МОМЧЕТО С БЕЛИЯ ЖРЕБЕЦ / ПРИКАЗКИ ЗА СТАРИ ВРЕМЕНА

МОМЧЕТО С БЕЛИЯ ЖРЕБЕЦ

Отменете Коледа

разказ

Жарта в барбекюто съска при всяко капване на мазнината от метнатите на скарата паржоли, а съседите са застанали прави около комшията Тасков.  Той като казашки атаман пише с дебел дърводелски молив на изровен от боклука бял картон върху импровизирана маса от две талпи и диктува написаното на глас, а останалите се заливат от смях, като в картината на Репин „Казаците пишат писмо на султана“.

„Уважаеми господин Дядо Коледа,

Пишем Ви група отчаяни от настоящето и угрижени за бъдещето мъже от блок 35 на комплекс Сторгозия в град Плевен. Уважаеми господине, бихме искали най-категорично да протестираме срещу честването на Коледа у нас. Смятаме, че това е празник, който дискриминира мъжете, ако не в държавата, в града или в квартала ни, то поне в нашия вход. Затова сме се събрали край барбекюто, пред входа на блока и докато чакаме да се опекат пържолите от глигана, застрелян от бай Пешо, пием вино направо от бутилките и разказваме за неволите си. Пак наближава Коледа и свързаното с празника голямо предколедно харчене пак ще съсипе кърпения през цялата година семеен бюджет, който членовете на семействата ни считат за щедра, млекодайна крава, която всеки от тях е длъжен да издои. 

Бай Пешо, доайенът на компанията, се оплака, че тридесет годишният му син, за трети път студент първа година, подкарал студентския празник с колегите си нейде по планинските курорти и смятали да приключат направо за Коледа. А пари от къде, като единствената, макар и мимолетна надежда за допълнителни доходи на бай Пешо, сега цвърчи и разнася аромат от барбекюто. Но такъв си е той, отворен към приятели и съседи, услужлив и гостоприемен, готов да накълца и последната пържола от хладилника и да я тури върху скарата, за приятелството и добросъседството.

Няколко думи и за моите неволи, аз съм текстописеца на това писмо. Четиринадесет годишната ми дъщеря вече си има смартфон, който ѝ подарихме за рождения ден, преди месец и нещо. За Коледа иска таблет с навигация. Било ни съвсем на сметка.  Трябвал ѝ, за да открива по-лесно блока ни, когато се прибирала подпийнала от партитата късно вечер. Така вместо да обикаляла с таксита цяла нощ града, щяла да се прибира направо в къщи, водена от навигацията.

Мартин от първия етаж, който е щастлив, че близнаците му са още малки и се интригуват повече от плюшени играчки, отколкото от светналите екрани на електронните джаджи, е твърдо решен да замине с жена си на Коледно пътешествие. Бил ѝ го обещал преди три години, когато  ѝ предлагал  да се омъжи за него. Понапредналата в бременността си бъдеща съпруга, му поставила ултиматум, че ще се омъжи за него ако я заведе на пътешествие в държавите, описани в книгата "50 места по света, които задължително трябва да посетите", иначе ще намери начин да превърне живота му в ад. Когато месец по-късно съпругата влязла в родилното, в залисията около раждането Мартин забравил за заканата, но няколко седмици след това майка ѝ се настанила в детската стая, уж за да свиква, да се грижи за близнаците, докато родителите им са на околосветско пътешествие. Тогава нещастния съпруг си спомнил заканата и вече трета година чака с нетърпение да му бъде отпуснат от банката искания кредит, който ще го отведе далеч от тъща му, а когато се върне, ще отведе нея завинаги далеч от тесния им апартамент.

Най-угрижен е бай Кольо Инженера. Леля Гинка, жената на бай Кольо, обещала на дъщеря си, като Коледен подарък, да ѝ прехвърлят собствеността на семейния апартамент, за да има къде да се среща с оня, приличащ на гей непрокопсаник, дето продава марихуана на хлапетата в квартала, а той, с леля Гинка да заминат да живеят  на село, в наследствената къща. Сега се чуди, от къде да намери пари, за да стегне Москвето, да му сложи зимни гуми, да плати застраховка „Гражданска отговорност“, винетка, да го прекара на преглед, та да се натоварят на него и да освободят обитаваното през последните 40 години жилище, поемайки към схлупената къщица на село. За прехвърлянето бай Кольо пари събрал, но за Москвето няма. ..

Затова господине, обръщаме се към Вас с най-искрена и гореща молба, отменете Коледа и никога не я връщайте отново!

Оставаме в очакване на Вашето мъдро решение, но помнете все пак, че на този свят всичко се връща! Запомнете, че с развитието на китайската електроника, става много по-изгодно да се купят джобна електронна джаджа от китайския МОЛ, отколкото да се обръщаме за коледни подаръци към Вас! Затова, не го приемайте като ултиматум, но смятаме да наложим ембарго на коледните подаръци, в случай, че не отмените този високо разходен, съсипващ семейния бюджет и идиличния ни живот празник. 

Хайде, бъдете здрав и умната, с други думи, очакваме да постъпите правилно! От вашето решение зависи взаимната изгода в бъдещите ни взаимоотношения.

КД

2015

Събота вечер

разказ

Ресторант „Надежда“ беше тихо ресторантче на партера на едноименнния хотел, разположен в покрайнините на парка. Беше посещаван от освен от гостите на хотела и от влюбени двойки, семейства с малки деца, самотни хора на средна възраст и любители на кулинарната естетика, семплата обстановка, чистотата и добрата кухня. В него звучеше тиха класическа музика.

Ресторантчето беше обслужвано от три сервитьорки, които бяха навъртели достатъчно трудов стаж тук, за да могат да се замислят за пенсиониране след десетина години. Редовните клиенти свързваха седмичните си планове с поне еднократно посещение на ресторанта, който беше място за отмора и приятно прекарване на времето. Посетителите се познаваха и си разменяха поздрави – топли, приятелски, любезни, учтиви или аристократично сдържани.

В съботните вечери ресторантът се посещаваше и от семейна двойка на възраст около четиридесет години. Двойката имаше малко момченце, което очароваше с красотата и жизнерадостното си поведение. Момченцето беше любимец на персонала. Беше много общително. Без да досажда на хората, то минаваше внимателно, почти на прости между масите, заставаше близо до шубера или до бара и наблюдаваше любопитно случващото се наоколо. Когато го погледнеха, детето се усмихваше с онази лъчезарна усмивка, която предизвикваше най-сладките тръпчинки на бузките му.  В отговор сервитьорките също му се усмихваха, галеха го по красивата косица  или да му говореха сладките неща, които лелите говорят на малките деца. Детето деликатно премигваше с дългите си мигли като добавяше към магията на усмивката си и магията на умния си поглед. После бавно и деликатно се връщаше и сядаше на мястото си.

Двойката харесваше ресторанта. В миналото, когато бяха още невинно млади, нямаха собствен дом и не бяха женени, прекарваха съботните вечери в хотелчето. Когато се роди момченцето им, те се установиха в квартала до парка.

Всяка събота посещаваха ресторанта. През последните няколко месеца не бяха идвали. Днес посетиха хотела и се записаха на рецепцията. Няколко минути по-късно седяха в ресторанта. Бяха облечени в черно. Сами. Момченцето им не беше с тях. Никога повече нямаше да бъде с тях. Вместо смеха му в главите им отекваще острото свирене на спирачките, удара и стенанието на смачканите ламарини, звукът от строшените стъкла и свитото застиналата картина на свитото на кълбо телце, излетяло  миг пради това през строшеното стъкло. Ужасният сблъсак им отне радостта, отне им светлината, отне им надеждата... Не можаха да преживеят загубата, не можеха да преглътнат болката, не искаха да продължават с терзанията и безсмисленото си съществуване. Заедно решиха, че там, където беше започнало щастието им, ще завършат живота си.

Поръчаха три блюда. Почти не докоснаха храната. Само тихо и бавно разговаряха. От очите на жената се стичаха сълзи. Вдигнаха чаши и отпиха - леко, бавно, едва преглъщайки... Пиха за края на болката.
  Час по-късно мъжът поиска сметката. Сервитьорката им донесе табличка с покрита касова бележка и я остави на масата. Мъжът откри бележката и прочете написаното. После я подаде на съпругата си. На бележката пишеше: „Вашата сметка е платена от служителите в ресторанта. С това ние се присъединяваме към вашата болка и изразяваме безкрайното си съжаление за вашата загуба!“

Двамата отправиха погледи към дъното на ресторанта, където бяха застанали служителите и гледаха съчуствено към тях. Двойката им кимна. Съпругата избърса сълзите си и се обърна към мъжа си: „Нека се приберем в къщи! Може би все пак има надежда!?...“

КД

2015

Фейбук

разказ

Откакто пуснаха сайта, той завладя света. Толкова много харесване, смях и сълзи, любов и гняв, толкова поучителни и развлекателни статуси, под които стои името на някой световно признат автор, нищо, че мислите са от друг, световно непризнат нашенец. Досещате се вероятно, че отварям приказка за Фейсбук. Има хора, които вече по цял ден са вътре и гледат кой какво публикувал, кой какво споделил или „лайкнал“. Така вече е в градовете и по селата.

Помня как в миналото бабите и майките ни се събираха на седенки (в нашето село им казваха преденки) и докато чепкат, предат или пресукват вълна и парцалена прежда, докато плетат или разплитат някой нов или стар пуловер, или докато бодат с иглата някоя дрешка, си разказват истории за това какво станало из селото, в съседното село, че и в общинския град. Пък като станат, хем са се наприказвали, хем са свършили работа, хем станало време за вечеря и всички бързат към къщи при семействата. А днес влизаш във Фейсбук и цяла вечер втренчен в екрана се опитваш да разбереш какво става из селото, а пред очите ти препускат мисли на родните  „Пауло Куельо“, „Умберто Еко“ или някоя местна „майка Тереза“ .

Миналата седмица един Фейсбук-приятел написал, че ако нямаш проблем с парите, ако имаш добро образование, ако можеш да прочетеш днес хубава книга, ако имаш хляб на масата и чиста вода за пиене, ако си здрав, ти си богат. Ами защо ми трябваше да потвърждавам, че съм точно този тип! Изключи ме, отрязаме, дори ме изхвърли от списъка си с приятели... Толкова не му хареса, че съм добре.

