил да съобщят на милицията за кражбите на инструментите, одеалата, консервите и всичко останало, другите мълчаливо си тръгнали. Били се заклели да мълчат.

* * *

След разказа на Митето, настъпи тишина.

-   Помниш ли как миналата година ходихме в лозята за череши – попита Митето след минута.

-   Помня естествено, нали за малко да ме хване пъдарят за краката – отговори Крис.

-   Ама само как му разказа, какво смяташ да направиш, като дойде!...

Двамата захихикаха, поклащайки се над учебниците и тупайки с длани по масата.

Миналата година двамата ходиха в лозята, за да ядат череши. И в селото можеше да се наберат в някой двор, но не всички собственици гледаха благосклонно, когато хлапета се качват и ядат от техните дървета. Не че можеха сами да си ги оберат, ама ей тъй на..., да си нямат главоболия! И ги погваха с тояги, с камъни и със закани. Една баба дори вила размаха. Поради което Крис и Митето ходеха в лозята, където имаше много череши, които ако не се оберат навреме, се скапваха. В дворовете на двамата също имаше черешови дървета, но те бяха още млади и не раждаха достатъчно. А в лозята черешите така си оставаха необрани. Върховете бяха отрупани със сладък плод, който може да бъде обран само от леките и гъвкави момчета. Едва ли някой щеше да прави на въпрос, ако му откъснат две шепи череши, които инак ще изядат косовете и осите. Леките хлапета се катереха до върха, възсядаха някой клон и си хапваха от едрите, сочни и сладки плодове.

Миналата година, в един  слънчев и горещ юнски следобед двамата отново тръгнаха към лозята. Бяха вървели пет-шест километра докато стигнат до първата набелязана череша. Преди да се качат на отрупаното с плод дърво в средата на лозето, седнаха да си починат, облягайки се на стеблото.

След минути Крис се хвана за един провиснал клон и увисна на ръце. Преместваше ръцете си една след друга, като се местеше по клона, докато стигна до стеблото. После от клон на клон се изкатери на върха. Опита черешите, докато гледаше как Митето се изкачва след него. Когато се качи, той му прошепна, че долу има гост.

-   Да не е собственика – попита разтревожен Крис.

-   Не е – отговори с усмивка Митето.

-   Да не е Баян – прошепна още по-тревожно Крис. Баян беше страшния пазач на лозята, който  шамаросваше и затваряше децата в мазето на съвета, ако ги заловеше в прегрешение, като това, да берат череши в чуждо лозе. Всички момчета се страхуваха от него.

-   Не е – отговори за втори път Митето.

-   Голям ли е – продължи шепнешком  Крис.

-   Не е – отговори отново Митето.

Крис се хвана здраво за клона и увисна на него, за да види кой е долу. А там едно малко момченце гледаше нагоре и протягаше ръце, но не можеше да достигне до клоните с плодовете.

-   Хей, искаш ли череши – попита Крис.

-   Искам – отговори момчето.

Това желание беше достатъчно за двамата, за да започнат да кършат малки клончета с по десетина череши и да му ги пускат. Малкият ги събра, седна на земята и започна лакомо да яде. Постояха на върха още четвърт час, докато се наситиха на вкусните плодове. Митето съобщи, че слиза и започна да се
спуска внимателно по стеблото.

-   Стига ми толкова – каза той.

-   И на мене каза Крис. Слизай, аз ще сляза след тебе!

-   А какво ще правиш, ако долу ни чака Баян и попита, какво правиш тука бе, хулиган?

Крис откъсна едно натежало от череши клонче, хапваше ги бавно, докато чакаше приятеля си да слезе и отговори:

-   Ами ще му кажа, дядо Баяне, аз не исках да се качвам на дървото, но черешите така настойчиво ме молеха, че не устоях и се качих да ги откъсна.

В същия миг Митето скочи някак странно и прибързано от черешата, тупна на земята приклекнал, подпирайки се и на ръце и като пружина се изстреля настрани.

-   Бягай! Баян... – извика силно той.

Крис помисли, че се шегува, но миг по-късно  видя страшния пазач, облегнат на дънера. Слушаше разговора им и поглаждаше  мустак, загледан как малкия яде сладки череши от върха.

Крис слезе до средата на черешата, увисна на един здрав клон, залюля се на ръцете си, след което скочи от високо. Пазачът се протегна да го хване, но не можа. Крис тупна близо до мястото, където беше скочил Митето и двамата се понесоха по покрития с прах черен път.

-   Спри се бе, ще се пребиеш, исках да те хвана за да не паднеш – викаше след тях пазачът, но те чуваха само плющенето на подметките и туптенето на сърцата си.

-   Хайде да си ходим – обърна се пазачът към привършилото черешите момченце - ох на дядаааа...

Той повдигна детето, сложи го на раменете си и го понесе към къщи.

Митето гледаше през прозореца със замечтан поглед, втренчен  в настъпващия мрак.

-   И тази година ще отидем там. Хубави череши бяха.

-   Няма спор! Там ще бъдем – отговори Крис.

* * *

Пролетта настъпваше. През май природата се промени невероятно. Тревите избуяха, овощните дървета прецъфтяха и завързаха плод, клоните на горските дървета потънаха в гъста зеленина, скриваща пътеките, които допреди месец се виждаха отдалече.

        Кукувиците кукаха и отброяваха десетки години живот на всеки, който вярваше в поверието, че колкото кукания преброиш, толкова години живот те очакват. Овчарските петлета прелитаха стремително в лъкатушните си полети, гугутките гукаха, накацали по електрическите жици, в хор с чуруликащите врабци. Къпеха се заедно с тях в праха по улиците, образуван от гумите на многобройните трактори и камиони, разнасящи работници, семена, горива и инвентар от стопанския двор към нивите и лозята на ТКЗС-то и обратно.

Полето се покри с жита, ечемици, царевица и слънчоглед. Между житните растения пораснаха бурени, които трябваше да се плевят. Зеленчуците имаха нужда от поливане. Лозята очакваха пръскане, а за избуялата трева трябваше остра мотика. Тревите в ливадите бяха приведени в очакване на първия откос. Натежалите овошки се нуждаеха от подкрепа на клоните с дървени пръти. Всичко това се вършеше от хората, които неспирно пътуваха към кооперативните ниви сутрин и вечер, едни в каросериите на камионите, други с автобусите на ТКЗС-то, а пък трети направо с каручките, в които бяха впрегнали дребничките си магаренца.

Преди да тръгнат за къра, сутрин изкарваха домашните си овце и кози на паша, забъркваха храна на прасетата, хвърляха трева и зоб на зайците, хранеха кокошките, кучетата и котките, после поемаха към къра. Вечер, щом се върнеха в къщи, бързаха да приберат и нахранят отново стоката, да издоят овцете и козите, да назобят и поставят сенце в яслите на магарето, да приберат кокошките и тогава влизаха в градината, за да полеят и окопаят или се захващаха с двора, да подредят и преметат. Накрая на деня  идваше ред да се измият и седнат на масата. В неделните дни семейно ходеха в лозята или на малките частни парчета обработваема земя, от които изхранваха стоката.

Децата помагаха, както могат, но предимно ходеха на училище сутрин, а следобед учеха уроците си и през останалото време, до мръкнало играеха на улицата.

Неусетно в края на май за Крис дойде краят на учебната година. Не беше пръв по успех, не беше и втори, но не мястото, на което беше класиран,  имаше някакво значение. Майка му казваше, че „животът не е състезание, затова нито знанията могат да се измерят точно, нито уменията да се класират успешно, нито опита да се сравни по мярка, нито характера да се оцени по достойнство. Важно беше човек да крачи уверено по пътя си, дори понякога да е неравен и труден“.

По този път той остана без приятеля си в училище, защото Митето остана да повтаря класа. Пак бяха приятели в махалата, но имаше нещо ново и различно в отношенията им, сякаш стъклена стена ги раздели завинаги.

 

 Глава Х

Кратък прочит на историческите документи

 

Селото на Крис имаше древни корени. Беше споменато в мирен договор на Атила с Византия от 441 година. Първоначално селището се намирало на римския път, западно от легионното селище Нове. Наричало се Марга Аурея, което на латински означава „златен мергел“. Възможно е по-късно да е имало и друго име, но след настъпването на османското владичество, било преименувано на Павликянско Орешане.

През 1630 година започнало помохамеданчване. Католическия свещеник Михаил Баришвам, записал в спомените си, че докато  бягал „от Трънчовица за Ореш, трябвало да гази в локви от човешка кръв и видял човешки трупове, насечени на части“. По това време били помохамеданчени 30 семейства в селото. След Чипровското въстание започнали репресии на въстаналия чипровски район, заради които последвала изселническа вълна на българите към Хабсбургската империя. По-късно последвала втора изселническа вълна на населението от района около Свищов. Бежанци от Белене, Петокладенци, Гърно Лъжене, Трънчовица, Новачене, Ново село, Бутово, Варнополци, Калугерица след митарстване по чужди земи, се заселили в областта Банат. Една част от орешенлии заминала с тях, а друга  част се преселили в Свищов.

В началото на 19 век последвали кърджалийски нападения. През 1803 година отец Бонавентура записал в спомените си: „Селяните орешанци се разбягаха след отчаяната защита на селото си срещу обсадата на турците“.

През 1806 година „орешанците“, както ги нарича Бонавентура, преместили селото на днешното  му място, скрито между хълмовете и отдалечено от шосето. Има данни, че на новото място на Ореш, съществувало древно селище още през Първи век.

Дали причината за това преселение били кърджалийските нападения или чумата не е ясно, но е факт, че старото поселище останало затрупано и днес не се знае, къде е било точното му място.

До Освобождението от Османската власт броят на жителите не се променил съществено и останал между 400 и 500 души. Най-старите родове били Ранкови, Ралпаневци, Йозови, Йолови, Митовци, Луринкови. След това населението постепенно нарастнало, за да достигне над 2700 души през 80-те години на 20-ти век. Много народ, много нещо!... Но регистрите казват, че през 1956 година броят на орешенското население е достигнал дори 3954 души!

Вече имах възможност да опиша как работеха хората, затова ще разкажа, как се забавляваха. Три пъти в седмицата - в сряда, събота и неделя, вечер, местният оркестър беше туптящото сърце на селото.  Свиреше на естрадата на ресторанта в центъра. По това време кръчмар беше Данко Фердинандов, затова хората наричаха ресторанта „При  Данко“, но си го знаеха и като „Дансинга“.

Ръководител на оркестъра беше Мариян Дженев, когото всички наричаха Маестрото. До акордеона или електрическото му пиано заставаха китаристите Евгени Лазаров и Иван Бонев и Митко Петров на ударните инструменти. До среднощ звучаха музика и песни,  освен в дните, в които имаше сватби. На сватбите оркестърът беше зает през целия ден с тържеството, затова вечер почиваше. Другоселците завистливо казваха за орешенлии: „Католиците ядат, пият, танцуват и за нищо не им пука!“

Орешенските мъже обичаха футболните мачове. От ранна пролет до късна есен опъваха вратове, крачейки по нагорнището към стадиона за мачовете от зоналното  футболно първенство. Зиме, когато пътят към стадиона и самият стадион бяха покрити със сняг, се събираха около ханбалното игрище в училищния двор за мачовете по футбол на малки вратички между махалите.

Орешенлийките не си губеха времето в гледане на футбол. Те се събираха на седенки. Носеха ръкоделия и докато чепкаха, предяха или шиеха, обсъждаха ежедневието или разказваха клюки за някого. С навлизането на телевизията, тези женски мероприя-тия започнаха да намаляват за сметка на заседяването пред черно-белия екран.

И ако в началото на света бе словото в началото на семействата бяха сватбите. На сватбените тържества се събираха всички близки на младоженците от близо и далеч, за да им се порадват и да се повеселят заедно.

 

Глава ХI

Сватбата

 

Крис беше ходил няколко пъти на сватби и смяташе, че сватбите са много сложно нещо, което само възрастните знаеха как се прави.

Сутрин младоженецът изчакваше музикантите да се съберат в двора му, за да тръгнат заедно към къщата на кумовете. Докато вървяха по улицата и оркестърът свиреше, хората се трупаха по оградите, надничаха през прозорците и от балконите, за да видят сватбарите. От къщата на кумовете, се отправяха към дома на булката. На улицата приятелите на младоженеца и приятелките на булката завъртаха кръшно хоро, докато кумът уж се пазареше за цената с баща ѝ. След като уговореха символична цена, която кумът заплащаше, тя излизаше за да поздрави гостите. В този ден булката беше най-красиво облечената жена в селото, в красивата си бяла рокля, бели обувки и воал.

След това настъпваше дългоочакваният миг за майката на булката. Освен, че беше отгледала и възпитала хубавата си дъщеря, през целия ѝ живот, кажи-речи от нейното раждане, беше трупала руба[17], която трябваше да натоварят за да откарат в новия ѝ дом. На ремаркето на някой трактор, с което до преди час са разкарвали инвентар на полето или силаж в кравефермата, но почистено и измито до блясък, нареждаха: черги, килими, юргани, китеници, покривки, чаршафи, кърпи, дрехи и всякакви други потребности, за да бъде подсигурен домът на младоженците през целия им живот.

Когато всичко се натрупаше и рубата станеше голяма като планина, майката заставаще гордо на платформата и дооправяше чеиза, а хората клатеха одобрително глави, че много чеиз е приготвила и това допълнително стопляше сърцето ѝ.

После всички поемаха към селсъвета. Хората сядаха в няколко москвича и жигулита, които огласяха улиците със сирените си. Младоженците се возеха най-отпред, в бялата „Волга“ на Иван Дженев, който поради твърде големия си ръст не можеше да се побере на шофьорско място в по-малка лека кола. Младоженската кола беше украсена на предния капак с кукла-булка, пременена с бяла рокля и воал.

        В селсъвета младоженците и кумовете подпис-ваха удостоверението за граждански брак. Крис така и не разбра, защо трябва де бъде граждански, след като жителството им беше селско. За да получат право на жилище в града, трябваше да получат „жителство“, а за жителството трябваше да имат жилище там. 

         После се отправяха към ресторанта, а там, до отрупаните маси, вдигаха наздравици, хранеха се, танцуваха, разговаряха и се веселяха. А оркестърът свиреше ли, свиреше...

 

* * *

Крис се събуди в добро настроение. Времето беше топло и приятно. Навън врабците чуруликаха, лястовиците цвърчаха, а гугутките гугукаха. Слънцето вече се беше издигнало високо над източния хълм. Очакваше го закуска с палачинки, сирене, сладко от ягоди и малини и чаша издоено сутринта мляко.  От него се изискваше само да прояви апетит и да изяде колкото се може повече. Когато след закуската нямаше никакви задължения, можеше да си играе през целия ден. Днес обаче трябваше да облече нови, официални дрехи, след като преди това добре се измие и да обуе най-новите си сандали, защото предстоеше да отидат на сватба.

