Приятели

  Приятели  

  разказ

  - Наздраве, когато сме най-зле, така да сме! – вдига пълна чаша домакинът.

  - Наздраве, да си жив, дето ме срещаш с такава богата трапеза – отвръща гостът.

  - Старото приятелство остава за винаги, другото е вятър и мъгла – чукват чаши.

  Домакинът, Петкан Ненов, е мъж, постигнал всичко мечтано в живота си. Мечтаеше, да бъде нещо повече от другите и да се ожени за най-хубавото момиче. И успя, защото стана началник. Вярно, подчинените му бяха тридесетина души, работещи по поддържането на жп линиите, но какво от това. Началникът си е началник, дори и на тридесетина. Ожени се за дъщерята на началника на пощенската станция - най-хубавата девойка в селото. Баща ѝ беше взискателен човек, искаше дъщеря му да се омъжи за държавен служител. Самият той беше горд да бъде началник на пощата в селото. Пониже беше завършил техникум, нямаше конкуренция и заемаше мястото от първия си трудов ден чак до пенсия.

  Петкан беше завършил железничарско училище.  По разпределение го изпратиха на работа в Комарево и веднага го назначиха за началник на жп участъка. Всички подчинени се страхуваха от него и изпълняваха безприкословно и срочно заповедите и прищевките му. Обличаше се с нова, безукорно изгладена железничарска униформа, която му стоеше като излята. С перфектния си външен вид привличаше мечтателните погледи на девойките и завистливите погледи на селските младежи. Живееше на втория етаж на кантона, на гарата. На първият беше разположена канцеларията му и помещенията за работниците.

  Когато Марина го заведе в къщи, за да го представи на родителите си, тя го направи с думите: 

  - Татко, майко, това е Петкан, той е железничар.

  И тъй като в техните представи той беше мечтаната партия за дъщеря им, те насърчиха връзката и скоро той им стана зет. Младите заживяха на втория етаж на къщата, в центъра на селото, а когато старите починаха, заеха и първия етаж, който Петкан с помощта на работниците си, можа да преустрои в механа. В нея сега посрещаше госта си Моню Каймов, наричан Кюфтето. 

  Моню беше съученик на Петкан. Докато бяха в училището той се проявяваше като амбициозен, но мързелив млад човек. Когато завършиха, той бе назначен на работа в училището, като старшина, но ограничен от мързела си, с това назначение достигна тавана на амбициите си. Началниците му го харесваха, защото около него цареше ред и дисциплина. Винаги си определяше по няколко помощника от курсантите, всеки от които вършеше по част от задълженията му. Когато Каймов биваше началник на караул, постовете се пазеха най-строго. Началниците му се чудеха как успява да ги следи непрекъснато. Той обаче не правеше проверки. Напротив, лягаше в караулното помещение и през половин час вдигаше телефона, избираше ключовите постове и с тих глас съобщаваше, сякаш беше някой от караулните: „Кифтето иди!” и си лягаше отново, докато часовите ободрени от новината пазеха зорко и бдително.

  Двадесет и пет години, след като бяха завършили училището, двамата бивши съученици се бяха събрали на раздумка в механата на Петкан Ненов.

  - Помниш ли Антон Димов? – пита Моню. 

  - Помня го, как да не го помня. Умно момче беше. Владееше той науките. Винаги беше пръв по успех. Помагаше и ние да понаучим по нещо, колкото да избутаме изпитите...

  - Завърши университет, стана преподавател в училището. Добре ги учеше и много го хвалеха, и учениците, и родителите, но после критикувал нещо началниците, искал да се засили обучението, и го духнаха... Уволниха го, оплакаха се от него в министерството, омаскариха му характеристиката и никъде не го искат. Сега работи някъде по строежите. Носи тухли, бърка киреч, стени зида... Абе загубена работа...

   - Ейййй, тц,тц,тц... – цъка с език Петкан Ненов. - Как се провалил човекът?! Уж много умен, пък тухли носи. Абе никога не съм ги харесвал тези..., много умните. Значи не е толкоз умен, щом се е провалил в живота. Какво като владееше науките? А? Виж ме мене, не съм бил пръв в ученето, ама понеже не това е била целта ми в живота. Ама виж ме сега! И как тъй ще реши да критикува началниците?! Абе, будала, началниците трябва да се гъделичкат - да ги хвалиш, да им се подмазваш, да ги посрещаш, да ги черпиш, да им сложиш трапезата, да им налееш хубави ракийка и вино... Ам’че тъй де... Защо мислиш съм направил тази механа? Тука ги посрещам. Ама са ме оставили на спокойствие, да си гледам кефа и до пенсия тука ще си изкарам, началник...

  - Тъй, тъй – съгласява се с него Моню Каймов. – Наздраве, за успехите ни в живота!

  - Наздраве, за старото приятелство!

   КД

   2014