Наскоро се записах в една група, била на някакви професионалисти. Аз нали съм поработил туй-онуй, вече 30 години, та викам си, чакай да си кажа и аз мнението по един въпрос... Ама вместо да се съгласявам, си казах това, дето си го мисля, „направо през просото“. Че като почнаха едни коментари от кой ли не, „кой си ти бе?“, „...ти знаеш ли, че аз вече 7 години работя това,  бил съм от най-добрите общи работници и мога да напсувам всеки началник, без да ми мигне окото, а ти ще ми излизаш напряко“, „...абе ти някога правил ли си еди що си, лопата хващал ли си... или само си нареждал, и кой те знае какво правил..., че се правиш, че разбираш от работа?“, „вас инженерите трябва да ви трепем, защото вие бадева получавате заплати“ и т.н. Преля ми чашата да чета тия излияния - хем некомпетентни, хем неграмотни, та реших да изляза, но преди да напусна групата, написах един коментар по свой адрес „...кой е тоя бе, аз съм го виждал, той не е никакъв инженер, виждал съм го да проси по улиците, веднъж открадна едно колело на малко дете, за да го продаде на битака, наркоман и алкохолик, разправя, че е висшист, а няма и основно образование и т.н...“

Толкова много харесвания и потупвания по рамото не съм получавал никога и за нищо... Стотици харесали, няколко десетки подкрепящи коментари, че са го виждали този..., че го познават, отрепка, нехранимайко, децата му ходят голи и боси по улиците, а той се събира с наркомани по тъмните ъгълчета, с алкохолици по евтините кръчми, дори се оказа, че съм работел в няколко бригади и на няколко професии едновременно и съм бил голям маскара, лентяй и измамник, дължал съм пари на десетина, и съм преджобил още толкова...

Ако коментарите от Фейсбук минаваха за доказателства в пенсионното, като дойдеше време да се пенсионирам, можеше да си издействам няколко пенсии едновременно и без кошаревски свидетели.

КД

2018

  

Баничка

разказ

   -  Една баничка, моля! – в ранното утро гласът ми избоботва като двигателя на стар "Москвич" след неуспешно запалване.

Продавачката е пъргава женица между петдесет и шестдесет години. Винаги съм си мислил, че на тази възраст жените някак от само себе си изглеждат учтиви, любезни и добродушни.

-  Нямате ли по-дребни -  пита продавачката, хванала банкнотата като горяща свещ. Сякаш ако имах по-дребни, щях да и подам банкнота от 10 лева – това е най-дребната ми банкнота. Освен банкнотите, имам и малко жълти стотинки, но недостатъчно – обяснявам като извинение.

-  Е аз сега какво да Ви правя?  – задава ми нов въпрос, сякаш съм се наредил на опашката не за баничка, а за интервю. Тонът на продавачката придобива скандалджийски характер с фалцета в последните ѝ думи.

-  Според мен имате две възможности – отговарям на поставения въпрос – или да вземете банкнотата и да ми дадете баничката, като ми върнете ресто от наличните, или ако нямате желание за това, да ми върнете банкнотата и да прекратим сделката.

-  Ааааа така... Вие съвсем ме оголвате. Като дойдат други клиенти, аз няма как да им върна – тя продължава да ми поставя за решаване задачи от теория на вероятностите. - Вие ако сте на мое място, какво щяхте да направите, ако някой така-а-а... иска да Ви оголи?

-  Не знам госпожо, не съм бил и не мога да бъда на Ваше място, но познавам много дами, които нямат нищо против да бъдат оголени от мен...

Тя замълчава за секунда, след което заявява:

-  Е..., то и аз... нямам нищо против.... да бъда оголена-а-а така..., ама говоря не в този смисъл... – тя подкрепя думите си движение на главата, казващо  категорично „Не“.

-  Добре, върнете ми банкнотата и си тръгвам! – решавам аз.

-  Как така си тръгвате? Ето... Давам Ви баничката. Да Ви е сладко!...

Излизам, а на лицето ми е застанала първата усмивка за деня.

КД

2018

Сблъсък

разказ

След като прочете в Интернет за гигантски астероид застрашаващ със сблъсък Земята, Калистрати Таушански си купи телескоп. Всяка вечер, щом светлините угаснеха, го изнасяше на балкона си и отправяше взор в нощното небе. Мечтаеше да бъде първия българин наблюдавал опасния космически обект. Никога не беше се занимавал или изучавал астрономия, но смяташе, че като откривателите на съкровища, при повече късмет, би могъл да направи съдбоносно откритие. Той се взираше в небето, докато то не започнеше да просветлява. После лягаше да поспи няколко часа, преди да тръгне за работата си в данъчната служба. След работа се прибираше в къщи. Не обичаше нощните заведения. Като подпийнеха, приятелите му правеха нетактични подмятания за жена му, напуснала го заради връзката си с някакъв железничар, някъде по морето. Мразеше този непознат мъж, който беше отнел любовта на живота му. Тя му беше изпратила снимка - двамата на морския бряг, която той държеше в едно от чекмеджетата на бюрото си.

Постепенно Калистрати усъвършенства астрономическите си познания. Изготвяше планове, водеше дневник, в който записваше резултатите от наблюденията, рисуваше карти на звездното небе. Животът придоби друг вкус. Преди покупката на телескопа, той се въртеше буден в леглото си по цяла нощ, гонен от тежки мисли или планове за отмъщение. Сега спеше непробудно като бебе.

Една нощ навън вилнееше буря. Тежки дъждовни капки барабаняха по покрива, обединяваха се в ручейчета, изтичащи надолу и пропяващи в капчуците. Сънят не идваше. Калистрати се въртеше неспокойно в леглото си. След няколко часа най-после заспа. Точно тогава мобилният телефон звънна. Без да отваря очи, Калистрати взе апарата и изкашля едно не съвсем любезно „Моля?...“ в микрофона му.

- Пинокио, давай вход! – властно нареди някой отсреща.

- Моля? – неразбиращо попита Таушански.

- Айде давай, давай, че пада въздуха! – нареди оня отсреща, след което прекъсна разговора.

Калистрати не разбра кой „въздух“ пада, чий „вход“ и на кого да даде, затова остави апарата на нощното шкафче и опита отново да заспи. След минута обаче мобилният телефон пак иззвъня. Той отвори апарата и преди да каже нещо в слушалката оня отсреща го нападна:

- Пинокио, ще даваш ли вход бе?  ...’Айде, че нямам вече въздух.

- Ами влизай си, щом нямаш въздух, да не искаш там да умреш? – отговори загрижен Калистрати.

- Влизаме без вход, така да знаеш – извика заплашително гласа отсреща.

- Очевидно имаш достатъчно въздух, за да викаш – констатира Калистрати.

- Като вляза, ще видиш колко въздух имам! – заплаши гласът. Сигналът в слушалката подсказа, че разговорът е приключил.

Калистрати сметна, че е най-добре да изключи апарата си, за да не го безпокоят отново. Зави се през глава и заспа.

Водещата новина на следващата сутрин беше за катастрофата на някаква гара, след която служителите от неправилно влезлия влак се саморазправили с ръководителя на движението. Имаше снимка на пострадалия. Калистрати разпозна мъжа. Беше човекът от снимката в чекмеджето на бюрото му.

КД

2015

Любовта, без която не можем, може би...

разказ

Много е изписано за любовта. И много ще се пише. Но любов като тази, между Борис и Бетина, заслужава да бъде описана.

Когато бай Петко Канадеца си купи къща в селото, селяните си зашушукаха, как въобще не се пазарил за цената, а я платил веднага. Говореха, че получавал две пенсии, едната българска, като всички останали, а другата канадска, която получавал всеки месец с пощенски запис. Само че канадската била няколко пъти по-голяма. И макар да му завиждаха, мъжете приемаха с охота почерпките му в кръчмата на Джомбола.

Макар и вече пенсионер, бай Петко беше пъргав и як. Много висок на ръст, той стърчеше като върлина над останалите мъже. Имаше огромни и много здрави ръце, чието ръкостискане, оставяше усещането за стискане на менгеме. Лицето му беше грубо, набраздено с бръчки, а гласът му дълбок, басов, сякаш излизащ от дълбините на пещера, а не от гърлото на човек.

Първото, което Канадеца направи, беше да ремонтира покрива, а след това и останалата къща. После докара от някъде мебели, повечето стари и използвани, с които понапълни стаите. Накрая  постави един хамак на верандата.   Вечер лягаше в него, гледаше двора и кроеше планове.

За няколко месеца той превърна обраслият двор в градина, насадена с овошки и зеленчуци, а току пред и зад къщата се раззелениха две неголеми ливади, които Канадеца редовно косеше с моторна косачка. Окосената трева той оставяше да се изсуши, след което трупаше сеното в сеновала, останал от предишния собственик.

Един ден, на задната ливада, в двора на бай Петко, се появи белобрад пръч. Бай Петко го нарече Борис, в чест на любимия си певец - Борис Годжунов. Когато доведе козела, край оградата, в съседния двор, на стрина Василка, обикаляше младата козичка Бетина. Тя любопитно оглеждаше пришълеца между дъските на оградата. Изправяше се на нея и проблейваше, за да привлече вниманието му.

Пръчът приближи оградата, огледа я, после се засили и я блъсна с големите си рога, така че една от дъските изхвръкна и в оградата зейна дупка, достатъчна за да може Бетина да се промъкне през пролуката. Известно време двете животни се гледаха и душеха, а после започнаха да пасат свежата трева.

Привечер стрина Василка установи липсата на козата и дойде с едно въженце за да си я прибере. На другата сутрин изпържи цяла купа мекици и ги занесе на съседа си, за да се извини за нашествието на козата. Бай Петко благодари и я почерпи с кафе. А докато двамата седяха на хамака и похапваха мекици с кафе, Бетина, която стопанката беше завързала с въже за стоманен кол, успя да измъкне кола и отново се вмъкна в двора при Борис. Когато вечерта бай Петко и стрина Василка установиха нарушението, решиха, че е по-добре да не връзват животните, а да ги оставят да си пасат заедно. Затова, че Бетина пасе в двора на бай Петко, стрина Василка се отблагодаряваше, като му носеше ту мекици, ту пържени филийки, ту пърленки, а той я черпеше с кафе, което пиеха заедно, седнали в хамака на верандата.

Настъпи зимата. Една сутрин сняг покри къщи и дворове. Канадецът престана да пуска пръча вън от кошарата, освен ако доведяха при него коза за заплождане, а стрина Василка остави Бетина в зимника. Същата сутрин Канадеца награби огромен наръч сено и го занесе на козата. Постави достатъчно сено и в хранилката на пръча. И двете животни обаче не докоснаха сеното през целия ден, а проблейваха жално.

На следващата сутрин стрина Василка занесе закуска на Канадеца и докато отпиваха от кафето и обсъждаха поведението на двете животни, те решиха, че единствения изход от ситуацията е, да ги съберат заедно. Така Бетина и Борис заживяха в кошарата на Канадеца и отново започнаха да се хранят.