Крис обичаше сватбите. На тях ставаха страхотни детски игри. Докато се виеха хората на площадката пред ресторанта, децата се гонеха и се промушват под ръцете на танцуващите, влизаха и излизаха от кръга на хорото или се гонеха между масите и край танцуващите танго или румба.  Сватбарите си говореха и от време на време сочеха някое дете: „ето го нашето, виж колко е пораснало“!

Последния път бяха на сватба преди година. През горещите летни месеци правеха тържествата вечер, за по-голяма прохлада. Той и другите деца прескачаха локва в асфалта, голяма колкото цял автомобил. Тогава се спъна и цопна по лице в средата на локвата. Стана, а по него се стичаха кални потоци. Хората му се смееха... Майка му вдигна сестричката му с едната ръка, а него хвана с другата и го поведе сърдито към къщи, оставяйки баща му сам на тържеството. От тогава не бяха ходили на друга сватба, макар да  имаха много покани, тъй като се правеха много сватби.

Днес се женеше братовчедовчед му Калистрат. Той беше много по-голям от Крис, разделяха ги цели 11 години. Наскоро се беше уволнил от казармата и бързаше да направи сватба с приятелката си от детските години Бонка. Калистрат се беше надявал, че тя ще го дочака да се уволни от службата и така стана. Дочака го, макар злите езици да говореха, че по едно време около нея се навъртали много ергени, млади и по-стари, работници в завода и селяни от ТКЗС-то, студенти и дори няколко ученици от средните училища, по-малки от нея. Зли езици разправяха, че била забегнала за няколко дни с някой си Спиридон, с когото учили в града. После се върнала и никой нямало да разбере, ако съквартирантката ѝ не казала на майка си, тя на кумицата, а онази на половината село.

Същите говореха за Бонка, че нарочно бързали да я оженят, защото нещо вече било на път, но какво точно, Крис не разбра. Когато разбрал за сватбата, приятелят ѝ от училище дошъл на село. Цял ден обикалял по улицата пред къщата ѝ. Подвиквал  да не се омъжва, защото той я обича и обещава, че някога, след време, ще се ожени за нея. Бонка била непреклонна пред тези обещания. Дори не излязла от къщи, за да поговорят, а изпратила братята си. Големи като борове и избухливи като барут двамата братя набързо отупали натрапника и го изпратили до автобуса за града.

Макар Крис да имаше нови дрехи, за това събитие майка му беше ушила специално лятно костюмче. Състоеше се от карирани черно-кафеви панталонки, елече от същия плат, бяла ризка, червена врътовръзка с апликация на зайче, гризещо морков, бели чорапки и ластични тиранти с копчета. Бяха подстригали косата му, а скъсеният бретон беше сресан настрани, оголвайки голямото му чело, което изглеждаше още по-голямо от няколкото цицини по него, получени при многократни падания след  буйно препускане, скокове и приземяване по очи.

Баща му и майка му също бяха официално облечени, макар и във вече демодирани дрехи, които използваха само за официални случаи.

Сестричката му беше пременена в ушита от майка им бяла рокличка, в която самата тя приличаше на булка. На главата си имаше бяла панделка, а ѝ бяха обули чисто нови бели детски обувчици. Така нагласена, тя приличаше на онези кукли-булки, които поставяха върху предния капак на автомобилите, с които возеха младоженците в сватбения ден.

 Когато пристигнаха в ресторанта почти всички маси бяха заети. Имаше няколко свободни места близо до оркестъра и Крис беше доволен, че ще може да гледа музикантите, защото на масата нямаше други деца и познати възрастни.

Тържеството започна. Младоженците минаха между масите, за да благодарят лично на всеки, че е уважил празника им, чукваха се, приемаха подаръците, повечето опаковани в бели хартиени пощенски пликове, които Бонка прибираше до брачното свидетелство в бялата си чантичка, преметната през рамото ѝ. После даряваше всички – едни с пешкир или забрадка, други с потник или престилка, а оркестърът свиреше ли, свиреше...

След това се изпиха много чаши с горчиво вино, подслаждано от целувките на Калистрат и Бонка, преди някой да се престраши и да затанцува на пътеката до масите. Когато оркестърът засвири булчинско хоро, Бонка го поведе надолу по стълбите на ресторанта и го завъртя на площадката отпред. Следвана от Калистрат, кумувете, приятелките на булката, приятелите на младоженеца, роднините, комшиите, колежките, колегите и зяпачите, дошли уж само да погледат сватбата, но неиздържали и се хванали най-отзад на хорото.

Оркестърът засвири Свищовско хоро и на масите не остана никой. Всички се уловиха за ръце и се люшнаха в любимия танц. Това беше любимия миг на Крис, а и на всички деца, присъстващи на сватбите, когато можеха да се шмугнат под размятаните в ритъм, хванати една за друга ръце и да влизат, и излизат от кръга на хорото.

Крис се засили и реши да премине под ръцете на най-буйно играещите, изчака подходящия миг, затича се бързо, наведе се току зад танцуващите и...  Пляс! Беше закъснял с част от секундата. Две хванати една за друга здрави ръце замахнаха и така го плеснаха по лицето, че звезди изкочиха от очите му. Сълзи потекоха по двете му страни и той побърза да отиде при родителите си, за да ги избършат.

Когато наближи масата им, забеляза как в средата на ресторанта към масата на младоженците се приближи някаква фигура. Сълзите в очите му пречеха за да види човека ясно. Различаваше само неясен силует, който грабна нещо от масата и бързо изчезна по стълбите от другата страна на ресторанта. Никой друг не забеляза това.

* * *

Оркестърът изсвири туш. Високоговорителите предадоха гласа на китариста Евгени, който в ролята на конферансие обяви:

-   Следващият музикален поздрав е за младото семейство Калистрат и Бонка, с пожелание за много любов и деца, „Ех любов, любов, любов!“

Всички се оттеглиха от центъра на „дансинга“, за да направят място за танцуващите танго младоженци. Старите гледаха двойката и поклащаха одобрително глави, свекърът и свекървата, тъстът и тъщата ронеха щастливи сълзи, женените си припомняха своя сватбен танц, девойките се поклащаха в ритъма на музиката, младежите стояха в тълпа нерешително и не знаеха дали да поканят някое момиче или този танц е само за младоженците, а децата продължаваха с гоненицата между хората.

Отново прозвуча туш, след което гласът на Евгени обяви:

-   А сега специален поздрав за кума и кумицата...

        Кратката интродукция взриви множеството. Никой нямаше  желание само да стои и да гледа танца на кумовете.  Всички искаха да се включат още от първия миг. Женените се спуснаха във вихрения танц, девойките, които до сега се бяха поклащали в такт с предишното танго, тичаха и издърпваха някого от момчешката тълпа или танцуваха две по две, докато не бъдат разделени от двойка младежи, под звуците на легендарната „Марина“,  изпълнявана от Мариян Дженев - пламенния маестро на орешенския оркестър.

Никое друго изпълнение не можеше да бъде на висотата на „Марина“! Когато оркестърът засвири „Вино пие“, сватбарите тръгнаха към масите, за да отдъхнат и да отпият от чашите.

Точно в този момент на естрадата се появи Спиридон, тайният обожател на Бонка. Пиян, едва държащ се на краката си, поклащащ се като папур от пролетния вятър, той се добра до един микрофон и се провикна: „Бонке, обичам те, хайде да избягаме дале...“ Взеха му микрофона. Оркестърът спря изпълнението, Евгени и Бонев, двамата широкоплещести и яки като борци, хванаха Спиридон за яката и под мишниците, повдигнаха го във въздуха и го понесоха вън от естрадата. Скандалът беше налице! Оркестърът направи опит да го потуши, засвирвайки стара градска песен, която прозвуча като предупреждение към Спиридон, а може би и към Бонка:

Заспали чувства в мен недей събужда,

Не наранявай бедно ми сърце,

Че то без друго е наранено –

Ти го залюби и го остави...

Въпреки това премеждие тържеството беше чудесно.

Времето отиваше към икиндия[14], беше дошъл моментът гостите да си разотиват. Започнаха да стават на групи и да се отправят към масата на младоженците, за да благодарят за поканата и да се сбогуват, когато прозвуча писък:

-   Няма ми чантичката. Изчезнала е!... В нея бяха парите от подаръците и брачното свидетелство.

* * *

Цяла седмица сватбарите даваха показания пред следователя, дошъл специално от общинския град и настанил се пред пишещата машина „Марица“ в стаята на кварталния милиционер, в селсъвета. Цивилен, само по риза и панталон закачен с тиранти, той чукаше съсредоточено по клавишите, като начесто се пресягаше за гумата, за да изтрие грешката от някой неправилно ударен клавиш.  До него изправен като паметник, беше застанал милиционерът Иван. Стоеше безмълвен и наблюдаваше лицата на разпитваните. Близки и роднини само вдигаха рамене и заявяваха:

-   Нищо не съм видял, другари милиционери. Да бях видял нещо, веднага щях да ви кажа!

Всъщност отговорът звучеше съвсем различно, а именно: „Нищу ни съм видел, другари милиционери, да бей видел нещу, веднага щей да ви обада!“

Основният заподозрян беше Спиридон, когото след еднодневен разпит пуснаха да се прибере под домашен арест, като му беше връчена съответната заповед.

Родителите на Крис също бяха повикани на разпит, но Крис трябваше да си остане в къщи. Нощес сънува отново загадъчната танцуваща във въздуха жена, след което сънува отново, че лети. Ако го бяха повикали на разпит, вероятно щеше да се спести много време...

 

 

Глава XII

Футбол и залези

 

Улицата, на която живееше Крис, водеше към към футболния стадион. Всеки ден по нея преминаваха за тренировки или мачове футболисти на всякаква възръст. Мъже и деца крачеха нагоре,  а няколко часа по-късно - обратно. С много тренировки, под ръководството на учителя Йосиф Расимов детският футболен отбор спечели купата в републиканското детско футболно първенство. Мъжете нямаха успехите на децата, вероятно защото не тренираха всеотдайно като тях, но се отнасяха много сериозно към мачовете.

Футболният клуб, наречен „Чавдар“, бил сформиран още през 1948 година и през следващите 30-40 години спортистите му се покрили с праха и славата на футболни битки в триумфални победи и тежки загуби.

Особено ожесточена била борбата с футболистите на съседното село Българско Сливово, която с времето прерастнала във футболна вражда. В тези мачове домакините и от двата отбора искали единствено победата във всяка домакинска футболна среща за да зарадват публиката си и ако по зла случайност победата постигнел  гостуващия отбор, гостуващите футболисти и привържениците им отнасяли  домакинския пердах.

В една среща през 1973 година на отбора от Българско Сливово - ФК „Бенковски“ били вкарани 3 безответни гола на техния стадион от „Чавдар“ Ореш. Пет минути преди края на мача  орешенските запалянковци вече били насядали в автобуса и с безпокойство очаквали последния съдийски сигнал и пристигането на футболистите от стадиона. Запаленият двигател събирал сили, за да откара всички в безопасност. Орешенските футболисти тичали направо от терена и в движение скачали през отворените автобусни врати, отнасяйки по няколко удара от струпалите се до возилото противникови запалянковци. Неудовлетворени от загубата на футболното поле и от пропуснатото юмручно възмездие, българско сливовските футболни почитатели удряли ламарините с юмруци и ритали гумите. След минута автобусът се понесъл по пътя, оставяйки назад купища прах и настървените футболни привърженици.

През онези години отборът вече беше създал дузина местни легенди, които запалянковците срявняваха със световно известните звезди, наблюдавани на екраните на няколкото телевизора в селото, пред които се събираха любителите на футбола. Мачовете на футболния отбор запълваха с публика единствената трибуна на селския стадион. Запалянковците идваха на него за да видят Петър Йозов – Джоката, Александър Нанков, Петър Ченков, Петър Копоев, Александър Вакинов и останалата футболна компания. Вратата се пазеше от Иван Пенев – хлебарят с най-вкусните хлябове.

Може да не повярвате, но в онези години орешенските футболисти се возеха на лъскав автобус "Берлие", подарен от големия певец Емил Димитров. Звездният естраден изпълнител се връщал от концерт, но автобусът му се повредил по пътя и точно срещу разклона за Ореш спрял. Какво да стори! На стотина метра от разклона била пивница „Бендера", затова той се отправил натам. Влязъл и помолил за помощ. Трябвали монтьори, които да поправят автобуса му, за да продължи пътуването по график към София. "Когато се прибера, ще ви го подаря!" - обещал певецът. В духа на католическите си ценности и традиционна услужливост към хората в беда, свикналите да помагат селяни поправили возилото на известния певец.

Минало време, орешенлии забравили за случката и за обещанието на естрадната звезда, когато един ден звездния автобус пристигнал на площада в центъра на Ореш. Емил Димитров официално подарил возилото на местното ТКЗС. Така орешенлии се сдобили с автобус "Берлие", използван за различни мероприятия, включително и за посещение на футболните мачове на селския отбор в зоналните групи.

* * *

 

Крис обичаше да си играе на стадиона, но игрите му не бяха точно като на другите деца. Той по-рядко тичаше след топката, а по-често съзерцаваше цветовете, в които слънцето обагряше небето. Залезът сякаш предизвикваше пожар в небесната шир и тя ставаше жълто-алена. Трябваше само малко въобръжение, за да си представи, че  хълмовете са направени от злато.   

        Най-много обичаше да седи зад източната футболна врата и да гледа право в залязващото слънце. По някое време очите му се премрежваха и изпълваха със сълзи, но през тях ставаше още по-красиво и разноцветно. Другите момчета, които заставаха  зад врата, за да връщат  топките по време на мачове и тренировки си мислеха, че той също иска да ритне топката и след като са тичали и ритали цял час, а той седеше и гледаше в небето, току му подаваха някоя топка. Той им я връщаше, благодареше и отново се взираше в слънцето, което сякаш се беше надвесило над Кайкуша[19].

Разказват, че до 1942 година земите, над които настъпваше залезът, били заливани всяка пролет от високите води на Дунава. Реката прииждала в тази част от долината и във водата плували хиляди риби. Били гладни години, затова децата ходили често в блатото за риба. Трябвали им само торбичка и къса тояжка. Газели в плитката вода и удряли с тояжката по главите рибите, събрани в локвите, после ги прибирали в торбичките и ги носели в къщи. Тогава бил уловен един заседнал в плитчините сом, за който казват, че тежал над 300 килограма. Натоварили го на волска кола, а опашката му се влачела по шосето.

