Валери

Един приятел преди време ме попита, знам ли химна на Ореш?

-...???

Нямах никаква представа, че моето село има химн.

- Как бе, не си ли чувал за песента: " 'га ша додиш, бачо Мариане"?
- Чувал съм - отговорих - но не знаех, че е химн.

Мина време и вчера пак стана дума за тая песен. Казах му, че от време на време пускам търсачката за да търся песента или текста, но още не съм я открил. Приятелят ми замълча, но тази сутрин погледнах на Месенджера на Фейсбук и виждам линк към същата песен в YouTube. В какви времена живеем значи, аз тука в България не мога да намеря песен, която била химн на родното ми село, а приятелят ми от Америка ми я изпраща!
Кликнах на линка и какво да видя. Един прилично изглеждащ мургав певец с добър оркестър изпълнява кръчмарското парче, особено характерно за празници като Трифон Зарезан, но в по-късните часове. Малко неразбрано изговаря думите, с онази характерна за циганския говор експресивност, в която е важно да кажеш нещо, а не другите да го разберат, но... Нещо ме накара да напрегна слух, за да различа отделни пасажи, в които думите звучаха с типичната за моя край интонация и диалект. Тогава се загледах по-внимателно и в изпълнителя. Бях виждал този човек преди 26-27 години. Пеел в някакъв ресторант. В онези години имаше много като него. Пътуваха от Плевен до Свищов, от Левски до Свищов, а той пътуваше до Белене. Обличаше се като новоизгряващите цигански чалгари в онези години. Ботушки с обков, дънки с кант, шарена риза с мъниста, шапка тип сомбреро... Гъстата му черна коса хармонираше с тъмната кожа и му придаваше вид на типичен представител на малцинството.

Всички пазим в спомените си приятелствата си от детските години. Аз наскоро бях завършил военното училище и се бях прибрал при родителите си в Ореш. Повечето ми съученици и всичките ми съученички вече бяха женени, някои отдавна, а някои за втори път. Вальо беше от закъснелите. Имал си, казваха, една любов, пришълка, медицинска сестра в селото. Любов, любов, колко голяма да е тази любов? Не знам, но когато въпросната мома му съобщила, че е бременна от един певец, циганин, пеещ в Белене, направих връзката с този Челентано на българската чалга, с който споделяхме често пътуване в един влак. Приятелят ми не преживял новината, самоуби се, оставяйки горката си майка да страда за него. Винаги плачеше неудържимо, когато ме видеше да минавам край нея. Следващият път ми се извиняваше, че ме е притеснила и отново избухваше в плач.

Децата не бива да си отиват от този свят преди родителите си. Трябва да носят те болката от загубата, това е техен дълг.

    КД
    2019