Спомен за особняците и чешмата от моето детство

  Спомен за особняците и чешмата от моето детство

  разказ

  Някога имаше всякакви особняци. Сред тях бяха Кольо Каменов и приятелят му Манго Магуцин. Първият беше обущар, а вторият имаше, както сам казваше „широкообхватна“ професия. Работеше в ТКЗС-то, ту каруцар, ту поливач, ту събирач на бали слама и други такива и беше партиен член. Двамата си оспорваха негласното съревнование за най-голям зевзек на селото.

  Една сутрин, по сенокос, Манго сложил дългите ритли на каруцата*, на дъното поставил дървена трирога вила и тръгнал за сено. Бил позакъснял, слънцето се било издигнало над източния баир. Повечето косачи още по тъмно били отишли на полето, но Манго не се славел с особено трудолюбие.

  Минавайки край работилничката на бай Кольо, Магуцин спрял магарето и се обърнал към наведения над обувките обущар, чийто образ рамката на прозореца обрамчвала като рамка на картина.

  - Добро утро, наборе!

  - Казват, че по пълнолуние хората оглупяват – отговорил обущарят през прозорчето – но да обърка утрото с деня, може само един партиен член.

  - Ами излез и виж как е блеснала месечината, на две педи от слънцето! – показал Манго вдигнатите си две ръце с разперени пръсти, единият край, на които е поставил върху слънцето, а другият върху луната.

  Дядо Кольо излязал от работилничката. Стоял прегърбен и бършел ръце в обущарската си престилка, цялата изцапана с лепило.

  -Май малко си закъснял, затова баламосваш хората? Ама всички партийци сте такива.

  -За къде да съм закъснял? – попитал престорено учуден Магуцин.

  -За да събереш сеното... – отговарил Каменов.

  -Ама аз не отивам за сено, за пясък съм тръгнал. Ще натоваря край Дунава една каруца пясък, че да си измажа къщичката, та спрях да те питам, нямаш ли едно въже да ми дадеш, че да го вържа? – попитал със сериозен тон Магуцин.

Каменов влязал в работилничката и се върнал, подавайки дълго конопено въже. Манго го взел,  благодарил, хвърлил въжето до вилата и подкарал магарето към полето.

  Беше пролетната ваканция и ние децата си играехме срещу работилничката на обущаря. От другата страна на улицата имаше чешма с единадесет корита, на които пояха животните. Два пъти на ден овчарите водеха овцете от кошарите, горе на хълма, до чешмата. Във въздуха се понасяха облаци от прах и миризма на вълна. Тишината биваше прогонвана от трополенето на стотиците крака и блеенето на овцете.

  Децата си играехме, като пускахме лодки от дървени кори в коритата на чешмата. В онези години имаше режим на водата, идваща по водопровода в къщите и жените идваха на чешмата за да налеят вода в котли и кофи. Съдовете носеха с кобилица на рамо. В джоба на престилките слагаха комат хляб, парче сирене и някой домат и като дойдеха на чешмата, даваха храната на децата си. А те си я разпределяха помежду си. Така се прибирахме в къщи чак вечерта и по цял ден играехме край чешмата.

  Понякога влизахме в работилничката на дядо Кольо, подпирахме се на стената и го гледахме как поправя старите обувки. Той не показваше с нищо, че ни забелязва. Слушаше радиоточката, коментираше си сам новините за постигнатите от комунистическата власт успехи, мърморейки си под нос неразбираемо. Понякога ни разпитваше за училището, за плановете ни за бъдещето, за това къде ще прекараме лятната ваканция.

  Този ден слънцето, макар и пролетно, напече силно. Ние децата, уморени от игри, се скрихме за малко в прохладната работилничка. Дядо Кольо залепваше едни сандали. Като ги намаза с лепило, ги остави да поизсъхнат и ни заразпитва за училището, за ваканцията. Тогава му разказахме, че сме се записали да отидем през лятната ваканция на трудов лагер.

   -Какъв е този трудов лагер? - попита ни старецът.

  -Ами такъв, на който децата работят. Ще има много деца от района и ще правим състезания, кой повече малини ще набере.

  -Значи ще карат децата да работят?! Тяхната мама комунистическа, ще карат децата да им работят...

  -Ама за този лагер не се плаща – обясни някой.

  -Ами те и други лагери създадоха. Съвсем безплатни... Безплатно унищожаваха хората в тях. Ще карат децата да работят... Пращат ги на лагер за да им берат малини. Тяхната мама...

  Не бях чувал някой до тогава да ругае „авангарда“ на народа. Тогава не разбрах, за какви точно лагери говори старецът.

  Времето променя всичко. И нашето село опустя, както много други села. Децата, които на времето играеха в коритата на старата чешма, се пръснаха по света. Когато последния път се върнах в родното си място, видях разрушената стара чешма и срещу нея рухналата къща на дядо Кольо, под която беше останала малката му работилничка. Но думите му се бяха врязали в паметта ми. В онези детски години за пръв път осъзнах, че има хора, които имат различно мнение за обществото ни, от това, на което ни учеха в училище.

  Дядо Кольо преживя няколко „демократични“ години, но с вродения си усет за справедливост, продължи да псува управляващите за всичко, което правеха или не правеха за народа. Това с нищо не промени света. Дали промени мен? Може би.

  *Забележка:  Дългите ритли не са плътни, а са с решетка от пръти, разположени на около педя един от друг.

  КД

  2015