После направили дига дълга 18 км и отводнили блатото, построили и система от канали, които първоначално помогнали при отводняването, а впоследствие допълнени с други съоръжения, се превърнала в напоителна система за отвоюваните от водата земеделски земи.

* * *

Освен да гледа залязващото слънце, Крис имаше още едно любимо занимание на стадиона - съзерцаването на  облаците. След мачовете лягаше на тревата и гледаше препускащите  облаци. Майските бръмбари прелитаха с бръмчене, щурците пееха, светулките проблясваха в настъпващия здрач, а той слушаше шумовете и съзерцаваше небето. Около него мащерка, лайка и маточина ухаеха и омайваха. Тревата боцкаше босите крачета и голите ръчички, някоя досадна муха се завърташе около очите му, а докато лежеше, го пъплеха мравки, но всичко това го разсмиваше. Той усещаше този смях като приятен гъдел в стомаха си.

Понякога в началото на лятото децата от махалата идваха на стадиона за да ловят светулки. Наплюнчваха гърба на светулката и я залепваха на челото си, а тя блещукаше ли, блещукаше и правеше момичетата красиви, а момчетата страшни. Поне така си мислеха тогава.

* * *

И този следобед върволица от хора минаваше по улицата на път за стадиона. Щеше да се проведе футболна среща между местния отбор и вечния му футболен съперник, отборът на съседното село със смешното име Българско Сливово. Минаваха мъже, юноши, девойки и малки деца с интерес към футбола  и бързаха по нагорнището. Бяха облечени по ежедневному, едни спортно, други семпло, трети небрежно... Липсваха тържествените облекла, с които щяха да се появят след няколко часа на чаршията, но така е на мачовете.

        Крис гледаше кой ще премине по улицата и чакаше да види, дали от града ще дойде човекът със захарните петлета. Той пристигаше на скоро боядисана, добре поддържана, инак остаряла моторетка, с педали като велосипед, която пърпореше нагоре по улицата, докато носеше върху кожената седалка своя собственик, а на багажника дървено сандъче с розови, червени или оранжеви захарни петлета.

След него, яхнал новия си мотопед „Балкан“, преминаваше Слютката. Напълнил в две чанти току-що опечен слънчоглед, който продаваше във фунийки от вестници. И слънчогледа и петлетата се продаваха по 10 стотинки, и децата си купуваха ту от единия, ту от другия, захарно петле или фунийка  със слънчоглед, която Слютката свиваше сръчно на мига, пред очите им. Той премерваше със специална алуминиева мярка слънчогледа и сипваше във фунийката, след като беше прибрал стотинките.

Хората го поднасяха за ниския му ръст и за частното му предприятие, както и за печалбата от него, а той отвръщаше нещо уж весело, но личеше, че шегите не са му по вкуса. Слютката беше джудже и получаваше малка пенсия за да преживява, но предпочиташе да проявява предприемаческият си дух в незначителното си предприятие за печен слънчоглед. Беше построил в центъра на селото дървена будка, в която продаваше семки тогава, когато нямаше футболни мачове.

Крис никога не научи името на любезния човек, който идваше със захарните петлета от града. Той го наричаше Петлешко. Когато веднъж поиска от баща си 10 стотинки, за да си купи захарно петле от Петлешко, баща му дълго се смя на прозвището. После винаги, когато тръгваше от къщи и се обаждаше, че отива на стадиона, баща му питаше, „Петлешко дойде ли?“ и му даваше 10 стотинки за захарно петле.

Когато пристигаше на стадиона, петлетата вече чакаха, една част подредени по периферията на сандъчето, а останалите старателно подредени в редици вътре.

-   Кое си избираш - питаше с усмивка продавачът.

-   Това – посочваше той някое петле.

-   Вземи го – казваше усмихнатият човек, като му подаваше амбалажна хартийка, а Крис вземаше внимателно петлето, хванал с два пръста клечката и тръгваше към любимото си място зад футболната врата.

* * *

И този следобед по улицата към стадиона преминаха първо децата, които щяха да поиграят на терена, преди да започне мача на мъжете. След тях, бутайки велосипеди, бързаха по нагорнището футболистите от футболния отбор и футболните запалянковци. Повечето запалянковци бяха футболисти-ветерани. После премина автобусът на гостуващия отбор, изпърпори и балканчето на Слютката, на кормилото на което бяха закачени две чанти с печен слънчоглед. Нагоре по улицата, като всеки ден по това време, бързаше и махленския идиот Красьо, когото наричаха Лудия. Беше понесъл две чанти с хлябове от фурната – едната за дома на фурнаджията, другата за у тях. Накрая премина линейката, шофирана от Пешо Линейкаджията, до когото седеше доктор Чиприянов, единственият лекар, роден в селото. Но човекът с петлетата го нямаше. Крис реши, че не си заслужава да ходи до стадиона, щом няма да може да си купи захарно петле.

Тогава видя момичетата. Вървяха бавно, чоплейки слънчоглед от будката на центъра, говореха, смееха се и въртяха очи, за да забележат всеки, който ги гледа. Облечени в официални дрехи, сложили грим и руж, същински кокони. Бяха предимно осмокласнички, но имаше и от по-долните класове. Те преминаха край техния двор, без да го забележат или преструвайки се, че не го забелязват! Крис реши да отиде на мача, за да разбере, там ли отива тази официално облечена делегация. Пет минути по-късно пухтеше изкачвайки пътя по баира, върху който беше разположен футболният стадион. Когато пристигна, установи, че момичетата не бяха там. Отишли са на някое тържество, реши Крис. Човекът с петлетата наистина не беше дошъл, а въпреки задуха и жегата по небето се трупаха тъмни облаци. Всеки момент можеше да завали.

Крис реши да не чака дъжда и побягна обратно към къщи. Внезапно поривите на надигащата се буря го блъснаха в гърдите и макар да тичаше по стръмното надолнище, го правеше с усилие поради силния насрещен вятър. Във въздуха се понесоха прах, листа и сухи треви. Пред него вихрушка изви спиралата си съм небето. Сякаш от тъмните облаци в средата ѝ се спусна Марга Аурея и затанцува с вихъра. Тя се понесе в далечината и за миг застана над една подобна на сянка фигура, която тичаше далече пред него. „Сигурно е някой овчар“, помисли си момчето. Обаче тази „сянка“ му напомняше нещо видяно преди. Приличаше на фигурата, надвесена за миг над масата на Калистрат и Бонка,  когато изчезна чантичката на булката. „Сянката“, която грабна нещо от масата.

Крис се понесе с удвоена скорост към къщи. Първите дъждовни капки се забиха като куршуми в уличния прах. Когато затвори зад себе си портичката на двора, дъждът заплющя с пълна сила. Влезе в къщи и загледа през прозореца. Навън дъждът се изливаше като водопад. По кадъръмената улица потекоха кални потоци, които минута по-късно се превърнаха в река, в която газеха мокрите до кости почитатели на отложения футболен мач. Мисълта за „сянката“ пред него, насочи погледа му към оградата на къщата отсреща.

 

 

Глава XIII

Игри на война и други такива

 

От няколко дни момчетата от махалата играеха по цял ден на войници. Но като войниците във всички войни, имаха проблем с въоръжението. Чупеха по някой яворов израстък или сухо царевично стебло и ги превръщаха в съветски автомат или немска лека картечница, а въобръжаемите пистолети направо се вадеха от въображаемия кобур.  Единственото, по което личеше, че имат постолет в ръцете си, беше пръстът върху спусъка и заелата формата на въобръжаемата дръжка детска длан. Тези оръжия обаче често създаваха спорове, убит ли е някой противников войник, защото самите оръжия бяха спорни. Затова въоръжаването на махленската армия беше много важен приоритет в играта.

В долния край на калдъръмената улица се намираха три работилници и един казан за варене на ракия. Двете работилници бяха обущарски, а третата дърводелска. Децата много обичаха да се навъртат около дърводелската работилница на чичо Бъни. Той и жена му, леля Ана, си нямаха деца, затова чичо Бъни с усмивка приемаше детските посещения в работилницата, когато дърводелските машини не работеха. Обаче когато работеха, довършеше изрязването на някоя греда или дъска, която бичеше или рендосваше в момента, след което спираше за малко машините. После вземаше изостанали парчета от дъски и набързо очертаваше с молив пушки и пистолети, автомати и картечници, които сръчно изрязваше на банцинга. Раздаваше ги на децата и ги отпращаше, преди да продължи опасната си работа.

Малките войници вземаха щастливи дърве-ните оръжия и започваха играта на война, която се състоеше в това, да успееш да приближиш незабелязан или заобико-лиш противника в гръб и да го разстреляш с едно „бум-бум...“ или „търр...“ изскачайки пред или зад него, преди да се е опомнил.

Понякога възникваха спорове, дали дървената пушка може да прави „търррр“ или само „бум“, дали пистолетите трябва да се зареждат след всеки изстрел или след повече и може ли да се прави „търрр“ с автомата по цял час, без да се спира, за да се презареди, но по такива сложни военни въпроси бяха компетентни само по-големите момчета. Те знаеха такива сложни военни термини като офицер, капитан, генерал и редник и често обясняваха на малките, че най-големият е генерал, следващият по възраст в играта е капитан, а те са редници. „А кои са войниците“ питаха малките и всички им се смееха. Крис също се смееше, макар и на него да не му беше много ясно, има ли разлика между войник и редник?

Вечер измисляха някоя друга игра, понякога безобидна и тиха, друг път опасна, а трети път - с гръмки последици. Например веднъж, когато решиха да спъват хората, преминаващи по улицата. Работниците от селсъвета тъкмо бяха поставили плочки на тротоара и всички вървяха по плочките. Големите момчета завързаха единия край на стоманена тел за бетонов електрически стълб,  а другия за голям камък, който дотъркаляха от купчина наблизо, предназначена за строеж. Поставиха клечки, които да държат тела на 5-6 сантиметра над плочките и се наредиха срещу капана, за да видят, ще се спъне ли някой. Лампата на стълба още не беше светнала и в тъмното препятствието трудно се забелязваше.

Тъкмо свършиха и по тротоара се зададе чичо Сашо Юрдека, понесъл в чанта десетина празни бутилки за бира и безалкохолно. Отиваше до магазина, за да ги смени за пълни. Бързаше човекът, направо подтичваше и не гледаше в краката си. Когато стигна капана, телът се закачи за обувката му, спъна го, той полетя във въздуха, разпери ръце и „пльос!“ Бутилките се разпиляха от чантата и някои се счупиха. Чичо Сашо стана от плочките, не се изтупа, не събра бутилките, приближи се и дори не попита кой е виновен, а направо зараздава шамари. И всеки получи толкова шамари, колкото беше участието му в направата на спъващото препятствие.

Когато не правеха такива бели, всички сядаха на някоя пейка и си говореха или играеха на „Кажи, кажи, ораторе, какъв да бъде тоз’!“ или други подобни игри. Малките деца искаха да играят на жмичка, но големите предпочитаха да седят на пейката, където можеха да бъдат с момичетата, които покорно се притискаха в прегръдките им и слушаха като им шепнеха „кажи, да бъде маймуна, кажи карфиол, кажи сутиен или... “ и им пошепваха нещо, след което и едните и другите се заливаха в смях. Друг път играеха на филми или си разказваха страшни истории. Често просто си говореха и се хвалеха къде са ходили или къде ще ходят на курорт или на лагер.

Това лято Крис за първи път щеше да отиде на пионерски лагер, при това на море. Не беше виждал още морето, затова очакваше този момент с голямо нетърпение.

 

 

 Глава XIV

На лагер

 

Наближаваше денят, в който Крис щеше да поеме към Галата. За пръв път щеше да види морето и затова силно се вълнуваше. Тревожеше се, да не пропусне да вземе със себе си нещо важно за дните в лагера. Боеше се, да не се загуби по пътя, да не срещне лоши момчета, боеше се от живота в бунгалото, в което щеше да прекара три седмици с непознати, а също и от всичко, което го очакваше там.

И все пак приятните очаквания бяха повече. Единият от сандалите му се беше позакъсал, поради което го отнесе за поправка в една от двете обущарски работилници в долния край на улицата. Едната беше на местната потребителна кооперация, а другата беше частна, на обущаря Иван Каменов. Той беше известен с добре поправените обувки и с шегите, които си правеше с всички. Като кажеш Иван Каменов, хората наостряха слух, за да чуят, каква нова легенда е сътворил.

Тази сутрин внукът на някоя си, живяла отдавна баба Магуца, когото наричаха Манго Магуцин, беше впрегнал магарето и тръгнал за сено. Той беше около 65 годишен, отдавна  пенсионер, но като всички на село поработваше, за да помага на пенсийката, която не беше никак голяма. Ама нали окъснял предишната вечер в кръчмата, се успал сутринта и закъснял с тръгването за полето.

Като минаваше край работилницата на Иван Каменов, с когото имаха стари политически закачки, Манго, който беше партиен член, поздрави:

-   Хей, капиталист, добро утро!

-   Жив да не бях, комунист да ме поздравява с добро утро по пладне – отговори привидно възмутен Иван Каменов. Я виж къде е слънцето, след няколко часа ще клони към икиндия, къде си тръгнал с този дълъг сандък?

-   Отивам за пясък на Дунава – отговори на мига  Манго. Погледът му проблясна дяволито, но беше стиснал в зъби усмивката си, сякаш сложил маска на лицето.

-   Браво, ама то за огромна къща като твоята много пясък ще трябва – забеляза обущарят с иронична загриженост, наричайки „огромна“ малката къщичка на Манго - чакай да ти дам едно въже, да го вържеш, че да натовариш повече!

Двамата замълчаха за миг, полагайки усилие да не се разсмеят. Манго извади цигара и я запали, слeд което подръпна юздите на магаренцето, каза едно „Хайде!“ и на магарето, и на Иван Каменов, и продължи по пътя си.

Крис остави скъсаните сандали на тезгяха на обущаря, седна на дървения стол до стената и зачака той да забележи присъствието му.

-   Нови сандали, а пък скъсани – промърмори старецът.

-   Ама аз без да искам – заоправдава се Крис.

-   Спокойно, бе дете, не си ти виновен! Калпави започнаха да ги правят – обясни обущарят - за кога ти трябват?

-   За след ден – отговори Крис.

-   Добре, утре след обяд ще дойдеш да си ги вземеш! Къде ще ходиш с тях – попита старецът.

-   Отивам на лагер – отговори Крис – ще ходя на пионерски лагер на море, а като се върна, няколко дни по-късно ще замина на трудов лагер, на планина.

-   Какъв е този трудов лагер – попита старецът.

-   Ами такъв, обикновен, само дето вместо да играеш цял ден, до два часа на обед береш малини, а после ядеш и играеш.

