Колко му трябва на човек

  Колко му трябва на човек

  разказ

  Не харесвам колата си, но баровецът държи да пътувам с нея. Двете (с колата), сме подвижна реклама на успехите му в живота. Аз съм тридесет годишна, бивша манекенка - руса, дългокрака и с крещящи мерки, вече неподходящи за подиума, но съвпадащи с касапския вкус на любовника ми. Колата ми е сребърно БМВ, кабриолет, което той ми подари за рождения ден. Много биха ми завидели за нея, но из не я харесвам. И макар да е скъпа, като ти се спука гума, пак излизаш, подпираш се на ламарината кръстосала крака, обути в ботуши с висок ток и къси панталонки, малко по-дълги от дантеленото бельо, разкопчаваш няколко копчета на блузата и чакаш някой да се смили и  да ти я смени или се обаждаш за помощ.

  Днес обаче няма мераклии за сервизни услуги. Слънцето препича безжалостно и сгрява метала, върху който съм отпуснала задницата на панталонките си. Проверявам мобилния телефон, няма връзка с мрежата. Паля цигара и се заслушвам в хлопките на пасящите в близост до пътя овце и жалостивите им проблявания. Овцете миришат гадно и  развалят свежия аромат от разцъфналите дървета и треви. Голямо, рошаво куче притичва, поддържайки дисциплината на стадото. Най-отзад, подпирайки се на дялана сопа върви овчарят - мъж на видима възраст към шeйсет, възрастта на баровеца... За разлика от него обаче овчарят е дългокос, несресан, небръснат и вероятно некъпан и миришещ, което може да се предполага от мърлявите му дрехи. Но пък е със страхотен загар на лицето, шията и силните ръце, има атлетична фигура и приятни черти, а баровецът е плешив, има шкембе и е бял като тебешир.

  - Има ли мрежа по-нагоре или по-надолу по пътя? - провиквам се аз, показвайки му телефона си.

  - Не знам, нямам мобилка - отговаря ми той.

  - А така..., няма какво да те безпокои, значи...

  - Тъй си е. Тука нито радио..., нито телевизия има.

  - И само с овцете ли си говориш по цял ден?

  - А, често закъсват тука. Хортуваме си с такива като тебе... 

  - Какви? - питам неразбрала посоката на мисълта му.

  - ...закъсали... - отговаря ми той.

  - Ти нямаш ли се за закъсал тука в пушинаците? Не ти ли се е искало да отидеш при хората, в града, да работиш престижна работа, да получаваш добра заплата, да имаш авторитет, власт, пари?...
  Той се почесва по главата и отговаря: 
  - Колко му трябва на един мъж: блага дума, кана вино и ципка лек тютюн... Не, добре съм си тука, не ми трябва политика, нито власт, още по-малко пари... Като няма насита човек, пак е нещастен. Ай, ррррр... - подвиква той на овцете натрупали се край шосето и отминава напред, за да ги отдалечи.
   Замислям се. Колко ли му трябва на човек, наистина?!... На мен в момента най ми трябва някой, която да ми смени гумата.
  Задава се кола и аз помахвам енергично с ръка, за да спре. Отмина гадината... Ама сега, в момента, му завиждам на тоя овчар. Крачи си на воля, слуша хлопките и птиците и нищо не го тревожи. Абе..., колко му трябва на човек?!

  КД

  2014