Птицата с уморени криле
разказ
Отдавна комините не пушат в селото ни. Децата го напуснаха, възрастните измряха. Селото опустя. От високото, горе на хълма се вижда, как тук-там някой покрив се е килнал под тежестта на снега. Не удържат вече на валежите каменните покриви. Водата вместо да капе от стрехите, тече вътре и отнася спомените на напусналите стопани. Тишина, в която зиморничавото чуруликане на врабчетата приглася на воя на вятъра. Тишина, предизвикваща мъка, дето се съизмерва единствено с тъгата, бликаща от рушащите се къщи.
Единственият комин, който пропушва в мъгливото и студено утро е в долната махала, в къщата на Гълъбина. Нея внуците я наричаха Гълъбицата или Птицата, но това не беше някое подигравателно прозвище, а поетична проява на обичта им. Когато жевееха в окръжния град, те бяха малки. Родителите им ги довеждаха през ваканциите при нея. Това бяха най-щастливите им мигове, защото децата получаваха безкрайните и грижи. Тя сякаш летеше из къщи и двора, докато приготвяше закуски, обеди, вечери, носеше им плодове и разни вкусотии, глезеше ги, слушаше ги, напътстваше ги, разсмиваше ги. Толкова и липсваха... Родителите им се надпреварваха с времето да правят кариери и да печелят пари и нямаха време за децата си. После се преместиха в столицата и престанаха да идват.
Отначало ѝ пишеха. Камионетката на Киро, която беше магазин на колела, донасяше и пощата от града, но когато хората много намаляха, Киро престана да катери с раздрънканата камионетка пътя през баирите. Така секнаха и писмата от внуците и вестите от децата ѝ. Но тя знаеше, че те са нейде наблизо. Че какво е България, няколко часа път и ако рекат, ей ги при нея, за да изпълнят отново старата къща с радостен глъч. Това и даваше надежда и тя започваше да шета из къщи, по двора, в градината, толкова жизнена, толкова пъргава, сякаш имаше криле.
Преди година дойдоха отново. Внуците пораснали. Родителите им натежали. Едва се събират в двете нови коли. Голяма радост беше. Поискаха да я вземат с тях. Заминавали за чужбина. Дъщерята и зетя в Америка, а сина със снахата в Брюсел (Брюксел - бел. авт.) в парламента. Че какво ще прави тя в този Брюсел, няма на кого да остави котака Танчо, нито козела Николчо и козата Атанаска. По-добре и е на нея тука.
Те заминаха и тя остана съвсем сама. И като че ли крилете, които имаше, когато шеташе в къщи увиснаха безпомощно и я затеглиха надолу, надолу, надолу, към земята, сякаш беше самотна птица с уморени криле.
Единственият комин, който пропушва в мъгливото и студено утро е в долната махала, в къщата на Гълъбина. Нея внуците я наричаха Гълъбицата или Птицата, но това не беше някое подигравателно прозвище, а поетична проява на обичта им. Когато жевееха в окръжния град, те бяха малки. Родителите им ги довеждаха през ваканциите при нея. Това бяха най-щастливите им мигове, защото децата получаваха безкрайните и грижи. Тя сякаш летеше из къщи и двора, докато приготвяше закуски, обеди, вечери, носеше им плодове и разни вкусотии, глезеше ги, слушаше ги, напътстваше ги, разсмиваше ги. Толкова и липсваха... Родителите им се надпреварваха с времето да правят кариери и да печелят пари и нямаха време за децата си. После се преместиха в столицата и престанаха да идват.
Отначало ѝ пишеха. Камионетката на Киро, която беше магазин на колела, донасяше и пощата от града, но когато хората много намаляха, Киро престана да катери с раздрънканата камионетка пътя през баирите. Така секнаха и писмата от внуците и вестите от децата ѝ. Но тя знаеше, че те са нейде наблизо. Че какво е България, няколко часа път и ако рекат, ей ги при нея, за да изпълнят отново старата къща с радостен глъч. Това и даваше надежда и тя започваше да шета из къщи, по двора, в градината, толкова жизнена, толкова пъргава, сякаш имаше криле.
Преди година дойдоха отново. Внуците пораснали. Родителите им натежали. Едва се събират в двете нови коли. Голяма радост беше. Поискаха да я вземат с тях. Заминавали за чужбина. Дъщерята и зетя в Америка, а сина със снахата в Брюсел (Брюксел - бел. авт.) в парламента. Че какво ще прави тя в този Брюсел, няма на кого да остави котака Танчо, нито козела Николчо и козата Атанаска. По-добре и е на нея тука.
Те заминаха и тя остана съвсем сама. И като че ли крилете, които имаше, когато шеташе в къщи увиснаха безпомощно и я затеглиха надолу, надолу, надолу, към земята, сякаш беше самотна птица с уморени криле.
КД
2013
Няма коментари:
Публикуване на коментар