-   Откога са тези трудови лагери за деца – попита обущарят.

-   Не знам, ама хубавото е, че не плащаш, а си на лагер, само дето трябва да побереш малини през деня.

-   Тяхната мама комунистически използвачи, ще карат децата да им работят – внезапно почервенял от гняв извика старецът.

-   Ама лагерът не се плаща – повтори Крис.

-   Ще принудят и децата да им работят тези негодници - повтори обущарят и започна яростно да чука по надянатата на калъпа дебела, кожена обувка.

Крис излезе от работилницата.  Не разбираше, как този дядо може да казва такива неща за комунистите, за които учеха в училище, че са най-добрите хора на света!

* * *

Три дни по-късно Крис седеше на морския пясък, заедно с двеста други деца и съзерцаваше вълните и жълтия флаг на спасителната кула. В средата на юни водата не беше много топла, но слънцето превръщаше пясъка в подобие на пареща ламарина, като тази, на която майка му печеше чушки върху огъня на двора. Трудно можеше да се стъпи с боси крака на такъв пясък. Седяха или лежаха разделени по пионерски отряди и скучаеха.

        На кулата на спасителите продължаваше да се вее жълтия флаг  и затова не им разрешаваха да се доближат до водата. Не беше позволено дори да се разходят по плажа или да си играят, за да не излязат от обзора на ръководителките, изтегнали се под чадъра в края на пясъчната ивица. Децата седяха или лежаха на хавлиените кърпи, заравяха краката си в горещия пясък или съзерцаваха как децата на ръководителките играеха в плискащите се по пясъка вълни. Навътре в морето чакаха да влязат в пристанището няколко кораба. Единствено гларусите се движеха, прелитайки с крясъци над двестата деца.

След два часа печене няколко немирни момчета пренебрегнаха заповедите, побегнаха до водата и се потопиха в разхлаждащите вълни. Миг след това прозвучаха свирките на спасителите и последва тяхната намеса. Заедно с двама млади отрядни другари и една млада другарка, облечена в ефектен, изрязан бански, купен наскоро в магазин на Кореком[21],  спасителите бързо ги върнаха по местата им със зачервени от опъване уши.

-   Ей Кольо, как е водата – провикна се едно от големите момчета към познато момче, играещо с другите учителски деца в края на прибоя. Пред тях  бяха застаналите в линия двамата спасители, и тримата млади ръководители, включително и приличната на нимфа ръководителка с бански костюм от Кореком, едва побрал пищните ѝ форми.

-   Добре е – отговори малкият.

-    Що не кажеш на майка си да ни пусне и нас там – провикна се голямото момче.

-   Не мога, ша ма бий...

-   Ако не и кажеш, аз ще те бия – провикна се голямото момче и целия лагер се затресе в смях.

Майката на Кольо и другите ръководителки сигурно бяха чули тези закани, защото преди обяд, малко преди всички да тръгнат към лагерната  столова, получиха правото да преминат през прибоя и да потопят краката си в плискащата вода. Зоната беше ограничена от споменатите двамата спасители и тримата млади учители, подпомагани от подвик-ванията от брега на отрядните ръководителки, които бързаха да отведат отрядите си по склона, към лагера, далеч от опасната морска вода, сигнализирана с жълтия флаг на спасителната кула.

* * *

Първоначално момчетата в стаята, повечето непознати един на друг, се държаха резервирано, на моменти дори враждебно. Крис трябваше два пъти да смени леглото, на което ще спи, както и шкафчето си по нареждане на някого от тях. Накрая, като най-малък, получи най-нежеланото легло и шкафче с увиснала на една панта вратичка и продънено чекмедже, но той и без това държеше вещите си в малкото си черно куфарче от изкуствена кожа и нямаше намерение да ги изважда.

По графика на лагера в следобеда имаше задължителен сън. После следваха пионерски мероприятия, включващи разучаване на песни, репетиране на номерата за вечерните отрядни представления и първенства по футбол и народна топка. Щяха да прожектират и филм. Крис не знаеше, че може киното да се прожектира на голям бял чаршаф и на открито. Беше ходил на кино в салона до училището, където филмите се прожектираха под покрив и където провисналия таван можеше да ти падне на главата. Знаеше, че филмите може да се гледат и от задната страна на екрана, само че кадрите бяха обърнати, но не беше предполагал, че може да се прожектират навън и то на обикновен чаршаф, а не на специален, опънат на ролки екран. Чаршафът се полюляваше от вятъра, а щурците смесваха песните си със звука на високоговорителите, бризът беше свеж и приятен и всички деца гледаха седнали направо на тревата.

Още през първия следобед в лагера Крис се запозна със Светла. Тя беше от града и беше много красива в елегантната си рокля, покрита с щамповани пеперуди. Самата тя приличаше на малка пеперуда. А той беше най-малкия от отряда, както на години, така и на ръст. Незнайно как се срещнаха няколко пъти в този първи следобед, докато той разглеждаше лагера. После  се заразхождаха заедно, докато си разказаха къде живеят, какви приятели имат,  как е в училище, кои са любимите им книги. Тя беше чела любовни романи и разказваше за тях с увлечение. Крис не беше чел любовни романи, но усещаше, че няма да му харесат.  Той разказваше за  Робизон Крузо, Джим Хокинс и Том Сойер, както и за колибата, която другите си бяха построили, но сега имаха намерение да построят отново на друго място, защото предишната беше  завладяна от алчния вожд на съзаклятието.

Когато на третата вечер едно тичащо момче го блъсна, Крис падна и изкълчи ръката си. Светла го отведе в медицинския пункт, при медицинската сестра. Сестрата опипа отеклия лакет, дръпна ръката му рязко, скара му се, че е извикал и плаче, а не понася болката като мъж. После напои голяма връзка памук с риванол и загъна лакета му в нея, а отгоре нави цял бинт. Ръката му заприлича на голям пакет. След това ги изпрати да си ходят, поръчвайки да не мокри бинта.  Крис се радваше, че ръката му не е счупена, само дето по-късно остана някак крива в лакета и можеше да се обръща повече, отколкото на другите момчета.

В следващите няколко дни жълтият флаг на спасителната кула не се смени, с изключение на веднъж, когато беше заменен от червен. В края на седмицата вятърът стихна и на спасителната кула се появи дългоочакания зелен флаг. Каква радост настъпи, когато обявиха, че всеки отряд ще може двукратно да се потопи в морската вода по десет минути! И макар на Крис да му беше забранено да влиза във водата, за да не намокри бинта, той реши да не се съобрази със забраната. Втурна се във водата заедно с всички деца от отряда, а там ограничени от шамандури, въжета, спасители и учители, можеха да си играят, да се пръскат, да опитват да плуват. Ръката все още го наболяваше леко и той реши да не се потапя във водата по-дълбоко от кръста, но една вълна го събори и бинтът се намокри. В следващия миг някой от възрастните го хвана за врата, изправи го и го изпрати на пясъка,  забранявайки му да се приближава до водата „с тази бинтована ръка“. Докривя му. Да не би той да беше виновен, че ръката му е бинтована! На всичкото отгоре, когато започна да съхне, бинтът започна адски да го стяга. С нетърпение изчака да се приберат в лагера, където Светла го свали от ръката му. Тя беше цялата пожълтяла от риванола и леко отекла, но болката беше почти отминала. Той реши повече да не слага досадния памук и бинта.

* * *

Следващите две седмици в лагера преминаха приятно. Сутрин ходеха на плаж. Вятърът като че ли прояви благосклонност и до края нямаше опасни вълни и забрани за къпане. След ставането от задължителния сън в следобедите, Крис прекарваше времето със Светла. Това приятелство, така внезапно възпламенено от случайността, си остана до края на лагерните дни и вероятно, ако не бяха от различни отряди и не трябваше всеки да бъде сутрин с отряда си, щяха да прекарват заедно целите дни.

Макар да изглеждаше по-голяма, всъщност Светла още не бе навършила девет години, а Крис щеше да навърши след седмица десет. Не разбираше, как досега другите момичета не го харесваха, а тя предпочиташе да прекара времето си с него. Той не понасяше лепките, както наричаше по-малките момичета, които се мъкнеха след момчетата.  Обаче със Светла беше различно. Предпочиташе компанията ѝ дори пред тази на момчетата.

Преди време често му се искаше да бъде известен с нещо, да е много умен или много силен, да е много красив или много талантлив, за да прави впечатление, но сега не се опитваше да бъде нищо повече от това, което беше. Преди искаше всички да го забележат и си представяше как се бори за свободата на някой народ, като героя от един филм, който беше гледал наскоро, наричаше се Сандокан. Мечтаеше да умее да лети, като детето от една книга, наречено Ариел. Понякога мечтаеше да има вълшебни обувки като героя от една приказка, наречен Малкия Мук или да има летящо килимче като Аладин, герой от друга приказка. Щеше да лети над света, а момчетата да го гледат отдолу и да му завиждат... В последния ден на лагера искаше само едно, той да продължи по-дълго, може би още няколко дни, може би месец, може би цялото лято..., но уви, на следващия ден си тръгнаха и той дори не видя Светла и не можа да се сбогува с нея.

 

Глава XV

Бране на малини

 

Няколко дни след като Крис се завърна в къщи, настъпи десетия му рожден ден. Нямаше торти и свещички, както беше по филмите, нямаше гости и тържества. Майка му приготви сутринта любимите му палачинки със сладко от ягоди и малини, пресни плодове и козе мляко, а на вечеря имаше варена домашна кокошка и зеленчуци от градината.

Крис се чувстваше пораснал. Вече не се боеше да напусне дома си и да приеме предизвикателствата пред себе си. Вече знаеше, че всичко ново е страшно в началото, но когато се срещнеш с него, то може да остави приятни спомени.

Наслади се на следващите няколко дни със семейството си в къщи, след което замина на лагер в Балкана. Този път не беше сам. От училището му имаше няколко по-големи деца и дори имаше едно момче от класа му. Мястото, където отиваха, се наричаше Върбовка.

* * *

 

Автобусите стовариха сто и петдесет деца на улицата до лагера, който беше разположен в покрайнините на село в Предбалкана, в сградата на основното училище. През зимата беше училище с интернат, а през лятото пионерски лагер. Още от първия момент, в който я видя, Крис реши, че с дебелите тухлени стени, облицовани с камък и решетките на прозорците прилича повече затвор от филм, от който някой се опитва да избяга, отколкото на място за почивка на деца.

Чиновете бяха изнесени от големите стаи и на тяхно място бяха поставени няколко редици легла. Нямаше шкафчета, нито гардероби. Имаше голямо фоайе, от което се влизаше в стаите, превърнати в спални. Тоалетните, умивалните и столовата се намираха в съседната постройка.

До сградата имаше външно стълбище за преодоляване на наклонения терен. Площадката в горния му край беше част от плаца и щеше да послужи за сцена при вечерните представления в лагера. Зрителите щяха да седят на пейките, разположени до долния край на стълбището.

        Повечето момчета и момичета бяха от горните класове, но имаше и деца на възрастта на Крис и съученика му Добрин.

Сигналът на медна тръба ги будеше рано за утринната физзарядка. Тръбата  сигнализираше за всяко мероприятие в лагера: издигане на знамето, закуска, тръгване под строй на работа... Като казарма, в която войниците бяха още деца.

Всички отряди имаха свои ръководители, подчинени на другаря Холоденко. 

Той беше висок, около 40 годишен учител по физкултура, с фигура на дискохвъргач. Главата му беше плешива отгоре, а около голямата колкото паница плешивина, се спускаха на вълни дълги, чупливи кичури. Носеше тъмнокафеви очила с диоптри и затъмнени стъкла. Ходеше винаги небрежно облечен, с ръце в джобовете, размъкнат и навъсен. Произнасяше къси и резки команди, в каква последователност да се отива на едно или друго мероприятие и сякаш чакаше с нетърпение някой отряд да сбърка, за да бъде върнат отново на изходна позиция.

Началник на Холоденко беше другарката Пехливанова – директорката на лагера, която по цял ден пишеше нещо  в канцеларията си и можеше да бъде видяна само вечер, седнала с другите ръководители, готвача и домакина на ръководител-ската маса, разположена в другия край на столовата. Беше нарочно отдалечена от останалите маси, може би за да не се чува и вижда  какво се говори или се сервира на нея. В средата на масата заемаше почетно място литрова стъклена бутилка от швепс, от която ръководителите внимателно си наливаха в големи чаши жълтооцветена ракия, която трябваше да децата да си мислят, че е лимонада.

Вечер, на масата, Холоденко пускаше целия си чар и за да направи впечатление на по-младате си колежки. Разказваше различни истории и вицове. Беше особено щастлив, когато другарката Пехливанова се засмееше на някой негов виц, който разказваше тихо, за да не бъде чут на масите на учениците, докато младите му колежки криеха усмивките си в шепи. Ръководителите вечеряха продължително,  дълго след като децата са напуснали столовата и вратата ѝ беше заключена.

До масата на ръководителите имаше маса, предназначена за децата им, на която седяха пет-шест хлапета в невинна възраст. Крис се огледа за да види Светла, в случай, че се е появила тук по някакво чудо, но чудо нямаше. Тя беше казала, че не харесва  такива лагери и няма да бъде на този. Нямаше я. Жалко! Очертаваха се двадесет тягостни дни.

На следващата сутрин Крис застана до Добрин в строя на плаца. Предстоеше първото тръгване за работа. Шестнадесет шестчасови работни дни.

Лятото беше сухо и само храстите в краищата на редовете бяха налели едър плод. Редовете бяха дълги.  Малиновите храсти,  подпрени на бетонови колове и телове, имаха множество тръни и изсъхнали клончета, които издираха голите му ръце. Той се протягаше за да обере дребните малини по високите клони, подпрени на най-горните телове, а те деряха нежната кожа на ръцете му. Нямаше нито вода за да се измие, нито бинт за да превърже драскотините. Постепенно свикна с тях и си наложи да не им обръща внимание.

Големите момчета и момичета, някои от които вече бяха идвали преди години тук и имаха опит в брането на малини, бързаха пред всички с щайгите в ръце. Спускаха се в началото на редовете и обираха едрите плодове по крайните храсти, без да спазват разпределението. След това тичаха в края на редовете и отново обираха едрите малини наред, докато малчуганите беряха дребничките малини по вътрешните храсти на всеки отреден им ред.

Когато Крис и останалите по-малки момчета стигнаха до края на редовете си, по-големите, седнали да си почиват на сянка, ги посрещнаха с подвиквания и подигравки, че се бавят. Ръково-дителите виждаха това, но не реагираха. Важно беше, че и едните, и другите пълнеха щайгите с узрели, ароматни плодове.