Множеството посещения на проблейващи дами, чиито собствени водеха за да бъдат покрити от пръча, не повлияха на любовта между Борис и Бетина, от която през следващата пролет се родиха две игриви ярета. Най-щастливи от това бяха стрина Василка и бай Петко, понеже яретата се превърнаха в първокачествена пъстърма. Двамата седяха вечер на хамака, отпиваха от плодовата ракия, сварена от Канадеца, замезваха с козя пъстърма и гледаха звездите.

КД

2015

Вълчицата

разказ  

Овцете проблейваха тревожно в кошарата в очакване да бъдат издоени и Михаил бързаше да свърши с доенето, преди слънцето да залезе. Юлският ден е дълъг, но той се забави, защото беше закарал стадото чак на Драгомировската мера. Там, в ниското, тревата все още не беше прегоряла от слънцето и имаше достатъчно паша за стадото. Русана, жена му, подкарваше овцете през стъргата.

Стъргата беше тесен, ограден с пръти коридор между разделената на две кошара, по който преминаваха овцете при доене. На единия край беше по-широк, така че овцете влизаха по няколко, блъскаха се и се натискаха напред. Постепенно коридорът се стесняваше, докато на другия му край можеше да премине само една овца. На тесния край на стъргата, седнал върху трикрако дървено столче, стиснал бакърен котел с обутите си в свински цървули стъпала, Михаил доеше овцете. Млякото процъркваше в бакъреното котле, насочвано от ловките му пръсти. Докато доеше той благо им говореше, а те го слушаха и сякаш го разбираха.

  Доенето беше тънка работа и макар много овчари да дояха, малко умееха да го правят така, че да издоят всичкото мляко, което може да пусне една овца. Той обхващаше овчата цица близо до основата с ръка и веднага притискаше палеца и показалеца, а след това последователно свиваше останалите пръсти за да изтече непрекъсната струя. Когато свършеше с издояването на всяка овца, масажираше вимето, за да се отпусне. Така на другия ден овцете даваха повече мляко. Животните преживяха и проблейваха леко, доволни, че е облекчил тежестта им.

  Когато издоиха, двамата с Русана понесоха котли и кофи към къщи. Съдовете се поклащаха, натежали върху кобилиците. Бавно преминаха по хлъзгавата пътека покрай кошарата на шилетата, които държаха отделно от овцете, за да не се опитват да бозаят. Тях ги пасеше Симеон, по-големият им син. Евгени, беше още малък за да ги пасе сам, но подтичваше след батьо си с една пръчка и повтаряше неговите подвиквания. Жена му също се грижеше за шилетата, когато не беше заета с къщната работа, градината или кокошките. 

  За воловете още от малка се грижеше дъщеря му Мария. Навремето тя  обикаляше край тях, пазейки се на разстояние, за да не бъде стъпкана от едрите животни, на които стигаше едва до коремите. Но те бяха кротки същества. По-опасни за нея бяха по-големите деца, които увлечени в игрите си в другия край на ливадата, нямаха време да отидат до чешмата, отдалечена през няколкото хълма, а дотичваха при нея и въпреки протестите на малкото момиченце, изваждаха от торбичката ѝ стъклената бутилка с вода и изпиваха всичко, до капка. Понякога, след дъжд, ожаднялата Мария заставаше на колене на земята и пиеше водата, събрала се в стъпките на воловете. По лицето и оставаше кал, а това беше повод за подигравки от другите деца. Затова тя странеше от тях.

  Михаил ситнеше по пътеката, поглеждайки натъжен към шилетата. Преди няколко нощи едно беше изчезнало. Вероятно някой вълк го беше отнесъл от кошарата. От тогава, след като вечер издоеше овцете и отнесеше млякото в къщи, той се връщаше да спи на кошарата.  Остави млякото в ъгъла на пещника*. Отряза половин хляб, пъхна в него бучка сирене,  изтръгна от градината няколко стръка лук, чесън и няколко репички, сложи всичко в тъканата си торба, останала от първата му съпруга, майката на Мария. Влезе в стаята на децата. Те вече си бяха легнали, уморени от тежкия ден и заспиваха. Той им се усмихна, пожела им лека нощ и се отправи към кошарата.

* * *

 Вървеше в здрача заслушан в песните на щурците. Те сякаш се надпреварваха, кой ще пее по-силно. Откъм къщата на дядо Слави Боримечката се обади кукумявка. Не можел вече старецът, нямал сили за нищо. Легнал и не ставал от постелята. Вероятно душегубката е долетяла на комина на схлупената му къщичка, за да му каже, че е време за умирачка. Наближи кошарата, когато усети безпокойството на шилетата, които тичаха панически в тъмното, удряха се в оградата и хукваха в друга посока. Овцете обезпокоени, се бяха наблъскали в далечния край на кошарата и блееха тревожно.

  Михаил напрегна очи в тъмнината. Успя да различи през прътите силуета на вълк. До него лежеше едно от шилетата. Без да му мисли овчарят се прехвърли със скок през оградата. Беше пъргав, въпреки едрия си ръст и четиридесет и петте си години. Приземи се върху вълка, затискайки го с тяло. Хищникът пусна плячката си и се опита да го захапе. Михаил хвана врата на вълка с едната си ръка, а с другата се опита да хване муцуната. Звярът  извъртя глава и впи зъби в ръката му. Той извика от болка, но измъкна окървавената си ръка. Животното задраска с нокти и разкъса ризата му. Той се превъртя и го притисна с гърди. Хвана шията му под мишница, докато с две ръце притискаше муцуната. Така стискаше с цялата си сила. Хищникът не се бори дълго. Постепенно се отпусна уморен от борбата. Овчарят стискаше докато не реши, че вълкът е мъртъв. Изправи се, за да огледа звяра. Беше вълчица. До скоро бе кърмила или още кърмеше, което личеше по увисналите цицки и слабото и тяло. Дожаля му за вълчетата.

  Заоглежда разкъсаните си дрехи. Имаше рани от ухапване по ръцете. Ноктите на вълчицата бяха издрали ръцете, гърдите и коленете му. От дрехите му висяха парцали разкъсан плат. Болката постепенно завладяваше тялото му. Беше изморен. Погледна шилето. Вълчицата беше прегризала гърлото му. До него, в прахта се беше образувала локвичка засъхнала кръв.

  Внезапно вълчицата се раздвижи. Бавно се изправи на отслабналите си крака и застана неподвижно, трепереща и не ориентирана. Михаил бръкна в торбата, извади хляба със сиренето и го хвърли на животното. То подуши храната, захапа я и бавно тръгна към края на кошарата. Промуши се през прътите и изчезна в тъмнината. Михаил вдигна мъртвото шиле на раменете си и го понесе към къщи.

  След този ден вълчицата не се появи по-вече. Стадото се множеше и плодеше, докато след няколко години цялото не изчезна, погълнато от създаващото се ТКЗС.   

*Забележка:  Пещник – помещението, където се намира пещта, съответстващо на кухня.  

КД 

Октомври, 2017 

Хавайски мечти

разказ

През времето, когато Исперих Бахурларски отбивал войнишкия си дълг към родината, в ротата му имало няколко гъзета, повечето софиянци. Те се държали така, сякаш били най-важните в цялото поделение. Били нахални и самочувствени до най-висшия предел на човешкото нахалство и самочувствие. Не можеш да им поискаш услуга, нито да ги помолиш за нещо, не можеш дори да ги заговориш, защото веднага ти забиват някоя подигравателна дефиниция и те отминават с презрителна усмивка, докато ти оглеждаш себе си, за да установиш, дали съответстваш ли на дефиницията или не съответстваш? Дори да подадеш ръка, когато гъзето е в нужда, то ще я поеме само през ръкавица, за да не оставиш отпечатъци върху драгоценната му гъзарска кожа.

Имаше обаче едно софиянче, разказва ми Бахурлийски, което силно се различаваше от софийските гъзари. Казваше се Харалампи Вариклечков, но му викахме Клечо, защото, освен че съответстваше на фамилията му, този прякор съответстваше и на крехкото телосложение на софиянчето. За баща му казваха, че бил някакъв полковник, за който гъзетата си говореха помежду си, но шепнешком и с озъртане. Майка му била някога балерина.  Днес продаваше билети за представленията на софийската опера. Тя понякога му идваше на свиждане, което се провеждаше пред портала на поделението. Не си спомням баща му някога да е идвал.

Като войник Клечо беше повече от Швейк. Всичко правеше не както трябва, но аз успявах да му помогна, за да избегне наказанията. Другите войници, по-едри и силни, по-стари и опитни в службата и по-сръчни в изпълнението на задачите всячески се опитваха да смачкат фасона на софиянчето, но трябваше да минат първо през мене, а това не беше лесна работа.

Вечер двамата лежахме един до друг в спалното помещение и се говорехме тихичко. Мечтаехме за разни неща в живота, но най-вече мечтаехме някога да стигнем до Хавай и да прекараме живота си на някой екзотичен плаж.

Двете години, които дължахме на държавата, като част от обучението за превръщането ни в пушечното месо при бъдеща война свършиха. Колкото и бавно да течеше времето, накрая дойде оня щастлив ден, в който ние с Клечо хвърлихме въшкарниците в склада на старшината, обухме отеснелите и окъсели дънки, облякохме две тениски, които той някак си беше чопнал по-рано от склада, надянахме по едни старите маратонки и се отправихме горди и щастливи от уволнението към първата кръчма по пътя, където изпихме последните си левчета. Когато настъпи времето, отидохме на гарата.  На перона се прегърнахме силно и притиснали главите си една в друга си обещахме, винаги да се отзовем, когато другият има нужда от помощ.

Опитвах различни бизнеси. Бях работник в държавни фирми, бях работник в раждащия се частен бизнес, бях техник на обекти, бях началник на строежи... И все едно и също – парите малко, работата много и ядовете чет нямат. А животът ми пуст и празен. Тогава господ се намеси и се запознах с жена ми. Тя горката тогава беше омъжена за един пияница, дето я съсипваше от бой и за нищо нямаше грижа в къщи. Ползваше я за готвачка, перачка и боксова круша, та затова и тя си търсеше някой като мен, сам, кротък и без глупави претенции. Един ден, докато се разхождахме хванати за ръце, тя ме затегли към един пункт на тотото и ми натика някакъв фиш в ръцете. Тя задраска три числа, аз задрасках три и накрая се оказа, че сме уцелили джакпота. Двайсет хиляди, братче... Няма да повярваш, но двадесет хиляди си бяха много пари тогава, ама не знаех какво да ги правя. Дадоха ни по телевизията, взехме си парите, тя напусна нейния михлюзин и дойде да живее при мене.

