Хавлията на Борко

  Хавлията на Борко
  разказ
 

  В края на един ноември бяхме на обект в близост до Брезник. Нощувахме в „Хижата“ - малка хижа на хълм до града -  скромна, но спретната, с добра кухня и с две много отзивчиви млади дами, които бяха сервитьорки, администраторки, камериерки и други такива длъжности... Не беше лукс, но беше уютно, а и ние не бяхме притенциозни. Вечер се връщахме мокри, премръзнали и уморени, след като цял ден сме се бъхтали, замрежавайки скалите и правейки отводняване на една траншея по жп линията. Ние, двамата инженери, се бяхме настанили в една двойна стая, а шестимата алпинисти – в друга, по-голяма. Те - млади момчета, ние - над четиридесетака. 

  Вечеряхме в ресторанта на хижата и така завързахме по-тясно приятелство с двете момичета. Те толкова си харесаха моя колега, че започнаха да го наричат галено „деденце“ и също толкова гальовно да присядат на коленете му, когато след вечеря си пиехме вечерното питие и правехме планове за работата през следващия ден. Колегата беше поласкан от вниманието им, но и притеснен от фриволното им държане, а и от възрастта им, понеже имаше дъщеря, само с няколко години по-малка, от тях. Попитах го какво толкова го притеснява, а той: „... ами като седнат отгоре му, започва да става... и ме е страх, че те го усещат... "Защо да сядат в тебе, ако не го усещат?" – му отвърнах.  Тази игра продължи близо две седмици, през които колегата отбиваше нежните атаки на двете млади персони, от които едната беше наистина твърде любвеобилна и ласкава като разгонена котка. 

  Една вечер се бях върнал от работа малко по-рано от обикновено и ползвах пръв банята, след което се изтегнах блажено на леглото и се загледах в телевизора, преди да сляза за вечеря. Когато се върна от работа, колегата ми влезе в банята и половин час по-късно излезе завързал хавлията си на кръста и държейки в ръце изпрани чорапи и бельо. Потърси място, където да простре, но всички възможни места, които можеха да послужат за простор, бяха по равно разпределени помежду ни и на тях висяха мокрите ни дрехи. Тогава той се качи на масата до прозореца и започна да закачва чорапите си за релсата на пердето, но щипките не хващаха добре релсата и току изхвърчаха, а той ги затискаше, захапал с крайчеца на устните си останалата част от бельото.

  В този момент хавлията, завързана около кръста му, започна подло да се изхлузва от хлабавия възел. Той стискаше чорапите с вдигнати нагоре ръце, гледаше безпомощно свличащата се хавлия, но не смееше да шавне, защото това щеше да ускори полета ѝ надолу. Устата му, заета да стиска прането, не можеше да изрече молбата, която напираше от цялото му същество, а очите му шареха между мен, свличащата се хавлия, вдигнатите му ръце и прозореца, на който на теферич щяха да се изложат всеки момент всичките подробности на мъжкото му достойнство. Добре, че прозорецът гледаше към задния двор на хижата. Лошо, че пердето не беше дръпнато, за да послужи релсата му като простор. А в двора бяха кофите с боклука и точно в този момент двете момичета изхвърляха в тях отпадъците след приготвянето на вечерята. Борко започна да мучи с нос, заради заетостта на устата си и да ми сочи политащата хавлия, а аз заливайки се от смях станах и дръпнах пердето. С което, подобно завесата на някое театрално представление скрих финалната сцена от любопитните погледи на двете зрителки.

  Те бяха достатъчно дискретни за да не коментират сцената пред други и това запази приятелството ни и след това. Винаги, когато колегите ми преминават през Брезник, се отбиват там – в „Хижата“. Никой освен вас обаче не знае случката с хавлията на Борко. 

  КД
  2014