Към обед слънцето напече силно, а бъчонката с водата беше неизвестно къде. Стомасите започваха да стържат. Заситиха се с няколко малинки, но бързо научиха, че презрелите малини са опасни за ядене и прекалил с тях, трябва да тичаш някъде в треволяците, а зелените, водеха до болки в стомаха и в крайна сметка пак трябваше да се търси скришно място.

Слънцето отдавна беше превалило пладне, когато тръбата засвири сбор и трябваше да отнесат последните набрани количества. Ръководителите записваха нещо в тефтерчетата си и изпращаха децата в строя, след което поеха към лагера.

Прашасали и уморени, изподрани от трънаците и нахапани от комари, те дори не можаха да изядат супата и постната яхния. Хапнаха надве-натри и се довлякоха до леглата. Спаха непробудно до късния следобед.

* * *

Заредиха се безкрайни, тежки предиобеди и благословен, отморителен следобеден сън, за който Крис едва се дотътряше до леглото си. На съседното легло спеше Добрин. Беше затворено в себе си дете, което трудно можеше да бъде накарано да се усмихне. Майка му беше починала миналата година и от тогава той ходеше облечен в черните си дрехи, потънал някъде по ъглите в още по-черните си мисли. Крис беше ходил на погребението на майка му, заедно с целия клас и го беше запомнил като най-тъжното нещо, което можеше да се случи на едно дете. Молеше се никога собствената му майка да не умре и той да плаче за нея безутешно, както го правеше в онзи ден Добрин. Може би единствената  утеха от нещастието за момчето беше футболната топка. Когато беше с топка в краката си, той се преобразяваше и забравяше мъката си, очите му грейваха и на лицето му можеше да се види някаква полуусмивка. Риташе бързо и силно във вратата.

Нощем го измъчваха кошмари. Събуждаше се и  не можеше да заспи. Излизаше и се разхождаше навън, докато другите спяха.

 Предишната нощ се събуди и излезе да подиша чист въздух. Застана зад дънера на един бор и се загледа в оставената на улицата пред лагера кола. Светлината в купето беше включена. В нея нямаше никой, но двигателят работеше. Минута по-късно вратата на сградата се отвори и от вътре, понесъл едновременно две тежки дървени касетки пълни с хранителни продукти, излезе другарят Холоденко. Остави касетките в багажника на колата и се върна обратно. Добрин реши да изчака и да види какво ще стане. След десетина минути Холоденко излезе отново, понесъл две тежки чанти, които остави на задната седалка. После седна на шофьорското място и потегли нанякъде.

 Следващият ден беше единадесетият от пребиваването им в лагера. Тежката работа беше омръзнала на всички. Бяха омръзнали и постните гозби на обед и на вечеря, скромните закуски и липсата на забавления. Времето и настроението бяха мрачни. От сутринта валеше благословен дъжд и обилно напояваше жадната земя. Децата първона-чално се зарадваха на тази неочаквана почивка, но скоро се заговори, че заради този ден, ще се работи през  следващата неделя и този слух прекърши всеки оптимизъм за приятно прекарване.

До обяд се размотаваха по стаите, стояха навън под стряхата, притичваха до столовата или пишеха тъжни писма до родителите си, изразявайки желанието си, по-скоро времето на този лагер да свърши.

Следобед домакинът изнесе продуктите за вечерята от склада в кухнята. Добрин и едно друго момче търсеха къде да поритат топка и след като домакинът излезе от мазето, те слязоха долу.

Лампата в зимничния коридор светеше и в полумрака той им се видя примамливо място за игра. Застанали в двата му края двамата си подритваха топката един към друг. Тя летеше ту в едната, ту в другата посока след силните им удари. Изведнъж рикошира, удари дръжката на вратата на склада. Тя се отвори, а топката влетя вътре. Двете момчета се доближиха плахо и надникнаха зад вратата. Останаха с отворени усти при вида на наредените по лавиците продукти: пити кашкавал, шпек салам, суджуци, луканки, пакети с бисквити, каси швепс, тенекии с маслини, сирене, буркани с мед и конфютюр... Целият лагер можеше да бъде изхранен за седмици с всички тези продукти.

-   Гле’й какво има тука! Това е за нас – посочи препълнените лавици Добрин.

-   Бааа, за нас, кога са ни давали на нас от това? – отвърна другото момче.

-  Не са, но трябва да е за нас – отговори Добрин - видях нощес, как Холоденко изнася продукти и ги откарва с колата си. За нас са, казвам ти, но не ни ги дават и после ги взе...

В този миг една дълга сянка застана на вратата и прекъсна разговора. Гласът на другаря Холоденко прозвуча заплашително:

-   Какво правите вие тука бе...?

-   Топката си търсим – отговори Добрин – след което се наведе, взе топката от пода на склада и я показа на ръководителя.

-   Я марш веднага навън – просъска Холоденко. Двете момчета се измъкнаха бързо покрай него през отеснелия отвор на вратата.

Холоденко погледна след тях, почеса се по темето,  извади от джоба си ключ и заключи вратата.

 Когато Добрин се качи във фоайето на първия етаж с топката в ръце, едно момче го плесна през ръцете и тя се търкулна по пода. Десетина момчета се спуснаха и започна лудо ритане. Топката  полетя в различни посоки, няколко секунди по-късно  попадна в краката на Добрин, който с рязък шут я изпрати право напред и нагоре, чак до тавана, където тя срещна един полилей и строши едно от многобройните му стъкла. Парчетата паднаха на мозаечния под и се разтрошиха на десетки по-малки късчета.

В този момент от стълбището се подаде другарят Холоденко, приближи се до Добрин, хвана го за ухото, повдигна го високо, така че момчето стоеше извито на пръсти и му нанесе такъв удар по лицето, че то се свлече и отпусна на пода, обляно в кръв.

-   Само с тебе ли ще се разправям бе... – извика пионерският ръководител. Довечера ще се разправя-ме – просъска заплашително той и добави високо - сега марш в спалното помещение! Ти ще платиш този полилей!

-   Всички ще го платим – извика Крис. Всички, които бяхме тук.

-   Ти противоречиш ли ми бе... – разярен попита Холоденко.

-   Не противореча. Обяснявам, че всички ритаха топката, а тези, които не го правеха, гледаха играта.

-   Я не ми философствай, че като те плесна, ще се озовеш и ти на пода!

Крис си припомни думите на чичо Иван, съпругът на красивата учителка Стойка Иванова, че никой няма право да удря дете, особено без причина. Събра смелост, погледна Холоденко в очите и отговори:

-   Повикайте родителите ни тук, можете веднага да им се обадете по телефона... Те ще платят счупеното – после добави - а вие нямате право да биете дете, дори да е счупило някакъв полилей!

Холоденко го гледаше с яростен поглед, изненадан от настояването да повикат родителите им в лагера. Децата гледаха и слушаха спора, готови при заповед да се приберат по стаите си.

-   Не е за полилея – обади се Добрин, подпрян на рамката на вратата на спалното помещение. Долната част на лицето му беше покрита с кръв. Той преглътна и продължи:

– Сигурен съм, че не ме удари, защото съм счупил някакво стъкло, а защото аз знам, че краде хранителните продукти на лагера - провикна се Добрин, така че всички да го чуят. Погледна Холоденко и с целия събран кураж произнесе:

-   Снощи видях, как изнесе пълна кола с продукти от склада, а днес видях, с какво е пълен този склад и ви казвам, че продуктите, с които е пълен, са предназначени за нас, но ние дори не сме опитвали от тях.

-   Какво? Хей копеле, ще те смачкам... – провикна се Холоденко

-   Холоденко – чу се викът на директорката на лагера, застанала до вратата на канцеларията си – веднага ела при мен!

* * *

Тази вечер масата на ръководителите изглежда-ше различно. Липсваха множеството блюда и бутил-ката от швепс, липсваше и другарят Холоденко. Час след като беше повикан в стаята на директорката, Холоденко хвърли два сака на задната седалка на колата си и замина завинаги от лагера.

Настроението на ръководителите беше омърлу-шено. След вечеря отрядната на Крис и Добрин им каза да отидат в канцеларията на директорката. Когато влязоха, тя любезно им посочи да седнат на дивана, до бюрото ѝ, след което им се извини за пове-дението на другаря Холоденко. Обясни им, че не е знаела нищо за това, което е вършил, но за да си нямат неприятности, е най-добре тази случка да бъде забравена.

-   Нима няма да повикате родителите ни, които да платят полилея – учудено попита Крис.

-   Полилеят ще бъде платен от бюджета на лагера – отговори другарката Пехливанова.

-   Холоденко удари Добрин, а мен заплаши с побой. Родителите ни могат да му потърсят сметка за издевателството и заплахата.

-   Вижте сега – започна директорката – ако много ровим, ще дойде проверка, ще установи, че сте спорили с ръководител и че сте го шпионирали, ще ви разпитват дълго, ще ви накажат, може да ви вземат и пионерските връзки и никога няма да влезете в комсомолската организация, а това ще е фатално за вашето бъдеще, затова е най-добре да забравим случилото се.

-   Но той удари Добрин. Много деца видяха... - опита да продължи Крис.

-   Слушай ме и запомни, никой няма да повярва на твоите думи, когато срещу твърдението ти е думата на възрастен, при това ...

-   Крадец! При това крадец – намеси се Добрин.

-   Не, при това ръководител. Чуйте ме – натърти директорката – най-доброто за вас сега е, да не се рови в случилото се. Ще завършим лагера докрай, а аз ви обещавам, че от тук нататък нещата ще се променят. Ще ви се дава богата закуска всяка сутрин и качествени обяд и вечеря. Също така ще имате и закуски в 10 и 16 часа! И ако се разберем с добро, тази неделя няма да се работи, а ще отидем на поход. Всички ще са доволни от промените.

Имаше нещо съмнително във всички тези увещания. Крис и Добрин решиха да не се противят на искането на директорката. Не им харесваше да преглътнат обидата, без да бъде наказан виновника, но решиха да проверят обещанието ѝ.

 

Глава XVI

Милкините песни

 

В четвъртък, на дванадесеттия ден от пребиваването в лагера, имаше обилна закуска. В десет часа на края на малиновия блок ръководителите раздаваха сандвичи, а на обяд освен пържола, каквато не бяха опитвали, откакто са в лагера, имаше и швепс. Промяната беше очевидна. Децата се чудеха на какво се дължи. Крис и Добрин не казаха на никого за снощния разговор. Имаше и още нещо...

Ръководителите започнаха да следят за спазването на редовете от големите деца и им беше забранено да обират храсти по чужди редове, както и да оставят необрани храсти по собствения ред.

За съботната вечер беше обявен „Концерт на талантите“ и всеки можеше да се включи в програмата на концерта, изнасян от най-горната площадка на външното стълбище. Някои отряди пяха хорови песни, изявени рецитатори рецитираха стихотворения за революционните борби и за партията, талантливи танцьори играха хора и ръченици, две големите момчета демонстрираха артистичен бой с тояги, имаше дори един, който така изкусно правеше фокуси, че никой не разбра, от къде се появяваха монетите и къде изчезваха картите в ръцете му.

Крис цял следобед скуба вълна от одеалото си, накрая оваля наскубаното, превръщайки го в дебел мустак и го обви в средата с лейкопласт. Мустакът скри внимателно в джоба на жилетката си.

Когато дойде неговия ред в програмата  конферансиетата обявиха: „Много си внимателен“, от Асен Босев, изпълнява Крис от трети клас. Той излезе на горната площадка, и зарецитира:

Как учтив е Пенчо пионера!

Возеше се в автобуса вчера.

Прав стоеше старец белобрад,

а седеше пионерът млад.

Чак когато рече да изскочи,

мястото на стареца посочи.

Завъртя се за миг с гръб към публиката и залепи мустака от вълна под носа си, след което се обърна и продължи с най-старческия си глас:

 Дядото подхвърли на шега:

— О, за мен се сети чак сега!

Браво, момко, много си внимателен!

Подвига ти просто е трогателен!

Когато завърши се поклони бързо и изтича сред публиката. Прозвучаха редки  аплодисменти, след които конферансиетата обявиха:

-   А сега песента „Много ли струва една нежна дума“ в изпълнение на Милка от седми клас. Едно от големите момчета подготви грамофона и пусна песента, на фона на която трябваше да бъде песента на момичето.

И друг път Крис беше слушал Милка, на новогодишните тържества в киносалона до училището, където преди танците имаше програма на училищните таланти. Той знаеше, че тя може да наелектризира публиката, но сега, в примитивните лагерни условия, се убеди, че талантите не зависят от техника и екипи.

Милка излезе на сцената, облечена в артистична яркочервена рокля, в която приличаше на Кармен от легендарната опера на Бизе. Някоя приятелка беше сресала косата ѝ в артистична прическа и  нанесла повечко грим. Окичена с тежки стъклени бижута, проблясващи на светлината на външните лампи, Милка изглеждаше като истинска певица. Носеше обувки с много висок ток, толкова висок, че Крис се уплаши да не падне от тях и да ожули коленете си, но тя стъпваше умело, запазвайки равновесие.

        От високоговорителя на грамофона прозвуча чудесната песен на Джо Долан „Make Me An Island„ на фона на която Милка изпя българския текст на песента, изпълнявана и от Лили Иванова. Хванала една лъжица вместо микрофон, тя запя уверено. Не жалееше нито въздуха в дробовете си, нито гласните си струни, раздавайки се в песента, а ако щете вярвайте, но Джо Долан звучеше като незначителен беквокал на Милкиното изпълнение. Когато песента приключи публиката скочи на крака. Такава буря от ръкопляскания не сте чували по пионерските тържества. Деца и възрастни пляскаха и викаха, тропаха с крака и подскачаха. Милка направи дълбок поклон, след който от всички страни се чуваха силни викове: „Още! Още! Още...“

Тя не чака да я молят дълго и запя акапелно.

„Знам, ще дойдеш ти,

няма да останеш винаги мечта –

има те навярно някъде в света...“

През това време конферансиетата намериха плочата с албума „Вечност“ на Лили Иванова. Пуснаха грамофона и Милка зареди песен след песен. Знаеше текста на песните на целия албум наизуст, а чудесния ѝ глас покриваше в синхрон гласа от плочата.

Към 22 часа на уличката пред лагера спря кола на милицията. Двама млади, униформени милиционери застанаха пред директорката и размениха няколко думи с нея. Проверявали дали всичко е наред. После предупредиха, че е време да прекъсне тържеството, но очаровани от последното изпълнение на Милка, предложиха да седне в колата и да изпее по микрофона една последна песен за вечерта. Седнала артистично, с истински мокрофон в ръка, тя запя и от високоговорителите прозвуча:

„Наше лято дълго като вечност.
Наше лято кратко като миг.
На любовна скръб ли ни обрече?
За какво ни сбра във своя мир?“

Песента се разнесе над лагера, над гората и над селото, за да се чуе, как могат да пеят децата, които сутрин обират реколтата по малиновите блокове. А двамата млади милиционери, изправени от двете страни на колата ръкопляскаха заедно с всички лагерници.