Една вечер телефонът ми иззвъня и насреща за огромна моя приятна изненада беше не друг, а Клечо. Не можех да изкажа, колко се радвах да чуя гласа му. Той също ми се зарадва. Гледал ме по телевизията. Много се радвал, че съм спечелил, но ако не го послушам, след два дни ще загубя повечето си пари. Затова, ако искам да ги спася, да хвана утре влака и да ходя при него в София. Така и направих. Изтеглих парите от банката и му казах, че му имам доверие, да прави с тях каквото знае. Същата вечер тръгнах обратно към къщи с влака. На другия ден, братко, цените хвръкнаха, курсовете хвръкнаха, всичко хвръкна, а хората потънаха...

После се смениха правителства, след около година, Исперих вече бил отписал спечелените от тотото пари, когато Клечо му позвънил една вечер.

- Абе ти кога смяташ да дойдеш да си вземеш парите?

- Когато кажеш – отговорил Исперих Бахурларски.

- Ела утре, че ми се е затъжило сърцето за тебе.

Хванал влака рано сутринта и преди обяд бил в София. Вариклечков го чакал в един Мерцедес на паркинга пред гарата, не нов, но пък какъв Мерцедес... Президенти да возиш в него. Самия Лех Валенса се е возил в тази кола, преди да я продадат поляците. Та го води Клечо в някакъв апартамент, ама Бахурларски не си спомня, техният апартамент да е бил в центъра.

- К’ъв е тоя апартамент, бе гъзе? – попитал Бахурларски.

- Мой е. Оня ден го купих – отговорил Клечо и продължил, усетил надигащия се в главата на приятеля му въпрос – не, не с твоите пари. Те са твърде малко за него, освен него купих и още два по кварталите, а имам и няколко автомобила и гаражи за тях.

- Как бе Клечо, с какви пари? – попитал Бахурларски.

- Ще ти разкажа, но обещай, на никого да не казваш и думичка за този разговор, поне докато не изчезна от този свят!

- Обещавам, но как така ще изчезнеш?

- Остави това! Всичко е заради баща ми. Когато почина, неговите колеги, той работеше в ДС, се заклеха на гроба му да се погрижат за мен и майка ми. Те ми се обадиха няколко месеца по-късно, един ден преди да ти се обадя на тебе за парите. Казаха ми - върви утре в едикоя си банка и изтегли половин милион. Всичко е уредено. После върви в това и това чейндж бюро и смени левовете за долари, марки и франкове. Всичко прибери у вас и не се отделяй нито за миг от вкъщи. Ако забележиш нещо съмнително, звънни ни, ние веднага ще дойдем.

След няколко седмици ми се обадиха отново. Върви, казват, в тази и тази банка и смени доларите, марките и франковете! Опитах да противореча, че сега курсът не е благоприятен за това, но ми отговориха да не философствам много, а да изпълнявам. Изпълних го... И няколко часа по-късно левът започна да поскъпва. След няколко дни отново ми се обадиха. Върви, казват и купувай отново от същите банки валутите, които им продаде! Така направих, но вече имах два пъти повече пари. И така няколко пъти, до днес. Сега ти си тук и аз ти връщам твоите пари в щатски долари, по курса към датата, на която ми ги даде, което в левове е неколкократно повече. И така си беше човече, рече ми Исперих Бахурларски. Взех парите и с тях си купих едно старо сладкарско цехче. С жената напуснахме работа и се заехме с нов, вече собствен бизнес.

След време бизнесът ми се разрастна. Имах петдесет работнички, продавахме сладки в половината държава, но после нещата се объркаха и аз  затънах в дългове. Трябваше да фалирам, когато реших да потърся помощ от приятели. Всички обаче отказаха да ми помогнат. Тогава се обадих на Клечо. Беше късна вечер. Той ме изслуша, укори ме, че не съм му се обадил по-рано, после заговори на други теми, за отминалите години, за верните приятели и добрите хора, после затвори...

На сутринта, рано, към 5 часа някой позвъни на вратата. Погледнах през шпионката, попитах кой е... Клечо! Не можех да повярвам. Моят приятел стоеше пред входната врата, стиснал в ръка кожено куфарче. Отворих му, прегърнахме се, после той влезе, сложи куфарчето на масата и го отвори. Беше пълно с пари, приблизително сумата, с която бях задлъжнял. Той изсипа на масата съдържанието на куфарчето и каза, че куфарчето му трябва. После ме прегърна и си тръгна. Извиках да се върне, за да му дам разписка за заема. Не е заем, отговори ми той, подарък е.

След това изчезна.

Понякога лежа и си мечтая приятелят ми Харалампи Вариклечков в същия момент да е на някой екзотичен плаж, например на Хаваите с Blue Hawaiian в ръка, а до него да лежи някоя знойна хавайка, разказва с блеснали очи и мечтателна усмивка Исперих Бахурларски.

Казват обаче, продължава той с помътнял поглед, че вкарал няколко с влака петрол в Югославия по време на ембаргото. Разказват и че му откраднали единия и от тогава изчезнал. По същото време, когато за последно беше у нас. Ортаците му го търсели, за да си отмъстят за загубените пари.

Е... аз все пак се надявам, да е стигнал до Хавай...

КД

2017

Животът като мозайка  

разказ

Шарено нещо е животът, като детска мозайка - пъстър, хаотичен, разнообразен. А е такъв, защото пъстри и различни са хората, които ни заобикалят. Всеки воден своите амбиции преследва своите си цели, изпълнява своите си задачи. И едни изглеждат оцветени в един цвят, други в друг. Гледаш го – обикновен човек, а ярък, пъстър, светъл. Друг застанал начело, а пък сив и безличен.

* * *

Вещица

Кака Мара отвори с лакът вратата на стаята за почивка на работниците. Носеше дърва за печката и двете ѝ ръце бяха заети да подпират дърветата, които бяха много тежки, затова ги беше подпряла на големите си гърди. В стаята завари Киро Плешивия, Косьо Крачунов, Гошо Китков и Пейо Плясата да играят карти, като от време на време надигат еднолитрова,  стъклена, полупълна  бутилка с ракия, завита във вестник. В това време новата инсталация за производство на бои работеше без надзор. На всичкото отгоре и Кольо Кьоравия, когото бяха направили началник смяна, защото беше племенник на кмета, вместо  да ги изпрати при машините, седеше и гледаше играта. Когато я е видял да идва, се скрил зад вратата и щом тя тя влезе, докато се мъчеше да затвори с лакът, той я прегърна, залепвайки се отзаде ѝ, като се смееше с цяло гърло. Кака Мара не му мисли много, хвана една цепеница, пусна дървата на пода, обърна се и го удари с нея по кльощавия задник. Картоиграчите подвикваха на Кольо, че с една жена не може да се пребори и го насърчаваха да опита отново. Повторния му опит да се докопа до задника на кака Мара се увенча с повторен удар с цепеницата по кльощавия задник на Кольо.

- Ох ма... Да ме убиеш ли искаш - викаше засрамен от неуспеха си Кольо.

- Непрокопсаник... - извика кака Мара – и вие всички сте непрокопсаници... Клинчите от работа, оставили сте машините без надзор, бадева ви плащат, търтеи недни... Ами ако стане някоя авария с инсталацията?... Дошла съм от другия край на двора да донеса дърва, за да ви е топло, като дойдете да почивате, пък вие не сте стъпвали в цеха. Да вървите, да си вършите работата – извика тя, като вдигна цепеницата. 

Пейо Плясата се опита да ѝ вземе цепеницата, но тя се извърна и така го тупна с нея по гърба, че той зави от болка. Хвана го срам, че една жена го бие. Побърза да излезе от стаята за почивка, оставайки облаци цигарен дим и ругатни след себе си. В яда си не се усети и тръгна към цеха със запалена цигара.

- Ти пък на каква ми се правиш, на началник ли, на директор ли? Хайде, върви да ни изпееш на началниците. Влизала ли си в цеха да видиш каква смрад е вътре, може да умреш от тия изпарения във въздуха - вика ѝ Киро Плешивия.

- Не съм влизала, защото не ми е работа и нямам право - отговаря Кака Мара. А вас като са ви назначили за оператори в цеха, трябва да си сложите маските и да наблюдавате машините, че може да стане някоя беля с новата инсталация и после ще подсмърчате по опашките на трудовата борса... 

- Е-е-ееее-е!... Хайде сега, стига си наричала, вещице, че може да .... - вика Косьо Крачунов. Експлозията прекъсна думите му. Огнени пламъци обхванаха халето. Част от покрива се срути върху безконтролно работещата инсталация, която престана да работи за винаги. Никой повече не видя Пейо Плясата. 

След време, бившите работници в цеха разправяха, че виновна за аварията е онази вещица, кака Мара, с нейното мърморене.

*  *  *

Учителка

Добринка Антонова беше учителка по английски език в средното училище. Харесваше работата си и се отнасяше сериозно към нея. Учениците ѝ я обичаха, дори някои направо бяха влюбени в нея. И ако любовта, демонстрирана от момичетата в училище не я смущаваше, то любовта на момчетата, особено на тези от горните класове. Все пак тя не правеше опити да възпрепятства тези чувства, особено когато те водеха до по-висок успех на учениците. Тя позволяваше на тези момчета, които редовно си пишеха домашните упражнения или овладяваха успешно учебния материал, да водят свободни разговори в часа ѝ. Така бяха обсъждани теми като любовта, брака, семейството, секса и други подобни въпроси, за които не беше възможно да се разговаря в часовете на останалите преподаватели. 

Особено често при нея, с желание да прегледа домашната му работа идваше Кирил Колипатков, когото учениците наричаха Киро Плешивия заради рядката косица върху главата му, която на темето беше толкова рядка, че почти липсваше. Кирил ѝ представяше винаги перфектно написани домашни работи, които се виждаше, че са написани от друг, вероятно от сестра му, но тук-там перфектно написаният текст беше поправен и с почерка на Кирил бяха нанесени грешни корекции на текста, които госпожица Антонова трябваше да коригира. Докато проверяваше домашната му работа, той стоеше надвесен над нея и изследваше с втренчения си поглед всяка гънчица от кожата очертана в рамките на деколтето ѝ. Госпожица Антонова изпитваше голямо неудобство от нарушената дистанция между нея и ученика ѝ, затова реши, на следващата родителска среща, да помоли бащата на момчето, да обясни на сина си, че не бива да нарушава личното ѝ пространство.

 През времето на родителската среща госпожица Антонова помоли господин Колипатков, да остане след срещата, за да разговарят за проблема на четири очи. Когато останалите родители си тръгнаха, госпожица Антонова заговори бързо, бързо и разказа проблема на сина му с изучаването на английския език. Подчертаваше, че основният проблем е в липсата на самоподготовка, вследствие написването на домашните му от по-малката му сестра и че всъщност синът му не полага необходимите усилия за овладяване на материала по нейната дисциплина, макар всячески да демонстрира с поведението си обратното. Докато госпожица Антонова обясняваше проблема, господин Колипатков се беше приближил и я гледаше втренчено с изцъкления си поглед, който сякаш правеше рентгенова снимка на тялото ѝ през дрехите. Учителката вдигна поглед и остана безмълвна. Бащата беше спрял погледа си върху деколтето ѝ и не можеше да го отклони от него. 

