Щастлив човек

  Щастлив човек

  разказ  

  Когато затвориха училището в нашето село, започнах да преподавам в училището на съседното. Там все още имаше деца, а учители нямаше достатъчно. Хващах влака и за петнадесет минути бях на съседната гара. Вечер обратно. Какво са петнадесет минути път с влак, ами че аз от вкъщи до гарата, трите километра път, ги изминавах за двойно повече време. Понякога, когато по пътя имаше коли, ме возеха или до вкъщи, или до част от пътя, в зависимост от това, къде живееше собственикът на автомобила. Тъй като влакът се връщаше късно вечер, късно вечер се връщах и аз. 

  Една вечер, беше през ранната пролет на последната ми година преди пенсионирането, валеше силен дъжд. Капките плющяха по асфалта. По шосето откъм селото се спускаха кални потоци, течащи в двата края на пътя. На места, потоците пресичаха асфалта, но на тези места проявявах находчивост и успявах да прескоча, като се пазех да не се изпръскам. Тази вечер хората се бяха прибрали по-рано, избягвайки лошото време. Нямаше посрещачи на гарата и затова пътят беше напълно безлюден. Само аз крачех по шосето. Някъде около оградата на бившето ТКЗС, водата се разливаше в голяма, дълбока локва и заливаше целия асфалт. Само по средата на шосето, тук-там се подаваше някое не залято островче, колкото да стъпя и с подскок да достигна до следващото островче. Подскачах като дете, припомняйки си времето, когато улиците още не бяха асфалтирани. Аз подскачах от камък на камък по калдъръма, по който течаха кални реки при всеки дъжд и ми беше толкова весело и леко на душата. 

  Локвата беше много голяма, приличаше на море, разделено от архипелаг островчета, подредени в лъкатушеща линия, огрени от една самотна лампа до оградата на ТКЗС-то. Тук-там островчетата липсваха, но аз успявах да налучкам плитчините на въображаемото море. Когато достигнах средата на локвата, по пътя отзад се зададе автомобил. Фаровете му осветиха залятото от пороя шосе. Автомомобилът беше нов, модерен, лъскав, направо летеше по шосето. Колелата разпръскваха широки струи вода, които се разливаха далече извън асфалта, върху калната земя в страни от шосето. Исках да се отстраня от пътя му, но нямаше накъде. В страни водата беше дълбока, кална и ледена. Обърнах се безпомощно с лице към идващия автомобил. Исках да му кажа, че не мога да се отстраня от пътя му. Направих все пак крачка към дълбокото, колкото да усетя водата, достигаща до средата на обувките ми. Колата приближи, без да намали скорост. Вероятно ме видя отдалече, защото се насочи в страни от средата на пътя, за да ме заобиколи. Премина край мен, но не пропусна да ми свирне сърдито, за това, че съм застанал на пътя. 

  В светлината на лампата можах да го позная - Анатолийчо. Ей, колко се зарадвах да го видя. Учил съм и него и жена му. Аз сутрин преподавах, а след обед тренирах детския футболен отбор. Анатолийчо хич го нямаше в науките. Колко усилия полагах да вкарам в главата му учебния материал, който другите овладяваха с лекота и желание. При него усилията ми сякаш срещаха стена, по-висока и по-здрава от китайската. Как да е, успяваше да върже по някоя тройка, но във футбола беше цар. Аз на футбол не го учех, той си беше талант, просто му дадох шанс да блесне в отбора на по-големите деца. Така го забелязаха от спортното училище и направо от село дойдоха да го вземат. После стана голям футболист и ей го сега, идва на гости на родителите си, с новата си скъпа кола. Ама колко много се зарадвах да го видя само, нямам думи да ви опиша.

  Колата прелетя край мене. Хлопна в една дупка и хвърли кален фонтан по белия ми шлифер и лицето ми. И се изгуби по пътя към селото. Малко ме поизкаля, но дъждът щеше да измие калта. Много се радвах да видя бившия си ученик – пораснал, успял в живота, самостоятелен, възмъжал, пък макар и само за миг, пък макар и опръскан с кал от колата му. Сигурно не ме позна момчето, забързано по пътя си напред.

  Продължих през локвата и тъкмо бях стигнал края ѝ, когато изскърцаха спирачките на кола. Зад мен внимателно намали скорост един стар Москвич. Шофьорът отвори вратата до мен и ме покани: 

  -Заповядай, учителю!

  Ей..., беше Петърчо! И него съм учил. Беше от първите ми ученици. Петърчо е инженер в завода, в града, но си живее на село. Винаги ми спира, като ме застигне по пътя. Така правят и останалите ми ученици. Е, не всички, но повечето... Но аз ги обичам всичките и се радвам на успехите им. Да са ми живи и здрави!

  Аз съм един щастлив, стар учител.  

  КД

  2014