* * *

Филомена и Мариян Червенпеткови имаха три дъщери. Двете по-големи бяха с година разлика помежду си. Бяха много красиви девойки. Високи, кръшни, изящни, с гъсти коси, пилеещи се на вълни по белите им шии, както водопадите пилеят водите си по планинските склонове. Винаги бяха красиво облечени в ушити специално за тях, инак семпли рокли. Когато минаваха по улицата, хората спираха работа в градините и по дворовете и ги гледаха с възхищение.

Най-малката беше с десетина години по-малка. Беше нисичка, слаба, грозновата, ококорена и щърбава, поради смяната на предните млечни зъби. Винаги беше спортно облечена в клинове, анцузи и тениски, раздърпана и разрошена. Ходеше обута в гуменки и рязко контрастираше в облеклото с изящните си сестри. Любимото занимание на Милка беше пеенето. Всяка свободна минута тя запълваше с песни. Пееше докато пишеше домашните си, когато имаше къщна работа и докато почиваше. Така че може да се каже, че в дома на Червенпеткови песните се лееха през целия ден. Звънливото Милкино гласче имитираше известните певици от онова време: Паша Христова, Мария Нейкова, Маргрет Николова и най-често Лили Иванова. Любимата ѝ песен беше „За обич съм родена“. Тя обикаляше двора, разхождаше се в градината и пееше с цяло гърло: 

„... не, аз не съм родена за тъга!

За щастие и обич съм родена.“

- Мило, стига си пяла, ами сядай да учиш – нареждаше майка ѝ.

- Аз уча. Уча се да пея – отговаряше Милка и продължаваше песните си.

- Мено, остави детето да пее! Аз като умра, искам да изпее „Аве Мария“ до ковчега ми, за да е по-лек пътя ми до отвъдното – командваше свекърва ѝ, след което се обръщаше към внучката си – пей, дете, пей!

Без да чака втора покана, Милка продължаваше песента:

 „Очи различни със скръб и смях.

Със нежна болка и глас студен...“

Първата концертна изява на Милка беше на сватбеното тържество на голямата ѝ сестра. След като оркестърът седна да си почине, Милка дотича до естрадата и грабна един микрофон от стойката. Изпя „За обич съм родена“, после благодари на публиката и пожела на сестра си щастие. Сестра ѝ дотича, вдигна я във въздуха и я целуна горещо. После започна да бърше рукналите от вълнение сълзи в красивите си очи.

С времето гласът на Милка укрепна, стана по-плътен и по-мощен и песните ѝ зазвучаха по-красиво дори от оригиналите по радиоточката, където ги беше чула, а тя израсна и с всеки ден се разхубавяваше. Всички, които я чуеха, ѝ предричаха бляскаво бъдеще.

* * *

След вечерта на талантите в лагера във Върбовка настроенито се промени. Работата течеше по-леко, настроението на всички деца беше ведро и те не чакаха с нетърпение смяната да свърши. Все пак този момент настъпи. В края на следващата седмица с автобусите пристигна следващата смяна, а настоящите лагерници бяха откарани по родните им места.

Няколко дни след като Милка се прибра от лагера в къщи баба ѝ почина. Момичето страдаше за нея. Баба ѝ винаги беше подкрепяла любовта ѝ към песните. В църквата се беше събрало толкова голямо множество, колкото светата сграда можеше да побере, а тези, които не можаха да влязат, останаха да чакат отвън.

Застанала до ковчега, Милка избърса очите си с кърпа и запя „Аве Мария“ на Шуберт. Песента изпълваше пространството на храма и се носеше  навън през отворените църковни врати. Струпаното пред църквата множество слушаше с разтуптени сърца песента, която политаше над тях в небесата, за да съпроводи духа на починалата. Хората никога никога не бяха чували такова себеотдайно пеене. Милка пя с цялата сила, която можа да събере в гърдите и гърлото си, достигайки до такива безумни висоти, каквито никой друг не можеше да достигне, сякаш пееше за последен път. И най-големия скептик не би се усъмнил, че песента е съпроводила духа на баба ѝ в отвъдното.

След това изпълнение нещо в гърлото на момичето се повреди. Тя изгуби гласа си за дълго, а когато той се възвърна, вече не можеше да пее.

 

  

Глава XVII

Дългият, но не достатъчно, месец август

Когато Крис се завърна в къщи след лагера, беше края на юли, средата на лятото. Толкова много неща вече беше преживял. Всички, които го срещаха твърдяха, че много е порасъл. Момчето не знаеше дали беше от морската вода, от горещия пясък, от слънцето или от малините и многобройните закуски в последните дни, но застанало пред огледалото, виждаше, отражението си различно от преди.

Няколко дни Крис прекара в игри с децата на улицата, но беше потънал в мисли. До началото на следващата учебна година имаше месец и половина и това време не трябваше да се пилее. Искаше да направи нещо, което не беше правил до сега. Горещият  августовски вятър, вдигащ облаци прах, му подсказа, какво да опита. Никога не беше правил хвърчило. Искаше му се да пусне и летящ хартиен фенер, за каквито беше чел, че пускали в Тайланд. Твърдо решен да направи и двете, една сутрин той седна на бюрото си.

Започна с хвърчилото. Първо начерта план, после взе няколко летви и ги изряза, закова и залепи според плана. Получи се дървена рамка с формата на кръст. После взе парче копринен плат, изрисува го и го загъна и заши около летвите, докато не се опъна като платното на екрана в киносалона. Накрая залепи перпендикулярна дървена разпънка, която да опъне още плата и да го повдигне  над равнината на рамката, като придаде триизмерност на хвърчилото.

Застана на средата на двора и подхвърли хвърчилото нагоре при един силен порив на вятъра. То полетя и Крис отпусна кордата, но заради променливият вятър и неговата неопитност хвърчилото описа полукръг и се заплете в клоните на една кайсия.

 Дълго опъва кордата, докато го свали от там, но тънките летвите се счупиха. Хвърчилото беше силно повредено и не можеше да се поправи. Момчето свали плата от счупената дървена рамка, за да го използва повторно.

Стисна зъби и започна с ново  рязане, лепене, коване и зашиване на плата към нова рамка. Направи и нова опашка, защото старата беше се увила около бодливите клони на дървото и не можа да я свали от там.

В късния следобед новото хвърчило беше готово. Крис реши да отложи изпитанието му за следващия ден. Щеше да го пусне, но този път не в двора, където можеше отново да се закачи за някое дърво или на улицата, където можеше да се оплете в електрическите жици, а на хълма. Не желаеше да го изненадат Мариян Киселия или Валди Гайдата, докато гледа  нагоре, затова реши да отиде там, след като се увери, че и двамата не са наблизо.

Вместо да губи останалото време от деня, Крис седна на бюрото си и започна да твори за трети път през този ден. Последва ново чертане, рязане на хартия и лепене. Два часа по-късно беше  направил фенер от пет залепени едно за друго парчета оризова хартия, четири за страните и едно за капак. Отдолу имаше голяма обла дупка, през която щеше да постави в тенекиена кутийта измислена от него свещ, окачена на тънки телове към свързан със стените канап. Свещта направи от вълна, натопена в газ за горене, обвита с парафин и лой от стари свещи. Оваля всичко в пясък и покри пясъка с тънък слой глина. Получи се нещо като питка, в горната част на която проби няколко дупки, през които изтегли нишки от вълната. Когато запалеше тези нишки, те щяха да горят като множество малки свещи с ограничен пламък. Пламъците щяха да затоплят въздуха във вътрешността на хартиената обвивка. Въздухът щеше да се разшири и разреди, от което ще стане по лек и ще издигне фенера във въздуха. Накрая реши да  изпита изобретението. Излезе навън, постави фенера върху дворната чешма и запали свещта в кутийката.

В този миг майка му излезе от къщи, видя че пали нещо, което започва да се издига и извика:

-   Селото ли искаш да запалиш в този силен вятър? Ако това нещо хвръкне, може да отиде в някоя купа сено и пожарът е готов – след което го погна с един стар кожен колан на баща му. Когато очерта няколко червени дири по голите му крака, той избяга и се покатери върху ореха до оградата.

Майка му изсипа горящата свещ в коритото на чешмата, пусна водата и угаси огъня, а фенера захвърли на двора. Крис я изчака да влезе в къщи и  скочи от дървото. Прибра измайсторения с много фантазия и търпение хартиен фенер. Приготви  нова свещ, но реши да завърже фенера с корда, за да не отлети. Закачи нова тел към кутийката, към която щеше да завърже корда. Накрая остави изобретението до портата на двора и зачака да се свечери. Привечер излезе на улицата и го взе със себе си.

На поляната до къщата на Аничка се бяха събрали десетина деца. Крис се спря при тях. Здрачаваше се. Той постави хартиения фенер на земята. Завърза кордата, повдигна хартията и постави запалена свещ в кутийката.

Пламъците горяха на    няколко сантиметра над свещта. След секунди почуства, че хартиеният фенер събира сили и започва да се издига. Крис хвана кордата и я отпусна леко, без да му позволи да отлети. Фенерът се издигаше в настъпващия мрак, като блестящ призрак, полюшван от вятъра светеше загадъчно с игривите си пламъци. Малчуганите, които допреди малко ровеха като врабчета в прахоляка, гледаха нагоре и подскачаха от вълнение, а по-големите деца наблюдаваха с любопитство и престорено равнодушие. Крис не отпусна завързания фенер на голяма височина, макар той да се теглеше и опитваше да избяга от наложения му плен. Носеше се по вятъра, който се опитваше да го понесе в посоката си, но кордата го задържаше и той се полюшваше във въздуха контролиран от момчето. Минута по-късно огънят угасна и фенерът полетя надолу и падна на земята. Беше опушен и обгорен.

Големите момчета се присмяха на това падане, големите момичета им пригласяха, но малките бяха във възторг. Крис откачи кордата и изхвърли това, което беше останало от фенера в кофата за боклук. Вече знаеше, как се прави. Кордата му трябваше за хвърчилото. Той съобщи на децата, че на следващия ден ще пусне хвърчило на хълма, след което си тръгна. Зад себе си чу подигравателните подвиквания на големите момчета, че хвърчилото му също ще се пльосне на земята. Едно от момичетата извика зад гърбя му: „фукльо!“, а малките продължиха да подскачат от възторг, повтаряйки „фукьо, фукьо...“

* * *

На следващата сутрин Крис се качи на хълма. Въпреки поканата децата не бяха дошли. Вятърът, толкова силен предишния ден, беше утихнал. Само от време на време се усещаше леко подухване. Крис не знаеше, как се пуска хвърчило без вятър. Предишния ден то бе полетяло с помощта на силните му пориви, но днес силен вятър нямаше. Той хвана кордата изкъсо и се затича, сред което отпусна малко от нея. Първоначално тичаше по посока на вятъра, но хвърчилото не се издигаше. Усети, че има нещо нередно. Когато се връщаше тичешком обратно, хвърчилото внезапно се издигна срещу вятъра и полетя. Понесено от слабия насрещен повей, хвърчилото му даде  ценен урок: попътният вятър не помага при издигането на хвърчилата, за това е полезен насрещният вятър.

Понякога насрещните ветрове са полезни за това, което правим. Без да знае Крис беше открил едно важно житейско правило, което важеше не само при пускането на хвърчила, а за всичко, което човек прави в живота си.

 

 

Глава XVIII

Премеждието

 

Когато бащата на Крис отиваше на работа с  каручката, разпрягаше магарето и го отвеждаше на някоя полянка със сочна трева, връзваше крака му с дълъг синджир и го оставяше да пасе през целия ден. В този ден беше забравил синджира. Когато го забеляза на стъпалата до къщата, момчето реши да го отнесе на баща си на помпената станция. Тя не беше никак близо, до там имаше близо три километра, от които половината път беше нагоре, а другата половина надолу по баира. Той познаваше добре пътя, беше минавал по него  многократно с баща си или сам. Сложи синджира в една шаячна торба, обади се на майка си и излезе от къщи. Ходенето с тежкия товар беше трудно и той се движеше по-бавно от впрегнатото магаре, но пък пътят му беше два пъти по-кратък от обиколния път по шосето. Когато пристигна, баща му тъкмо разпрягаше Орлик.

Крис му остави синджира и отиде за риба. Не кълвеше. До обяд не хвана нито една рибка, затова след като обядваха отиде да си поиграе на каналчето, отвеждащо водата от помпената станция към зеленчуковата градина. Каналчето беше празно. „Сигурно няма заявка от поливачите“ – помисли момчето и се спусна по облицованите с бетон стени върху бетоновото дъно. Затича по него в едната посока, после обратно, след това на зиг-заг, подскачайки от една стена на друга. По дъното имаше много камъни, някои от които самият той беше нахвърлял, когато имаше вода, за да чуе как ще направят „цоп“. Камъните забавяха водата в каналчето, затова реши, че трябва да ги изхвърли навън. Хвърляше камък след камък и след половин час беше изхвърлил повечето камъни от дъното, чак до „мостчето“. Така наричаха тръбният водосток, по който преминаваше пътя над каналчето. Отворът на тръбите му беше около половин метър и в него също имаше множество камъни. Крис се наведе за да влезе в отвора и да ги изхвърли от вътре. Погледна в тръбата и на другия край видя Марга Аурея. Беше провряла главата си в отвора на тръбата и гледаше сърдито, протегнала ръка, сякаш му казваше да спре веднага, сочейки камъните вътре. В първия миг се стресна. Май не ѝ харесваше идеята Крис да влезе в тръбата. След няколко секунди тя изчезна, сякаш се разтвори във въздуха.

-   Какво толкова... – промълви момчето и пропълзя на четири крака. Събираше камъните и ги изхвърляше зад себе си, като навлизаше все по навътре. В средата имаше  голям и тежък камък, около който се беше натрупала тиня и се беше заклещил сух клон, с обелена от водата кора. Крис опита да извади камъка от тинята, но той не помръдна. Не беше възможно да го издърпа назад, както направи с по-малките камъни. Опита да го избута напред, но и този опит се оказа неуспешен. Реши да го прескочи и да го изкара от другата страна, но когато премина наполовина над камъка, закачи дрехите си за клона. Заклещен в тесния отвор и закачен здраво за сухия клон, той не можеше да помръдне нито напред, нито назад... В тъмнината на отвора не виждаше как точно беше пленен и нямаше идея как да се измъкне. В този момент водата започна да приижда. Плискаше се по дъното и в стените и заливаше сандалите и дланите му. Баща му беше пуснал помпите.