* * *

Приятели

В училище Косьо Крачунов беше влюбен в съученичката си Вероника. Толкова я харесваше, че дори не смееше да си помисли да ѝ го каже или покаже по какъвто и да било начин. Можеше да му се присмее или да откаже да излезе с него. Затова реши да запази чувствата си в тайна. Ако съдбата реши, сама ще разкрие чувствата му. Боеше се, че може друг да го изпревари, но това можеше да означава само едно, че съдбата е неблагосклонна към него. И Косьо страдаше, дори от време проронваше по някоя сълза в миговете на страдание, заради това, че съдбата може да бъде неблагосклонна към чувствата му. Обаче съдбата е съдба... С нея не може да се бориш, каквото си реши, това ще направи - мислеше си клетият страдалец.

  Все пак, седмица преди абитуриентския бал той реши да покани Вероника за своя партньорка на бала. Помоли приятеля си Пейо, който беше от друг клас на същия випуск, да му помогне, като покани Вероника от негово име за партньорка на бала. 

  - Ама тя няма ли си партньор вече - попита Пейо.

  - Не знам, бе човек. Знаеш ли колко ми е притеснено? Затова те моля ти да я попиташ и поканиш - отговори му Косьо.

  - Нямай грижа, ще я попитам...

  На следващия ден Пейо се срещна с Вероника. Отидоха след училище на кафе. Разговаряха за училището, за това кой, къде смята да кандидатства, за свободното време и как го прекарва всеки един от тях, докато от дума на дума не стигнаха и до бала.

  - Смятах - каза тя - че Косьо ще ме покани на бала. Мислех си, че ме харесва, но той дори не ме забелязва. Аз не съм безразлична към него, но неговото безразличие ме остави без партньор...

  - Ама спокойно бе момиче, аз нали за това съм тука - успокои я Пейо.

  - Не мисля, че трябва още да го чакам. Мислех аз да го попитам дали има вече партньорка...

  - Кой той ли? Охаааа. Косьо е страшен. Жените направо му се лепят, а той не ги забелязва дори, но не се притеснявай. Затова съм тука, за да оправя нещата и да те поканя. Вероника, ще бъдеш ли моя партньорка на бала?

* * *

  Избор

  Чуй ме бе човек – шепне в ухото на поредния агитиран да продаде гласа си избирател  Гошо Китков - за кой ще гласуваш има голямо значение за теб. Ела изпий една бира и аз ще ти разкажа! Куньо, сложи на човека две кебапчета в една чинийка, че да замезва, докато си пие бирата! Виж сега, през следващите години в държавата ще има много пари за харчене и кой ще се възползва от тях, за теб е без значение. Знаеш, всички крадат и нищо свястно след тях не остава. Това е ясно на всички ни. Затова е без значение, кой ще спечели изборите и поръчките. Без значение е, кой ще управлява тези пари. Който и да е, все ще иска да сложи една част от тях в джоба си, или в касата на партията. Затова ти казвам, че кой ще бъде в кабинетите е без значение, бе разбери!... За кой ще гласуваш е от голямо значение само за теб, защото аз освен почерпката днес, ти давам петдесет лева, за да гласуваш с тази бюлетина, а останалите дават само по двадесет. Разбираш ли, защо е важно за теб, сега да направиш правилния избор? А правилният въпрос е "кои пари да взема и чия почерпка да приема, защото всички крадат еднакво, само че дават сега различно"... Разбра ли? Хайде вземай бюлетината и върви да гласуваш!

* * *

  

  Съдба

  През две хиляди и единадесетта година гласувахме за кмет. Да се чудиш, откъде този мерак за управление?! Много кандидати имаше и всички твърдяха че са "по"...  От къде това самочувствие в толкова много хора, че могат да управляват?! Нали за да управляваш, трябва да си по-честен от останалите, по-умен от управляваните, да си по-образован, по-възпитан, по-културен, по-знаещ...? А как всички да са „по” от другите?! Няма как да са всичките едновременно. Значи някои лъжат. И какво ще стане, ако бъде избран, някой дето лъже? Ами, ще има кмет – лъжец.

Е... на тези избори избрахме Кольо Колев, наричан от всички Голям кьорчо. 

Не, че беше по-добър от другите кандидати, но агитаторите за него, между които племенникът му Кольо Кьоравия и Гошо Китков, предлагаха най-много..., цели петдесет лева, за да гласуват за него. И така, Кьорчо спечели изборите и се завъртя оная далавера с инсталацията за бои в общинското предприятие. Купили най-евтината инсталация и на всичкото отгоре спестили от парите за вентилационната система, а отчели, че са закупили най-скъпата. Така новият кмет си възвърна инвестицията в себе си, дето я беше направил като закупи три четвърти от циганските гласове за себе си.

Ама стана така, че инсталацията гръмна. В съда хвърлиха вината на Пейо Плясата, а в кръчмата и в разговорите по улиците всички обвиняваха кака Мара, че разсеяла работниците и Пейо забравил за запалената цигара в устата си.

Съпругата на Плясата не стоя дълго сама. След шест месеца се омъжи за Косьо Крачунов. Тя му предложила.  

   

КД

2014

Приказка за старите ергени

разказ

Имало едно време... Така започват всички приказки. И като правило всички завършват щастливо, със сватба и тридневен пир.

Някога Петър Чорбаджийозов и Иван Събов бяха единствените стари ергени на село. Иван Събов беше селския клошар. Всичко го познаваха и говореха за него като за еталон за безделие и мързел. На  въпроса „Иване, кога ще започнеш най-после работа?“ през целия си живот отговаряше „от понеделник“. Не, че нямаше работа и за него. Свободни работни места в ТКЗС-то имаше много, стига да не са в администрацията, там всичко беше запълнено, че и дублирано, но на полето имаше много работа и недостатъчно работна ръка, та затова и непрекъснато идваха студенти и ученици на бригади за обирането на реколтата. Но Иван Събов харесваше повече безделническия си живот, в който не правеше усилия за нищо. Нито за храна, нито за покрив... Спеше където замръкне и се изхранваше с просия, от подаянията на хората - от един получаваше половинка хляб, от друг - бучка сирене или два домата и това му стигаше. Беше среден на ръст, имаше буйна руса коса, син поглед и приятните черти на лицето, заради което можеше да бъде определен като красавец, но никоя жена не беше привлечена от него, защото поради мързела и начина си на живот, не знаеше що е баня и сапун и затова миришеше отдалеч като животно. Казват, че добрият жребец и под скъсания чул се познава, но Иван Събов беше от тези жребци, които никоя кобилка не разпозна.

Петър Чорбаджийозов или както беше по известен Пецата Шофьора беше друга работа. Работеше като шофьор на автобус. Имаше ежедневни рейсове между града и селото. Получаваше добро заплащане. Беше висок на ръст, но имаше груби черти и оредяваща коса. Живееше с родителите си, които непрекъснато му натякваха да намери и доведе някое порядъчно момиче, за да се грижи за него вместо майка му. Винаги беше изпран, изгладен, изкъпан и парфюмиран. Хората говореха зад гърба му, за връзка с омъжена жена, подпийналият съпруг, на която, на колене му се молел, да престане „да такова жена му“, че му разсипва семейството. Слуховете достигнали до родителите му и засрамена майка му, за да го накаже, започнала да готви ежедневно само постни гозби - днес боб, утре леща, в други ден картофена яхния или зелева чорба. Никакво месце, въпреки, че по двора кудкудякали кокошки, в кочината грухтяло прасе, а в кошарата блеели агнета, седмици наред на трапезата в дома им имало само постни манджи. Месоядният стар ерген така се овълчил, че станал нервен и сприхав. Бил готов на всичко, за да върне вкусните месни гозби, приготвяни от майка му.

Една сутрин бай Петър Чорбаджийозов, бащата на Пецата, излязъл от спалнята и видял пред вратата на стаята на сина им два чифта обувки, едните на техния непрокопсаник, а другите елегантни, модерни, женски... Върнал се обратно и шепнешком сръчкал жена си:

- Марийо, ставай, булка...

- Каква булка бе – попитала изненаданата тя.

- Не знам каква, ама при Пикя има булка. Ела да видиш обувките – дръпнал я към вратата бай Петър.

- Леле, мале..., най-после, майко божия, благодаря ти... Тичай, заколи една кокошка – плеснала с ръце стрина Мария. – Не, петела заколи – наредила обнадеждена тя.

Било почивен ден, та синът им спал до към обяд и когато камбаната на църквата отброила дванадесет удара, вратата на стаята му се отворила и той излязъл сам от вътре. Подушил доволен ароматите, които се разнасяли от кухничката, грабнал обувките и ги върнал на съседката, от която ги бил взел назаем. После влязъл усмихнат в банята.

През това време старците проверили в стаята, но не намерили това, което очаквали. Афектирана стрина Мария грабнала тавата с печеното и го понесла навън. Точно тогава по улицата минавал Иван Събов с празна торба на гърба и ръце в джобовете. Афектираната стрина Мария викнала:

- Ти, скитнико, си по-добър от моя нехранимайко, защото си такъв, понеже господ така е решил, а моят сам е избрал пътя си. Затова вземай и върви по пътя си - подала му тя тавата с печеното и се прибрала в къщи.

Когато бате Петър излязъл от банята, с готовност да се нахвърли върху храната, останал изненадан, че вместо прясното печено на масата го очаквала паничка от вчерашния фасул.

Седмица по-късно той довел в къщи неизвестно от къде една мома и заживял в мир и спокойствие.

КД

2016

Песента на щуреца

разказ

В един мразовит декемврийски ден мистър Лонели*  се върна в родната си къща, в малкото, вече опустяло планинско селце с поетично име - Крикет**. Къщата беше празна. Родителите му бяха склопили очи, без да го видят след оня ден, в който замина за града. Вратата беше заключена, но ключът беше в ключалката. Сякаш чакаше да бъде използван. Мистър Лонели завъртя ключа, хвана дръжката от ковано желязо и я стисна в дланта си. Помнеше всяка извивка, всяка грапавина върху тази дръжка, само дето неизползвана от дълго време, върху нея се беше натрупала патина. Натисна дръжката, механизмът на бравата леко простърга и вратата поддаде.   Влезе в антрето. Ъглите на тъмния коридор бяха покрити с паяжини. Каменен под, каменни стени с тежките дървени врати към стаите. Отваряше вратите, оглеждаше, всичко беше непокътнато, макар и покрито с прах. Толкова много спомени бяха свързани с този дом. Скъпи спомени за детството му. Влезе във всекидневната - любимата му стая от къщата. Тук майка му шеташе край печката, в единия ъгъл, служещ за кухня, в другия се хранеха върху тежка дъбова маса, около която бяха разположени тежки дъбови столове, а в третия си играеше той. Тук посрещаха гости, а докато беше жива баба му, седеше по цял ден на люлеещия се стол до печката и плетеше разни неща.

