Дядо Стойко пише на Господ

  Дядо Стойко пише на Господ

  разказ

  Когато минавам покрай двора на дядо Стойко Пчеларя, дочувам сърдитото жужене на пчелите, връщащи се в кошерите. Те прелитат през и над оградната мрежа, обрасла с майски треви и цветя. Плодните дървета прецъфтяваха, но са нацъфтели акациите. После ще цъфнат слънчогледите. Много работа има за пчелите, но тази година те сякаш са побеснели. Жилят де когото срещнат, затова бързам да отмина пчелните пътища, край оградата. Зървам стареца, който търпеливо почиства поредния загинал кошер. Разправят, че пчелите побесняват от препаратите, с които се пръскат растенията, а после измират, кошер след кошер. Спирам се за миг. Гледам го отдалече как изхвърля с шепи умрелите пчели и бърше сълзите си. Може би пчелите го познават и не го жилят и затова е без защитното було, а може би са измрели всички пчели в околните кошери.

  Помня го още от малък. Когато вадеше мед, се събирахме хлапетата у тях и дъвчехме сладък восък от обрезките. Имаше предостатъчно восък за всички, макар да бяхме десетки хлапета. Сега децата ги няма. Бившите хлапета заминаха в града или в чужбина. 

  Единствените деца, които идват, когато вади мед сега, са от съседната къща. В нея се заселиха преди две години семейство цигани, с три деца. Къщата, както и много други, стоя празна дълго време след смъртта на стопанката ѝ. Не се появиха наследници и кметския наместник им разреши да се нанесат в нея. Възрастните работеха като пастири на крави, отглеждани от единствения ентусиаст-животновъд, останал в нашето село. Ползва част от  изоставените сгради на кравефермата на бившето ТКЗС, разпуснато преди 20 години. 

  Семейството свързва някак двата края. Децата не ходят още на училище, затова не им трябват прилични дрехи и обувки. Като повечето селяни, те се отопляват на дърва, които секат в горите и деретата край село и пренасят на гръб, понеже няма с какво да ги превозят. Дядо Стойко ги гледаше как се мъчат, съжаляваше ги и на няколко пъти им отстъпи магаричката с каручката.

  Старецът живее сам. Бабичката му си замина отдавна. Синовете му емигрираха зад океана преди много години, но в коя точно американска държава, никой освен дядо Стойко не знае. Преместват се от държава в държава и от време на време му пишат. Не му бяха писали скоро, но смятаха пак да се преместят някъде. Най-голямото желание на баща им беше да получи  вест от тях, че са живи и здрави и са добре.

  Отминавам, за да разнеса писмата и вестниците на получателите в края на улицата. Такава е професията ми – пощальон. По адресите върху писмата научавам на къде съдбата е отнесла съселяните ми. Едни получават, други изпращат писма, но винаги адресите са за толкова далечни места, че чак не ми се иска да знам колко са далече. 

  На връщане заварвам стареца седнал на пейката пред къщичката, затворил очи, слуша жуженето на пчелите.

  -   Здравей, чичо Стойко!

  -   Здравей, Маринчо! Разнесе ли пощата?

  -  Разнесох я. Колко е... Малко поща има вече. Малко хора, малко поща, само пътят си е все толкова.

  -  Малко поща казваш?! Ами като е малко, да взема да напиша аз едно писмо?

  -  На синовете ли? – питам.

  -  Не на тях. Не им знам адреса в момента. Ами на господа да взема да напиша, че да вземе да си спомни за нас. С добро да си спомни... С какво толкова го разгневихме, че сякаш чумата мина през нас? Хората се пръснаха, стоката се разпиля, полето опустя, рибата и дивеча изчезнаха, а сега и пчелите измират... А от мен да знаеш, измрат ли пчелите, всичко ще умре. Ти можеш ли да му изпратиш писмото ми? – пита ме старецът.

  Поглеждам го за да видя дали ме поднася. Съвсем сериозно ми говори. Изглежда сериозен и загрижен.

  - Ти напиши писмото, пък аз ще го изпратя! Това ми е работата – отговарям. - Толкова писма съм разпределил и изпратил, че това ли няма да изпратя?! – казвам уверено на тръгване.

  КД

  2014