* * *

Крис често вършене разни неща, които възрастните определяха като пакости или лудории, за които ако се разбереше, че са негово дело, беше наказван, но кое дете на неговите години не правеше пакости и лудории! Може да се каже дори, че той не беше от най-пакостливите деца. Неговите лудории бяха безобидни и не застрашаваха никого, освен може би самия него. Често си патеше от необмислени постъпки. Тогава страдаше и от рани по тялото, но и заради нараненото си честолюбие.

Веднъж реши да задържи една овца, за да издоят приятелите му малко мляко. Беше правил това в къщи, когато задържаше младите овчици-майки, за да сучат малките им агнета. Той прекрачи шията на овцата и я хвана за вълната, но тази овца не беше като младите овчици, отказващи да накърмят рожбите си. Тази овца беше стара, висока и силна. Когато докоснаха вимето ѝ, овцата подскочи и тръгна напред като го понесе. Той я беше яхнал, с лице към опашката и се носеше в лудешкия ѝ бяг по двора. В един миг, когато овцата преминаваше край купа със сено, той се хвърли в сеното, за да не пострадат той или глупавата овца. Другите деца се заливаха от смях, лягаха на земята и ритаха във въздуха с крака, пляскаха земята с ръце, после дишаха дълбоко, със зачервени от бурния смях лица. Той се опитваше да обясни, че нарочно е скочил, но никой не се интересуваше от това обяснение.

Друг път падна от магарето при още по-неудобни обстоятелства. Прибираше  Орлик от улицата, където беше пасъл през целия ден и в двора реши да го поязди. Хвана оглавника, помилва го по шията и го яхна. Магарето, свикнало да се прибира вечер в зимника, се отправи натам. И магарешка му работа, тръгна да влиза, въпреки командите на момчето да спре. Горният праг беше само с няколко сантиметра по-висок от магарето и Крис се залепи за стената над вратата, а животното се изхлузи под него и той падна по гръб на земята. Никой не го видя и не му се присмя, но гордостта му пострада в собствените му очи.

Много пъти беше падал от дървета заради счупени клони, но веднъж, докато беряха липов цвят,  той се беше изкатерил много близо до върха, увисна на един тънък клон, който не издържа инак малката му тежест, счупи се и Крис полетя надолу. Миг по-късно надяна чатала си на чатала, образуван от два клона. Когато двата чатала се срещнаха, пострада единствено той. Така го заболя, че искри изкочиха от очите му. За да не разберат другите деца, от устата му излезе само приглушено мучене, а от очите му шепа сълзи.

Веднъж накова от дъски платформа, която закачи със стари телевизионни кабели към клоните на ореха в двора. Баща му често му повтаряше, че ще се скъса кабел и ще падне от платформата, но Крис не обръщаше внимание на предупрежденията. Беше толкова лек, как може да се скъса кабел, чудеше се момчето.  И наистина не се скъса, но единият от кабелите, вероятно завързан лошо, се откачи. Платформата  рязко се преобърна и той се изсипа от нея. Когато тупна на земята, нямаше нищо счупено. Дори не се нарани сериозно. Пострада единствено гордостта от изобретението му.

Миналата година играеха с Митето на индианци върху купите със сено на дядо Еньо. Старецът се ядоса, че си играят върху сеното му и излезе с един дълъг прът, като се опитваше да ги обрули, както се брулят орехите. Клоните на яворите, около които беше направил купите му пречеха и той не можа да ги достигне с пръта. Момчетата подскачаха от купа на купа, докато слязат на земята. Тогава Крис скочи от високо и се приземи върху счупена стъклена бутилка. Стъклото преряза като нож подметката на гуменката му, но заседна в нея и кракът му не пострада. Пострада гуменката, която трябваше да скрие и да обуе почти скъсаните,  омалели му стари гуменки.

Преди няколко дни цялата махала се беше събрала под черницата до двора на дядо Йонко. Макар бубонките да не се ползваха за друго, освен за похапване, дядо Йонко люто се разлюти, че му берат черницата. Дървото не беше посято от него, но той го смяташе за свое. Там понякога  преминаваше, за да похапне бубонки комшийката му Сийка. Застанал до оградата дядо Йонко ѝ отправяше неприлични предложения, а тя се подхилкваше и след като похапнеше от бубонките, си тръгваше с пресилено чуплива походка.

Застанал до оградата, старецът викаше на децата да се махат, хвърляше камъни за да ги прогони. Така се беше зачервил в яда си, сякаш от тези бубонки зависеше живота му. Всички се разбягаха, само Крис остана на върха на черницата. Дядо Йонко хвърли няколко камъка, които за малко не го улучиха. Децата му викаха да бяга, но той продължи да си къса и яде от бубонките на върха, не защото много ги обичаше, а защото смяташе, че никой няма право да ги гони от там. И когато старецът излезе на улицата и застана отдолу, събирайки камъните за да ги хвърли отново, Крис се хвана за клоните и така разтресе дървото, че всички узрели бубонки се посипаха по земята и по гърба на стареца. После от клон на клон стигна до най-долните клони и преди оня да се е опомнил, скочи на земята и се отдалечи. Ако родителите му бяха научили, щеше да опита отново стария бащин колан за пререканието си с възрастния човек.

Имаше още стотици лудории, за които не беше наказван от родителите си, защото не узнаха за тях, но често да беше наказван от обстоятелствата.

* * *

Водата прииждаше, а Крис не можеше да се освободи от закачилия дрехите му клон. Сърцето му заби силно, усещаше главата си стегната като в менгеме, а въздухът не му достигаше. Кръвта му бучеше в слепоочията. Водата беше запълнила четвъртината на отвора. Какво щеше да стане, когато след минута запълни целия отвор?

Опита се да премине над големия камък, но се надигна прекалено и удари главата си в горната част на тръбата и издра гърба си. Започна да го обхваща паника. Помисли за майка си и за сестричката си, как щяха да плачат за него, когато бъде открит удавен в тази дупка? Помисли си и за баща си, който вероятно щеше много да се ядоса!

Тогава му се стори, че тя се появи отново на отсрещния край на тръбата. Призрачната Марга Аурея застана на изхода на мостчето, погледна го уплашена, протегна ръце към него и като че ли го хвана за дрехите. Той напъна всичките си мускули, в опит да пропълзи през отвора над камъка. Дрехите му все се опънаха до краен предел и той усети как платовете се разкъсват. Напрегна се и се избута рязко напред. Усети ча се измъква от хватката на клона, сякаш двете протегнати ръце го дръпнаха от смъртоносния капан. След секунда беше свободен. Пропълзя по тръбата, ожулвайки лактите и коленете си в скритите във водата камъни и изпълзя навън. Облегна се на бетонната стена на каналчето, дишайки често. Ръцете и краката му трепереха, брадичката му подскачаше, а гърдите му се тресяха. От очите му течаха сълзи... Събра сили, за да се изкатери по наклонената бетонова стена. Нивото на водата бързо се покачваше. След секунди тръбата на мостчето изчезна под водата.

Изследва пораженията по тяло и по дрехите си. Коленете и лактите му бяха ужулени, на бедрото му имаше дълбока кървава драскотина. Челото му беше издрано. Платовете на ризата и късите му панталони бяха разкъсани и целият беше мокър и в кал, но беше жив. Щеше да е по-добре баща му да не го вижда така. Той се провикна, за да му съобщи, че си тръгва. Баща му излезе от помпената станция и му помаха с ръка, че го е чул. Крис  се огледа за Марга Аурея. Искаше да ѝ благодари, но тя беше изчезнала. Беше ли спасила живота му? Не беше сигурен, но беше благодарен, че не го изостави в бедата.

* * *

Крис тръгна нагоре по горската пътека и когато наближи края на гората погледна наляво. Поляната, на която бяха решили да построят колиба, не беше далече. Любопитството го завладя, затова тръгна натам.  Стъпваше внимателно за да не вдига шум. След минута видя колибата. Беше направена от салкъмови[22] пръти, покрити с брезент, върху който бяха нахвърляли клончета за маскировка и сянка. Задната част на колибата беше направена от дървени стъбла, забити в земята и завързани за покрива. До колибата отзад беше прокопана канавка, в която се отвеждаше дъждовната вода.

Отвътре се чуваха хъркане, наподобяващо мечешко ръмжене. Крис предпазливо заобиколи, за да  погледне вътре. От двете страни, до наклонения покрив, бяха поставени два дървени нара, покрити със стари черги и одеала, на всеки от които спеше някой. В средата беше поставена  стара маса, а до нея два разкривени стола. Пред колибата, на две дървета беше опънат хамак, направен от конопено въже.

Приближи и огледа спящите. Бяха овчари. Единият беше  бай Георги Къдрина. Живееше близо до тях. Винаги носеше на колана си голям ловджийски нож, който умело използваше, когато колеше някое животно. Всички овчари имаха ножове, но никой нямаше толкова голям нож. Другият беше Мариян Киселия.

На масата беше оставена бутилка, вероятно пълна преди няколко часа, но сега изпразнена до дъно. Георги Къдрина беше подложил под главата си бяла дамска сватбена чантичка.

Крис погледна колибата за последен път. Завладяната от Валди Гайдата колиба беше намерила новите си завоеватели.

 

Глава XIX

Зелената боя на върха на смачканата обувка

 

Настъпи средата на август. По небето плуваха бяло-сиви облаци, които за минути се сгъстиха. Този следобед ненадейно заваля така силно, че повлече всичката пепел. По калдъръма потекоха кални потоци. После дъждът спря така внезапно, както беше завалял. Пороят продължи да се стича от високото. Слънцето проби облаците и огря улицата, която преди минути приличаше на река. Сега по-големите камъни се бяха подали тук-там  над водата и светеха на слънцето.

Крис излезе от къщи и се затича към центъра, подскачайки по камъните. Водата течеше между тях, а той я прескачаше, стъпвайки ловко от един на друг камък, като внимаваше да не изпусне стотинките и купоните и да не потопи в локвите празната чанта.

Не знам дали като дете са ви пращали за хляб, но това беше приятно задължение за много момчета. Крис тичаше около километър до фурната. Нареждаше се на дългата опашка в очакване на реда си, заслушан в разговорите на възрастните или сам разговаряше с връстниците си, когато имаше такива наоколо. Подаваше стотинките и купоните на продавачката и вземаше два хляба, с изключение на събота, когато купуваше още един за неделя. Слагаше самуните в чантата, но винаги внимаваше, да бъдат поставени така, че меката част на горния, да бъде обърната към отвора на чантата. Докато се прибираше, чупеше от мекия и ароматен хляб и си хапваше. Току-що изваден от фурната, хлябът имаше невероятен аромат и вкус. Прибиращите се от работа хора му се усмихваха. Вероятно виждаха в него себе си преди години.

В този августовски ден Крис вървеше към къщи, крачейки бавно по тротоара. До училищния двор, беше застанало в очакване на някого едно прекрасно девойче. Беше шестнадесет–седемнадесет годишна, средна на ръст, стройна, с дълга бяла шия, миловидно лице и големи очи. Косата ѝ беше подстригана до раменете и се спускаше разрошена и свободна. На Крис му заприлича на порцеланова статуетка, от магазина на Мананчето. Носеше прилепнала плътно по тялото бяла, плетена блуза без ръкави, очертаваща релефа на красивите ѝ гърди, чиято копринена кожа се виждаше през дупчиците на  рехавата плетка. Ръцете и бяха като изваяни от скулптор. Носеше много къс, червен минижуп, разкриващ стройни, дълги крака, обути в бели памучни чорапи и малки червени пантофки.

Лицето ѝ беше гримирано толкова умело, че нямаше нито едно квадратно милиметърче, което да не предизвика възхищение. Жените на село си слагаха грим само за тържествата в неделя, но никога през седмицата и Крис дори не подозираше, че жена, девойка или момиче, ще има повод да се гримира в делничен ден. В ръцете си държеше модерна червена дамска чанта.

Крис не можеше да повярва, че е възможно да има толкова красива девойка в селото. Чувстваше се странно, имаше сладко гъделичкащо усещане в стомаха си, което чувстваше винаги при вида на нещо красиво. В същото време усещаше горчив страх да продължи, сякаш ако преминеше край нея, можеше случайно да раздвижа въздуха и тя да се разпадне или да се разтвори в него. Стоеше без да помръдне и гледаше зяпнал и премигващ  от възхищение.

Мъжете и големите момчета преминаваха край девойката, гледаха я втренчено и подсвиркваха или правеха гримаси. Някои зяпаха блузката ѝ, сякаш правеха ренгенова снимка, после ѝ намигаха или оплезваха език и продължаваха, но главите им оставаха обърнати назад дълго след като бяха отминали.

Тя не ги забелязваше, а си стоеше и чакаше облегната на оградата, до ъгъла на училищния двор, с поглед обърнат в посоката, от която трябваше да дойде някой. Внезапно по шосето откъм града се появи масленозелен, стар джип, с трима души в него. Двамата бяха цивилни, третият униформен милиционер със старшински нашивки на пагоните и голяма милиционерска шапка с размери на бакърена тава.

* * *

Джипът спря на двадесет метра от ъгъла, до който беше спряла девойката. Тримата мъже скочиха от возилото и хлопнаха вратите. Единият цивилен носеше кафяво боядисано дървено сандъче, приличащо на куфар. Другият беше със стара чанта от изкуствена кожа, в едната ръка, а другата беше набутал дълбоко в джоба на панталона си от шлиферен плат. Униформеният вървеше последен. Извади от джоба на панталоните си шепа слънчогледови семки и започна да люпи, плюейки по тротоара. Тримата застанаха около момичето и поискаха документите ѝ. Тя извади паспорта си от чантичката и го подаде. Единият цивилен погледна паспорта с крива усмивка, подаде го на другия, който също го погледна и се усмихна криво, след което го подаде на униформения, който го прибра в джоба на куртката си и продължи да чопли семки.

Човекът с чантата извади от нея някакъв лист хартия и започна да чете написаното. Когато свърши,  Крис мина край тях. Обърна се към девойката и попита:

- Како, ще дойдеш ли да ми помогнеш?

- Хей, малкия, хайде върви си по пътя – каза униформеният. Крис не помръдна.

- Како, ела ми помогни, че ми тежи – повтори момчето.

- Ти чу ли бе – извика униформеният и тръгна към него, а Крис направи няколко крачки заднишком, отдалечавайки се от заплашилия го милиционер.  Гледаше красивата девойка и заобиколилите я трима мъже и стоеше безпомощно. Тя тихо плачеше. От очите ѝ капеха едри сълзи, а гърдите и раменете и потреперваха от риданията.