Сретан*** се разшета, чисти паяжини и бърса прах. Вечерта седна пред запалената печка с канче билков чай, заслушан в пукота на горящите дърва. Върна се в мислите си назад във времето. В детските си години, когато живееше тук заедно с родителите си. Най-щастливите години на човека са детските. Години на щастие, без страхове, без вълнения и терзания, само дълбока, изпълващо телцето ти безкрайна детска радост. Докато в един момент всичко се променя.

Когато навърши ученическа възраст, родителите му го отведоха в общинския град. В селцето, наброяващо 38 жители нямаше други деца, нито училище.  Записаха го в началното училище в общинския град. Живееше в интерната на училището, в къщи се прибираше през ваканциите.  През цялото време на обучението Сретан беше най-добър в класовете си, както в началното училище, така и в прогимназията. Годините минаваха, той завърши прогимназията и замина за Сараево, за да учи в гимназия. Последва университет, завърши едновременно две специалности. Приеха го на работа в научен институт. След година на неясни шансове за кариера и ниско заплащане емигрира от страната.

През целия си живот Сретан Лонели щеше да се стреми към върховете, които преследват хората. Беше роден в малка къщичка в босненско селце, но искаше да покори света. Обиколи Виена, Залцбург, Париж, ... Лондон. В чужбина го очакваше непознатото: безпаричие, живот на улицата, ровене в кофите... Малка светлинка за него беше намирането на нелегална работа, заради която си позволи малка стаичка и свястна храна. Това беше период от живота му на дълги часове къртовски труд срещу мизерно заплащане и страх от представители на закона. След време шансът му проработи. Благодарение на  образованието си, той намери добре платена работа. Животът потече по мечтания начин. Работеше усърдно, забелязаха го и му дадоха шансове.

С течение на времето той се издигаше в кариерата, заживя в прилично жилище, влюби се, създаде семейство, купиха си красива къща, родиха му се деца, подчинените му се отнасяха към него с уважение, имаше пари и самочувствие. Годините минаваха край него, сякаш тичаха. В един момент мистър Лонели си даде сметка, че животът му става еднообразен и монотонен. С времето любовта към жена му сякаш се изпари, настъпи отчуждение, последваха изневери, скандали, развод. Пренесе се в малко, самостоятелно жилище, плащаше издръжка... Смяташе, че е силен и ще издържи на всичко, но не издържа. Пропи се, допусна грешка в работата си, уволниха го, получи инфаркт, остана на улицата...

Стаята се беше затоплила и той съблече старото си палто. Скрито някъде в стаята засвири щурче. Сякаш се радваше, че най-сетне някой от стопаните  се е завърнал вкъщи. В този миг Сретан почувства щастие, каквото беше търсил през зрелия си живот. Безкрайно, необяснимо, стоплящо гърдите му, вибриращо с песента на щуреца щастие.   Онова топло усещане, което изпълваше детските му гърди преди толкова много години. Сретан се питаше с усмивка - кой е по-щастлив сега, той или малкият щурец, скрит на топло в стаята.

КД

2016

  

Не газете пясъчните статуи

разказ

Седях на пясъка със затворени очи и се наслаждавах на шума на вълните. Погледнах небето, за да се възхитя на пикиращите полети на чайките. Слънцето се издига бавно над хоризонта. Няколко гларуса се разхождат важно по мокрия пясък, търсейки изхвърлени от прибоя рибки. Беше ранно утро. Водата е леко хладна, затова а плажовете около залива още пусти. Утрините са любимото ми време, заради отсъствието на човешката глъчка.

Приливът е натрупал пясък на ръба на прибоя и е образувал своеобразно пясъчно хълмче, в което пясъкът е фин и така плътен, че прилича на скала. Отливът е отнесъл частта откъм морето и е превърнал дюната в пясъчна пейка. Седя на тази пейка, усещайки със стъпалата си целувките на вълните.

Слънцето започва да припича и затопля въздуха и пясъка. Плажовете в далечината се събуждат. По дългата пясъчна ивица се задават тичащи или разхождащи се хора и даже едно куче. Време е да се оттегля под чадъра си, забит по средата на пясъчната ивица. Изтягам се на хавлията, наливам си кафе от термоса и разтварям „Фермата” на Оруел.

Спомням си с носталгия за оня летен ден. Романът ме грабна и след около час вече бях стигнала до песента на Майора. Тогава видях как този младеж спря близо до мястото, където бях седяла. Огледа пясъка. Намери отнякъде пластмасова бутилка и я напълни с вода. Изрови от пясъка голяма мида. След това се премести двайсетина крачки в страни и започна да копае дюната.

Минаваше девет и половина. Сухият пясък започваше да пари краката ми. Вълните се умориха и заглъхнаха. Чайките се понесоха лениво в полета си, а гларусите изчезнаха на някъде. Въздухът затрептя в призрачни танци. Погледнах любопитно към младежа. Работеше усилено, копаеше пясъка с ръце. После тичаше до водата, пълнеше пластмасовата бутилка, връщаше се до дюната и разливаше водата върху това, което правеше. После пак тичаше обратно и пак и пак..., след което продължи да копае. Зачетох се отново.

Преди обяд бях преполовила романа. Младежът ваеше пясъка с мидата, използвайки я, както скулптур използва длетото си. По брега преминаваха летовници, отиващи на един или друг плаж. Минавайки край момчето, те уж случайно поглеждаха към работата му. Така..., крадешком, за секунда... После отминаваха навъсени.

Станах и тръгнах към морето. Беше време да се потопя във водата. Топлината й ме приканваше да плувам все по-навътре и по-навътре. Плувах бързо, поемайки въздух на всеки трети замах. Беше приятно да гледам дъното, докато навлизах към средата на  залива. Плувах докато стана толкова дълбоко, че престанах да виждам пясъка, водораслите и камъчетата по дъното. В дълбокото изчезнаха и слънчевите зайчета, а на тяхно място се виждаше само зелената пелена на водата. Обърнах се и заплувах към брега.

След час стигнах до плажа. Усещах приятната умора в тялото си.  Момчето беше свършило. Отклоних се от пътя си към чадъра и се приближих до него. Седеше пред три изваяни в пясъка човешки фугури.  Бяха красиви. Мъж, жена и дете... Гледах възхитена. Дори пляснах с ръце. Изглеждаха като красиво, весело семейство, заровено в пясъка. Всяка скула, всеки мускул, дори кичурите бяха изваени от пясък. Подаваха се наполовина от дюната и приканваха да им се порадват. Гледах ги, а сълзите ми напираха. Сълзи на възхищение от одухотвореното творение на младия мъж.

Край нас минаваха хора, поглеждаха крадешком, с прикрито любопитство, без да спрат. Миг по-късно слагаха маски на безразличие и досада и отминаваха.  Едър младеж, с походка на уличен боец, беше повел две девойки. Преминаха между нас и пясъчната статуя. Юначагата не погледна към нея. Ходеше крачка пред девойките. Когато отминаха, едната девойка попита: „Видяхте ли какво беше направил този?” „Ехееее, аз какви работи съм правил...”, отвърна едрият младеж.

Стоях на брега и се възхищавах на трите фигури. Никой друг не спря. Не се загледа. Не се наслади. Младият мъж беше легнал уморен, на една страна пред статуята и спираше с тялото си пътя на вълните към нея. Изглеждаше щастлив. Лицето му беше озарено от лека усмивка. Колко радост може да създаде творчеството! Какво удовлетворение!

Умората в краката ми надделя, затова се отправих към моя чадър. Няколко минути по-късно младежът влезе в морето и заплува незнайно на къде. Тогава по брега се зададе тази жена. Беше възрастна, вероятно краката я боляха, защото ходеше бавно, клатушкайки тялото си. Водеше за ръка момченце на около три годинки. Когато приближиха, момчето се отскубна от хватката на жената и изтича напред. Спря се пред трите фигури и ги загледа. Не знаеше как да реагира. Не беше виждало до сега такова нещо. Гледаше зяпнало, в почуда. „Бабо виж”, посочи детето с пръстче. „Виж едно момченце. Виж как е заровено в пясъка. Виж колко е ... страшно”. Детето не беше сигурно как да определи това, което вижда. „Не бой се, баби! То е от пясък. Я го стъпчи! А така! Видя ли, че стана на пясък. А стъпчи и другите! Браво!” Извиках да спрат, но вече беше късно.  „Знаете ли колко е опасно, да се правят такива неща на плажа?”, отговори ми възрастната жена, хвана момченцето за ръка и го поведе напред.

Отидох до мястото, където бяха пясъчните статуи. Беше останала само купчина стъпкан пясък. 

Наведох се и написах на пясъка „Газенето на пясъчни статуи е забранено!”

КД

2015

Тримата мускетари - петнадесет години по-късно

разказ

Не ме спирайте, много бързам, затова крача широко по тротоара. След няколко минути трябва да съм в центъра, където в бившия снекбар „Дунав“, сега бар „Студентски пристан“ имам среща с Пенчо Бозата и Милчо Сладура. Не сме се срещали от петнадесетина години, когато тримата работихме в държавната железница, известна тогава като БДЖ, а днес разделена на  жп структури, свят да ти се завие. Хубави бяха онези години. По цяла нощ се веселяхме по заведенията, а денем дремехме по бюрата на държавното предприятие. Началниците, заети с дребни, частно собственически инициативи в работно време, не се вясваха в службата, за да предадат творчески ентусиазъм у подчинените и така след като си отспивахме през деня, имахме сили за нощни подвизи по градските заведения. Някога тримата бяхме неразделни, нещо като тримата мускетари или като тримата глупаци, както по ви харесва. Все пак аналогията няма как да е пълна, защото аз съм момиче.

 После Милчо Сладура завърши икономика в стопанската академия и замина за щатите. Да се чудиш как успя да завърши, след като по цял ден висеше пред чаша водка в снекбара. Всъщност, преди да влезе, той кандидатства четири пъти неуспешно, но какво от това, нали след всеки неуспешен опит, той прекарваше годината по масите в снекбара, като студентите и подвикваше на студентки и ученички „Хей, сладур, ще те изям...“ На петата година щастието му се усмихна, научил една задача и точно тя се паднала на изпита. Не вярвам в академията да е учил много, но през първата година на следването си, той постигна върха в духовното си израстване. Както сам се хвалеше, тогава прочел първата си (и май единствена) книга с художествена литература, беше някаква приказка със заглавие „Сладки ли са пържените рибки“. Аз я бях чела, когато бях на седем. Въпреки огромното си безразличие към художествената литература Милчо Сладура имаше други качества. Например, както ви споменах, беше почитател на женската красота и несравним комплиментатор (както се изразяват руснаците). Освен това беше полувисшист, завършил ПЖИ, а това го правеше нещо повече от нас, обикновените среднисти, търкащи бюрата в жепейското предприятие.

