Асансьорът

  Асансьорът

  разказ

  Влетя във входа и се затича към затварящата се врата на асансьора. Хвана я в последния момент. Вътре беше само едно безполово същество. Попита, за кой етаж е. Отговори му – за последния. Той беше с етаж по-надолу. Натисна и двата бутона. Асансьорът със стон пое нагоре. Гласът и я издаде, беше момиче. Облечена в изсулени дънки, прилепнал по тялото, възкъс потник и розови чехли. Беше ниска, слаба, с остригана глава и пиърси по ушите и носа. Имаше няколко татуировки, откриващи се под потника и беше плоска като дъска.

  Кабината беше слабо осветена, тясна и олющена. Над командното табло имаше остатъци от скъсани и изтрити материали на фирмата, поддържаща асансьора. Срещу вратата имаше огледало, а на стената до него, беше залепен плакат на Феликс Баумгартнер - човекът скочил с парашут от границата между земната атмосфера и космоса. 

  Някъде между седмия и осмия етаж асансьорът спря и осветлението угасна. Вероятно спря тока. Той извади мобилния си телефон и с него освети стените на кабината. Търсеше телефонен номер за помощ. Списъкът с телефоните обаче беше скъсан и изтрит. Виждаше се само част телефонния номер на сервиза. Прибра телефона си, подпря се на стената на асансьорната кабина и зачака. 

  Съществото тегли една грозна псувня, седна на пода в срещуположния ъгъл, пусна музика от смартфона и запали цигара. Тютюневият дим изпълни кабината на асансьора. Той се закашля, не понасяше дима. Тя не загаси цигарата. 

  - Това не харесвам на вас, възпитаните, всичко търпите. Не защитавате никога правата си. Държите се прилично. Не одобряваш, че пуша, но мълчиш... Пфу!... – каза тя и едва тогава смачка фаса в пода. – Всички сте такива - интелигенти... Затова ви мачкат и ви унизяват, затова се отнасят с вас като овце, затова ви управляват безмозъчни..., затова работите в техните предприятия, затова издържате техните партии..., защото сте много учтиви, съобразителни, мълчаливи, примирителни ...

  - Казвам се Йосиф – представи се той.

  - Мария – отговори тя. - Направо сме като светото семейство. Само един Исус трябва да си направим. А...? Какво ще кажеш? Да си направим ли?... Тук?... Докато чакаме да тръгне този скапан асансьор?

  - Женен съм – отговори Йосиф и показа халката си.

  - Всички сте женени. Който и да срещна, все е женен или е пълен смотаняк. А някои са дори женени смотаняци. Няма ли да ме срещне един нормален, свестен, свободен мъж?

  - Може би срещате такива, но ги плашите? – предположи Йосиф.

  - Може би... – отговори Мария. 

  Тя се отнася в мислите си, докато слуша музиката, която вероятно прави мозъчна операция през ушите ѝ, поради силата на звука.

  - Ти не живееш тук. При кого отиваш? – попита тя.

  - Не, не живея тук. Отивам при леля ми. Отдавна не съм идвал. В миналото и гостувах често. 

  - Ожени се и забрави лелката, така ли? 

  - Не съм я забравил. Ожених се в Канада. Там е семейството ми.

  - Ясно... И коя е леля ти? – попита тя.

  Той каза името. В този момент лампата в кабината светна и асансьорът тръгна нагоре.

  - Слушай, мой човек, трябва да ти кажа нещо... 

  - Да? Слушам ви?

  - Леля ти почина миналата седмица - произнесе тихо тя.

  КД

  2014