Хората в близките дворове подаваха любопитно глави над оградите. Вървящите по улицата се спряха и загледаха отдалече случващото се. Преминаващите бързо заобикаляха по шосето, без да смеят да преминат по тротоара, на който беше момичето, заобиколено от тримата представители на властта. Когато отминаваха, спираха и гледаха отдалеч случващото се до ъгъла на училищната ограда.

Цивилният, носещ сан-дъчето, го отвори и извади отвътре печат, шишенце с мастило и марля в кутия, която поля с мастилото и натопи печата. После посегна към бедрото на момичето, което се изви и не позволи да я докосне. Цивилният с печата се развика. Гласът му, прили-чаше на кучешки лай. Вика-ше, че мястото на такива като нея е някъде. Крис не разбра къде е това място, но чу че изглеждала като някаква си... Беше чувал за тях, но не знаеше как изглеждат. Дочу, че давала лош пример на „по-малките“, а това било много опасно поведение и че са тук за да предприемат  необходимите действия, за да предотвратят нейното вредно  влияние... След което другите двама я хванаха, а този с печата отново посегна към бедрата ѝ. Тя се заизвива, но те я притиснаха и оня подпечати двата ѝ крака на няколко места над коляното.

В този момент Крис мина край джипа. Спря, погледна към заградилите момичето мъже и тегли няколко шута по ламарините на раздрънканото старо возило, след което хукна по пътя си. Уплашен да не го преследват, влезе в бръснарницата и остана скрит там. Когато излезе, зеленият джип беше изчезнал. Девойката беше сама до оградата на училищния двор. Беше се прегънала като пречупено цвете, разтърсвана от ридания. Печатите синееха грозно върху кожата ѝ. Плачейки, тя пресече шосето и се отправи към къщи. Вървеше, сякаш не бяха насинили кожата, а бяха дамгосали душата ѝ. Крис се прибра разплакан в къщи. Майка му дълго го успокояваше, без да може да му даде приемливо обяснение, защо е трябвало да се отнесат така унизително с красивата девойка.  Тя не правеше нищо лошо, а само красеше улицата, докато чакаше някого.

От тогава намрази зелените джипове. Видеше ли такъв джип, стомахът му се свиваше, поглеждаше  дали вътре има някой, оглеждаше улицата и ако не го гледаха, му теглеше шут по зелените ламарини. Колкото по-силно, толкова по-спокойно му става на душата.  „Сине - питаше го майка му – защо върхът на дясната ти обувка е все смачкан и изцапан със зелена боя“? Така и не ѝ каза, но може би тя се досещаше!

 

Глава ХХ

Разходка до Дунава

 

Когато една голяма река е отдалечена на десетина километра от дома ви, ще се замислите, дали да извървите пътя до там, а и още толкова на връщане, за да ловите риба или просто да я видите. В този ден обаче Крис и момчетата от махалата бяха тръгнали към великата река, пътувала половин континент преди водите ѝ да преминат в близост до тяхното село. Нарамили въдиците си, понесли в картонени пликове филии намазани с масло и поръсени със захар и сирене и по няколко зрели ябълки или круши от дърво в двора, те бързаха по черния път, преди слънцето да се е издигнало високо.

Пътят преминаваше през осеяната с ниви долина. Редуваха се блокове с наскоро ожънато жито, избуяла царевица и събиращ сила от слънчевите лъчи слънчоглед. Опитаха слънчогледа, за да установят, че семките още не са добре изсъхнали, но са налели и стават за чоплене. Продължиха между напоителните канали, пресичайки по малките мостове над тях. Тук-там в каналите подскачаха малки рибки, примамвайки децата да  спрат и да хвърлят въдиците, но те бяха решили, че ще отидат на Дунава.

Наближиха дигата. Обраснала с тополи и акации, тя беше като зелена ограда на реката, която не позволява нито водите да залеят долината, нито водата да бъде видяна отдалече. Преминаха през дърветата и пред тях се откри величествената река. Макар през август водите да се бяха отдръпнали навътре в коритото, далеч от брега, все пак реката им се виждаше огромна. Децата навлязоха навътре по изсъхналото, напукано от слънцето дъно.  Отсреща беше румънският бряг, покрит със зеленина като българския. По брега не се виждаха хора. И във водата  нямаше никой. Самотна реката преминаваше тихо и величествено по пътя си към морето.

Надянаха стръв на кукичките и пускаха въдиците във водата. Мина четвърт час. Рибата не кълвеше. След още десетина минути Станимир хвана един рак и всички се присмяха на улова му. Мухите бръмчаха във въздуха, комарите хапеха настървено, а застанало високо на небосвода слънцето препичаше жестоко. Измина още един час. Нагоре по течението премина катер-влекач, теглещ  два шлепа, натоварени с руда. Загледаха се в него и не чуха кога зад гърбовете им е застанал един чичо с колело.  

-   Вие какво правите тука – попита сопнато чичото. Обърнаха се към него.  Дребен на ръст, мъж на средна възраст, облечен в широки дочени дрехи, каквито носят повечето мъже на полето, но с шапка с кокарда на служител в някаква  държавна организация, стоеше подпрян на служебния си велосипед.

-   Храним рибите – отговори Иван, най-голямото момче и всички деца се засмяха.

-   Я си дайте документите – троснато нареди  чичото.

-   Нямаме документи, бе чичо, малки сме още.

-   Не съм ти чичо, аз съм служебно лице – заяви гордо чичото със служебната шапка и продължи - малки, ама ловите риба без разрешение. Я елате всички с въдиците тука!

-   Каква ти риба? Нито риба, нито жаби има тука, само един рак – отговори Иван.

-   Чувате ли какво ви казвам, веднага приберете въдиците и елате тука -  повтори служебното лице.

Децата извадиха с неохота въдиците от водата и застанаха в група пред чичото.

-   Някой има ли билет за риболов – попита той.

-   Нямаме, бе чичо! От къде се взема този билет – отвръща Станимир.

-   Има от къде... И не се взема, а се купува - отговори служебното лице, като извади от чантата оръфана тетрадка и тъп химически молив, готов да пише нещо – я си кажи трите имена!

-   Кой аз ли – попита Станимир.

-   Ти ами, кой друг!

-   Явор Чучолигов Салкъмов – отговаря Станимир, набързо измислено име.

-   От къде си?

-   От село Драгомирово – продължава с лъжите момчето.

-   Следващият – нарежда служебното лице след като записа Салкъмов в тетрадката си.

-   Аз – извика Гицата, който се казва Александър, но всички го наричат Гицата, по името на майка му, леля Гица.

-   Имената?

-   Камен Трендафилов Драгомирски, от село Морава.

-   От Морава? Че как си дошъл чак до тука?

-   С влака – отговаря невинно Гицата, а служебното лице записва в тетрадката, под дълъг списък от имена и адреси  продиктуваното.

-   Следващият!

Окопитили се, децата се надпреварваха да си измислят имена и адреси. Когато и последният беше  записан в оръфаната тетрадка, служебното лице я прибра в чантата, окачена на кормилото на служебния велосипед и нареди:

-   Тръгвайте си сега към къщи и повече да не съм ви видял тука!

Децата тръгнаха между дърветата и когато се отдалечиха достатъчно Гицата се провикна:

-   Чичка, ама много грозно пишеш – след което всички побягнаха по пътя към Ореш.

Беше обед. Слънцето препичаше и изсушаваше земята. Въздухът потрепва от изпаренията. Лястовиците прелитаха като мълнии и за миг се потапяха във водата на канала за да се охладят от жегата. Един трактор беше спрял брануването в края на блока и стоеше точно до пътя. В кабината му нямаше никой. „Сигурно трактористът е спрял да обядва“ – помислиха си момчетата.

Когато минаха покрай трактора, видяха, че на земята лежи човек. Приближиха. Някой позна в падналия на земята мъж Методи Тракториста. Зачервен като рак той лежеше със затворени очи и дишаше тежко.

-   Припаднал е. Напекло го е слънцето и е получил слънчев удар – казва едно от децата.

-    Трябва да повикаме помощ – обади се друго.

-   Да ама от къде да се обадим? Няма да го закарат скоро в болницата. Докато дойде до тук линейката ще умре.

-   Търсете платнище или нещо, върху което да го изтеглим на сянка – нареди Иван.

След минута Гицата откри брезентово платнище в кабината на трактора. Хвърли го на земята, скочи от кабината, сваляйки и чантата на Тракториста, в която имаше храна и малка дамаджана с вода.

Трябваше да бъде преместен сто и тридесет килограмовия мъж в сянката, хвърляна от трактора. Разстлаха брезента до него и го хванаха за дрехите. Едни дърпаха, други бутаха, докато успяха да го преобърнат  върху платнището.

        После хванаха краищата на брезента и повлякоха тежкия товар. С много усилия изтеглиха брезента на сянката от другата страна на трактора. Крис поля главата на тракториста с още хладката вода от  дамаджаната. Мъжът простена и отвори очи.  

-   Чичо Методи, да повикаме ли помощ – попита Гицата.

Мъжът мълча цяла минута, после помътнелият му поглед се поизбистри. Понадига се и промълви:

-   Не! Вървете си! Ще се оправя.

Тръгнаха си.

Вечерта тракторът на Методи Тракториста запърпори както всяка вечер по пътя към къщи, след като беше бранувал целия блок. Спря  пред магазина за хранителни стоки, попита има ли студена бира и си купи една, за каквато беше мечтал през целия следобед.

 

  

 

Послепис

 

Летните дни изтекоха като песъчинките в пясъчен часовник. Наближаваше първият учебен ден. По улиците подтичваха към училището деца, понесли в чанти парцали за почистване на паркетите в класните стаи и кабинетите. Някога паркетът се чистеше със стърготини, полети с „Паркетол“, които търкаха с парцалите изстъргвайки мръсотията, след което с други парцали подът се намазваше с „Паркетин“ и той лъсваше като лакиран.  Чугунените парапети и мозайките на стълбищата се забърсваха старателно със сапунена вода. Стъклата на прозорците се измиваха и забърсваха с вестници, докато станат невидими от прозрачност. Така почистено от самите ученици, училището ги очакваше да изпълнят уютните и приветливи класни стаи.

Гергините, розите и хризантемите бяха нацъфтели в градините, готови за най-красивите и уханни букети за първия учебен ден. Декламаторите, песнопойците и фанфаристите усилено репетираха изпълненията си за тържеството в началото на учебната година. Директорът пишеше дълга приветствена реч, а младите учителки пробваха нови тоалети, с които да очароват учениците от поверените им класове.

Децата бяха пораснали. Загорели от жаркото слънце по време на игри и работа през лятото. Бяха натежали с няколко килограма, натрупали мускули и сантиметри във височина, те не успяваха да се вместят в старите си дрехи и трябваше да ги заменят с останалите от по-големите им братя и сестри или старите им дрехи трябваше да бъдат поправени. Някои дори получиха ново облекло за новата учебна година.

Майката на Крис поправи отеснялото му лятно костюмче и той можеше да го облече и тази година. Изплете му и нов пуловер за зимата. Пробвайки го, пред огледалото, той установи, че главата му е вече по-близо до горната летва на рамката.

Към старите задължения той прибави и това, да отвежда сутрин и да прибира вечер сестричката си до и от детската градина. Иначе, както миналата година, той щеше да продължи игрите с децата от улицата и с мечтите за тяхна собствена колиба, в която щяха да играят без вождове и наложени правила и никой самообявил се за владетел, нямаше да налага на никого нито такси, нито задължителен труд, нито обети за мълчание.

Валди Гайдата замина да учи далече и вече не се появяваше на улицата, освен през ваканциите, когато се връщаше в селото, но някакъв страх го държеше в тези дни в къщи.

Двамата овчари, които Крис беше видял в колибата, откриха там дамска сватбена чантичка, пълна с пликове с пари и със сватбеното свидетел-ство на Калистрат и Бонка. Те разказаха на останалите в овчарника за колибата, която понякога всички ползваха като подслон, когато пасяха стадата в онези краища. За да си нямат неприятности, вместо да предадат чантичката на милицията, същата вечер бай Георги Къдрина мина покрай къщата на младоженците, влезе тихо в двора и докато семейс-твото вечеряше, остави чантичката на дворната чешма. Рано на сутринта тя беше намерена и това беше обявено за чудо от местния свещенник в следобедната литургия.

Бай Методи Тракториста често привикваше преминаващите хлапета, когато беше седнал на стълбите пред магазина за хранителни стоки с бутилка бира в ръка. Черпеше с лимонада и бонбони всички деца, защото между тях можеше да има някой от тези, които му помогнаха в труден момент.

Слънцето продължи да изгрява над източния хълм, да се разхожда по небето и да залязва в кървави багри на запад, а дъждовете да влачат порои по калдъръма, захранвани от тъмни и щедри облаци. След това пак изгряваше ярко слънце, което изсушаваше камъните, по които децата подскачаха в игрите си.

Марга Аурея беше наименование, което за много от местните беше непонятно. Те кръщаваха с него оркестри и ресторанти, но за Крис това име беше духът на живота, който живееше за втори път. Той си обеща, да го изживее така, че да няма да какво да се срамуват тези, които са му близки.

И ако питате, какво друго, ще ви отговоря с думите на бай Джако: „Амчи, како да ви обада, кът за нищу ни се сещам"...

 

                    КРАЙ

__________________

[1] Диалектно на "шета, шета невяста" - невестулка

[2] Държавно строително предприятие от онова време

[3]  Диалектно на "Ами че какво да ви кажа, като за нищо не се сещам"

[4] Работниците смятат чиновниците в канцелариите за началници

[5] Помещение, в което се намира пещта

[6]Съчетание от хотел, ресторант и магазини в една сграда. Наименованието „хоремаг“ идва от първите срички.

[7] Такава, която издава звук освен при надуване и при поемане на въздух през хармониката

[8] Богата на вар пръст или скала, съдържаща променливи количества глини, калциев карбонат.

^[9] Брат на съпругата

[10] Медни съдове, използвани за готвене, топене на мас, направа на домашен сапун и др.

[11] Огнище, в случая  временно огнище.

[12] Вътрешната част на царевичния кочан

[13] Амониев хлорид, използва се като флюс за калайдисване

[14] Кметство

[15] Трудово-възпитателно училище, специализирана институция за малолетни или непълнолетни лица, извършили противообществени прояви и престъпления

[16] Евтини бонбони с леко лютив вкус

^[17] Чеиз

[18] Късен следобед

[19] Местност в Свищовско-Беленското блато

[20] Дългият сандък на каруцата се състои от дълги ритли и дълго дъно. Ритлите са от отделни пръти. С такива ритли се товари сено.

[21] Верига от безмитни магазини, разплащането в които е с чужда валута

[22] Акациеви