В онези времена Пенчо Бозата не близваше алкохол. Любимата му напитка беше боза. Всяка сутрин по пътя за работа си купуваше по две литрови бутилки и до обяд ги изпразваше. Нощем по заведенията Пенчо пиеше безалкохолни и си мечтаеше за нощта, в която в менютата ще се появи и боза. Беше нисичък и слаб. Сега седеше на широк стол и задните му части висяха от страни на седалката. Изглежда любовта към бозата беше дала своето отражение. Пред него на масата имаше три празни бутилки от нашенска бира и три вече празни чаши, в които вероятно е имало водка. Очевидно беше променил навиците си, променяйки семейното си положение. Разказваха ми, че се оженил за една от готвачките в железничарския стол, която му родила две дебелички дечица, да са му живи и здрави и която тровела ежедневието му със скандали за пари. Пенчо Бозата си остана железничар, макар да беше най-интелигентен от трима ни. В училище беше пълен отличник, но не пожела да завърши свищовската академия, нещо, което бяха направили всички живеещи в града, а нямаше средства за да учи другаде. Така че продължи да дреме по бюрата на железничарското предприятие, въпреки нередовното плащане на ниските заплати.

- Оооо Силве ... – хвърлят се един през друг да ме целуват и прегръщат двамата, когато се изправям пред тях.

- Сядай и разказвай! – кани ме Сладура.

- Нямам кой знае какво за разказване – отговарям аз.

- Разхубавила си се, да не си се омъжила?

- Не съм. Когато ти замина на другия край на света, а Петко се ожени повехнах, но после открих, че може да бъдете заменени. Срещах се с няколко десетки мъже, но никой не ми предложи, да се омъжа за него, може би защото повечето бяха женени. После учих, завърших няколко специалности в университета, образовах се, но не поумнях съществено, в резултат на което днес работя на няколко места, за да мога да плащам квартира, сметки и продължавам да се образовам.

- Щастливка си ти – заявява фъфлейки Бозата.

- Сладура е щастлив, той живее в страната на мечтите, тази с неограничените възможности - отговарям аз.

- Неееее... – възразява Сладура – Пенчо е щастлив, женен с две деца.

- Като много ти харесват, може да ги вземеш – предлага Бозата.

- Три водки – поръчвам на сервитьорката. Когато ги донася, вдигаме тост „За щастието“ и пием на екс до дъно.

-  Поне вкусовете ни към алкохола са вече еднакви. Още три големи... – поръчва  Сладура.

- С времето вкусовете към алкохола се уеднаквяват, понеже става необходимост. Само поеманите количества са различни - фъфли Бозата – и три бири!...

- Наздраве! За успехите ни в живота!

- Наздраве! За миналото!

- Наздраве! За бъдещето!

И разбирате ли, в тези три тоста събрахме представите си за хубавото в живота – Бозата за това, което има, Сладура за това, което е било, а аз живея все още с очаквания. 

КД

2016

  

Изневяра

разказ

Ама ти казвам, най-мразя нощните смени. Прибирах се значи вчера от нощна смяна, ама толкова ми се спеше, че едва гледах. Наближих нашия вход, а отпред се насъбрали хора, ама хора ти казвам. На събрание на етажната собственост няма толкова.

-  Какво се е случило – питам, ама кой да ми обърне внимание. Гина Пърмакова от четвъртия като взела думата, не можеш да кажеш думичка отгоре ѝ, че тя веднага просъсква едно „Не ме прекъсвай!“, след което продължава речта си.

От пет години живея тук, но още не познавам и половината съседи. Няма кой да попитам какво става. Хеле до мене застава бай Пенчо, комшията ни на осмия етаж. Него всички го познават, понеже ако не е за риба, по цял ден седи пред входа и се задява с бабичките и най-вече с баба Кунка от първия. Тя седи на балкона и плете, а той от пейката в сянката на кестена току ѝ отправя неприлични предложения дъртия мръсник.

- Какво се е случило, бе бай Пенчо?

- Чакаме пожарната – услужливо ми отговори старецът.

- Ама защо, пожар ли е пламнал – попитах озадачен, тъй като не се виждаше отникъде да излиза пушек.

- Абе то пожарът тепърва ще пламне някъде, ама ще видим къде ще е – отговори ми той.

- Ама какво е станало бе... – изстрелвам отново, а притеснението започва да стяга вътрешности ми.

 - Виж балкона на петия етаж – насочи вниманието ми към събитието бай Пенчо.

Погледнах нагоре и какво мислиш, от балкона на петия висеше закачен плик от завивка, от който се подаваха два мършави крака и срамотиите мъж, който до кръста беше влязал през дупката в плика. Той махаше с крака и викаше с продран глас „Помощ“. Ама викаше ти казвам. Направо онемях от гледката. Сънливостта ми изчезна, сякаш съм изпил тенджера с кафе.

Спрях да разпитвам повече стареца и се заслушах в речта на Гина.

- Тогава нещо се чу отвън и като погледнах пред прозореца, видях пред балкона ми да виси този плик, а в него гол мъж и вика, та се къса „Помоооощ“. Ама пликът се закъсал, току виж ще се раздере и той ще полети надолу. Веднага се обадих на 160.

- Ти от къде разбра, че е мъж – подвикна Киро от седмия етаж, предизвиквайки смях у зяпачите.

- Не ме прекъсвай, че може да ти кажа, че този плик май е от твоя балкон. Само при вас, на седмия виси такова пране. По-добре върви да провериш какво прави у вас жена ти.

- Тя замина на село – сконфузен отговори Киро.

- Иди провери да не се е върнала – подвикна друг, предизвиквайки бурния смях на останалите.

 В този миг се чу сирената и пожарната кола спря пред блока. Вдигнаха стълбата и се качиха до петия етаж. Как да е извадиха оня от плика, после свалиха самия плик и го увиха около него, като да беше арабски шейх, преди да го свалят на земята. Беше младо момче, я имаше я не двадесет години.

 Тогава отново усетих колко ми се спи. Прибрах се и си легнах. Много обичам да спя на изпрани чаршафи. Жена ми тъкмо тръгваше за работа. Все така сме с нея, аз се прибирам, тя излиза, аз излизам, тя се прибира. Уморен заспах, а в съня ми онзи човек. Изскача на нашата тераса, опитва се да се прехвърли по парапета на долния балкон, но полита надолу, оплита се в прането и лети, докато не увисва на балкона на петия етаж. Събуждам се облян в пот. Ух, кошмар... Лежа и си мисля, какво ли може да уплаши толкова един непознат мъж, че да полети от балкона.

 Погледнах към прозореца, беше започнало да се смрачава. Внезапно звънна звънецът на нашия апартамент. Сигурно жена ми си е забравила ключовете, помислих си. Отворих, а насреща бай Пенчо.

 - Реших да проверя дали си тука. Много спиш бе. Сутринта звънях, да те питам ще дойдеш ли с мене за риба. Много хубави каракуди излезли, ама ти не ми отвори. А пък как да ми отвориш, като си бил на работа, ама аз не знаех, честна дума, не знаех.

КД

2016

Момчето с белия жребец 

разказ

Животът му беше като на всички бедни момчета на неговата възраст. Бяха бедни, но връзваха двата края. После баща му фалира и отнеха жилището им. Баща му изчезна от света и повече не чуха за него. Майка му превъртя и я настаниха в психиатрична клиника. Той  заживя във фермата на вуйчо си. Вършеше всякаква работа, хранеше животните, ринеше тор, караше трактора в нивите... В самотните вечери свиреше на китара край огъня и пишеше стихове. Често ходеше на хълма, зад фермата, откъдето се виждаха светлините на града.

Понякога стария живот, домът и приятелите му липсваха, но постепенно свикна. Често го изпращаха с пикапа до пазара в града, за да пазарува необходимото за фермата. Там я срещна. Беше млада, крехка и нежна.

Както става с момчетата на тази възраст и той се влюби. Срещаха се често. Бяха най-красивите мигове от живота му. Имаше чувството, че лети. Сякаш светът се въртеше край него, пъстър и красив, създаден единствено, за да прави хората щастливи.

После тя се разболя. Постъпи в болница. След работа, той сложи китарата на гърба си, яхна един млад жребец от фермата на чичо си и препусна. Скоро подковите зачаткаха по павираните градски улици. Когато стигна до болницата, той скочи от коня и завърза юздата на оградата. Вратата на сградата беше заключена. Той влезе в двора и свали китарата, настрои я, опъна нежно струните и запя. Пя дълго, пя това, което беше съчинил през деня. Когато небето започна да просветлява, той яхна коня си и се понесе обратно.

На следващата вечер отново летеше към града, яхнал белия жребец. Чаткането на подковите звучеше, усилвано от ехото на сградите. Влезе в двора, настрои китарата и изпълни нощта с музика. До прозорците стояха десетки момичета. Вероятно тя беше някъде там. Това продължи дълго. В неделните дни, след църковната служба той я посещаваше, за да види как тя угасва като малка свещица.

В една септемврийска вечер, момичето престана да се бори с болестта си и заспа завинаги, заслушано в песента му. Отиде си с усмивка.

Времето минаваше – седмици, месеци, години... Всяка вечер белият жребец препускаше по улиците на града, до там, където тя бе чула последната му песен. И той пееше.

Една вечер жребецът не издържа и се срина. Вече беше стар и уморен. Мъжът върху него падна. Кръвта обагри в червено побелите му кичури на дългата му коса. Китарата се строши със стон на паважа. Старото момче последва любимата си.

Ако нощем чуете екота на конски копита по улиците на вашия град, се вгледайте в тъмното! Може би ездач е някое влюбено момче с китара на гърба си.

КД

2013

Понякога любовта убива

разказ

Възможно е сърцето да спре при нещастно преживяна любов. Според Александър Лион, кардиохирург и кръстник на "Синдрома на разбитото сърце", причината е масивно нахлуване на адреналин при силни емоции. Но това е без значение за следващия разказ. 

Чичо Кольо, съпругът на леля Жълтруда, копаеше дворна тоалетна. Беше минал вече два метра, когато стигна пласт непробиваем мергел. По цял ден от изкопа се чуваше тежкото му пъшкане, примесено с проклятия, обилно гарнирани с псувни. Накрая той донесе отнякъде една тротилова шашка и монтира в нея капсул детонатор и фитил. Постави бомбата в една кофа, в която обикновено сипваха храната на пуйките, а кофата остави близо до ръба на бъдещата тоалетна. След което слезе в изкопа за да направи дупка за бомбата. 

В това време леля Жълтруда печеше чушки върху ламарина, поставена над огъня в средата на двора. Край нея важно се разхождаше пуякът, наречен от нея Гиорги (което вероятно означаваше Георги). Той беше разперил перушината и демонстрираше пуешкото си великолепие, обикаляйки около стопанката.

Освен нея, свидетел на пуешкото дефиле беше и кучката Лора. Тя беше красива каракачанка, която за разлика от другите представители на породата не блестеше с особена интелигентност, но беше най-любвеобилното същество на цялата улица, а може би и на съседните улици. Тя изразяваше по неин си, странен начин любовта към околните. Любовта си към чичо Кольо изразяваше, като му носеше чехлите на леля Жълтруда, когато вечер измиеше краката си на мивката, преди да влезе в къщи за вечеря. Любовта си към стопанката изразяваше, като отвличаше част от прането в сеновала, който беше и жилище на Лора, където се отъркулваше в него. Но най-силно Лора обичаше пуяка Гиорги.

Може да се каже, че Лора беше лудо влюбена в него. Само докато видеше разперените му пера, когато той танцуваше любовен танц около пуйките на двора, Лора губеше разсъдъка си. Дали от страст, дали от ревност, не мога да ви кажа. Тогава се опитваше по всякакъв начин да привлече вниманието му. Тя лаеше и подскачаше около пуяка, опитваше се да перне с лапа разперените пера на опашката му, а понякога направо влизаше в хамбара и донасяше кофата със зърно за вечеря, като тържествено я поставяше пред надутия пуяк. В тези моменти пуякът поглеждаше пренебрежително кучката и изстрелваше по неин адрес едно пуешко: "Балю-балю-балю...", след което свиваше перата и завираше глава в кофата. 

Когато опече чушките, стопанката понесе тавата към къщата. В това време Лора, подлудена от танцуващия по двора Гиорги, който обръщаше внимание единствено на пуйките около себе си, се стрелна, грабна кофата, в която обикновено беше пуешката храна и я понесе в зъбите си към пуяка. Като мина край огъня, влачещия се след кофата фитил пламна, но никой не забеляза това. Лора постави тържествено кофата пред Гиорги, а той след като извика към нея пуешкото си: "Балю-балю-балю..." завря глава в кофата, но не намери вътре това, което очакваше. Извади глава и започна да гледа сърдито и пренебрежително. Разбрала грешката си Лора хукна към хамбара за вярната кофа и това я спаси... 

В този момент бомбата гръмна. Кофата хвръкна на парчета във въздуха. Около леля Жълтруда се посипаха чушки. Чичо Кольо беше първия, който използва още недовършената тоалетна, макар и през крачола на панталона си. В този момент Лора гледаше учудено от хамбара сипещата се като чер сняг пуешка перушина. 

Това беше края на една невъзможна любов. 

КД

2013

  

Птицата с уморени криле

разказ

Отдавна комините не пушат в селото ни. Децата го напуснаха, възрастните измряха. Селото опустя. От високото, горе на хълма се вижда, как тук-там някой покрив се е килнал под тежестта на снега. Не удържат вече на валежите каменните покриви. Водата вместо да капе от стрехите, тече вътре и отнася спомените на напусналите стопани. Тишина, в която зиморничавото чуруликане на врабчетата приглася на воя на вятъра. Тишина, предизвикваща мъка, дето се съизмерва единствено с тъгата, бликаща от рушащите се къщи.

Единственият комин, който пропушва в мъгливото и студено утро е в долната махала, в къщата на Гълъбина. Нея внуците я наричаха Гълъбицата или Птицата, но това не беше някое подигравателно прозвище, а поетична проява на обичта им. Когато жевееха в окръжния град, те бяха малки. Родителите им ги довеждаха през ваканциите при нея. Това бяха най-щастливите им мигове, защото децата получаваха безкрайните и грижи. Тя сякаш летеше из къщи и двора, докато приготвяше закуски, обеди, вечери, носеше им плодове и разни вкусотии, глезеше ги, слушаше ги, напътстваше ги, разсмиваше ги. Толкова и липсваха... Родителите им се надпреварваха с времето да правят кариери и да печелят пари и нямаха време за децата си. После се преместиха в столицата и престанаха да идват.

Отначало ѝ пишеха. Камионетката на Киро, която беше магазин на колела, донасяше и пощата от града, но когато хората много намаляха, Киро престана да катери с раздрънканата камионетка пътя през баирите. Така секнаха и писмата от внуците и вестите от децата ѝ. Но тя знаеше, че те са нейде наблизо. Че какво е България, няколко часа път и ако рекат, ей ги при нея, за да изпълнят отново старата къща с радостен глъч. Това и даваше надежда и тя започваше да шета из къщи, по двора, в градината, толкова жизнена, толкова пъргава, сякаш имаше криле.

Преди година дойдоха отново. Внуците пораснали. Родителите им натежали. Едва се събират в двете нови коли. Голяма радост беше. Поискаха да я вземат с тях. Заминавали за чужбина. Дъщерята и зетя в Америка, а сина със снахата в Брюсел (Брюксел - бел. авт.) в парламента. Че какво ще прави тя в този Брюсел, няма на кого да остави котака Танчо, нито козела Николчо и козата Атанаска. По-добре и е на нея тука.

Те заминаха и тя остана съвсем сама. И като че ли крилете, които имаше, когато шеташе в къщи увиснаха безпомощно и я затеглиха надолу, надолу, надолу, към земята, сякаш беше самотна птица с уморени криле.

КД

2013

Селска чест

разказ

Тя побутва наперено количката на първородния си син, а той блажено седи в нея като на трон. Младият наследник наскоро е проговорил. Сега гледа с любопитство наоколо, запомня всичко, което чува и поставя в уста всичко, което докопа в ръцете си. И макар количката да е съвсем обикновена, по нищо неразличаваща се от множеството колички, които може да видите на улицата, майка му пристъпва гордо, бутайки я с деликатна грация, (резултат от пищната над сто килограмова фигура), сякаш това е Бугатито на детските колички.   

Синът им е гордост и надежда, за реализиране на несбъднатата мечта, за завършване на Стопанската академия в Свищов, от представител на рода. Тази мечта, стана за нея не реализируема, поради ежедневните ѝ ангажименти по къщата, съпруга и малкият ѝ син. На всичко отгоре трябва да търпи и досадното присъствие на свекърва си, която и сега крачи зад нея и мърмори под нос, заради силно прозиращата жълта блуза, по която бяха нацъфтели невероятно бели филаделфуси, а през тях се разкрива изобилие от плът и долно бельо. Младата жена е съпруга на братовчед ми и моя съседка. Често идва у нас, при майка ми, ту за сол, ту за брашно или семена за градината, а понякога и за да ѝ ушие някоя дрешка.

Ако си представяте тази будеща умиление картина (ако изключим мърморещата отзад свекърва), може да си представите и мен - напет ерген, крачещ безгрижно по улицата. Подсвирквам си небрежно и заглеждам девойките, готов да включа ляв или десен мигач, в зависимост от посоката, в която ме разминават, а в нередки случаи и готов да пусна онова показващо възхищение двутонно подсвиркване, което трябва да впечатли тези от тях, които не са забелязали бонвиванското ми намигане. 

Наближавам количката, поглеждам скришом към прозиращите филаделфуси, като в същото време следя и погледа на леля си и гукането на малкия. В този миг той ме поглежда, посочва ме с пръстче, пуска най-чаровния си бебешки смях, който предизвиква смеха на околните и казва:

- Тати!?....

- Е-е-е-ееее..., позна ме – смеейки се подвиквам аз – кръвта вода не става.

В следващия миг разбирам грешката на фриволното си изказване. Свекървата застанала до снаха си, ми хвърля отровни погледи, опитвайки се да ме усмърти с тях. Преминава покрай мен съскайки от бяс и пръскайки злобни заклинания и слюнка, докато говори неразбираемо, задъхвайки се в пороя на собствената си тирада, покрай която не и оставаше време да си поеме дъх. Отминавам, но дълго дочувам зад гърба си клетвите на старата и усещам като игли пробиващи тъканите на дрехите ми остриетата на втренчените в мен очи.

От този ден кака Сиси не се появи у нас. Нейният съпруг и мой братовчед оцени по достойнство шегата ми, но не слуша дълго натякванията на майка си, защото скоро и замина на работа в Италия. Старата миряса, чак когато и аз хванах пътя за големия град или може би, защото скоро след това пое безкрайния път, който очаква всички ни. Малкият порасна и сбъдна мечтата на майка си - завърши Стопанската академия в Свищов. Вдруги ден ще се дипломира.

КД

2013

Тридесет и девет подаръка за Коледа

разказ 

   по действителен случай

Не можеш да избягаш от съдбата си. Вижте например Михалис от остров Крит. 

Той имал щастливо детство. Отрасъл под грижите на любящи родители, но когато станал на осемнадесет години съдбата решила друго. Родителите му загинали при автомобилна катастрофа. Михалис останал сам на света. Бил безкрайно самотен и тъжен. Семейството му липсвало. Нямал братя и сестри. Чувствал се като корабокрушенец на самотен остров. Тогава близки на семейството му разказали, че като малък бил осиновен от хората, които смятал за свои родители. Младежът бил поразен от новината, затова решил, да не търси своите кръвни родители. Останал да живее сам в малкото градче, в което бил отраснал. 

Хората в градчето съжалявали младежа и се стремили по всякакъв начин да облекчат безкрайната му мъка от невъзвратимата загуба. Един ден кръстникът на момчето гледал предаване по гръцката телевизия, в което семейство от остров Крит разказало, че преди седемнадесет години имали две деца, но им се родило трето, което поради затрудненото материално положение, не можели да отглеждат, затова решили да го дадат за осиновяване. Осиновителите на детето били добри хора, затова въпреки мъката за него, родителите му решили да го дадат на бездетното семейство, след което останали с двете си по-големи дъщери. Впоследствие бизнесът на семейството потръгнал и те решили да имат отново син. Вместо това им се родила трета дъщеря. Опитали отново, но отново детето било момиче и отново..., и отново...  Така семейството било благословено с единадесет дъщери. На телевизионния екран всичките момичета си приличали и заедно приличали на кръщелника му. Особено едно от момичетата, с което били като две капки вода.

Кръстникът на Михалис позвънил в предаването, разговарял със семейството и от този момент нататък кръщелникът му щастливо се сдобило с ново, голямо, семейство, а възрастните му родители си върнали така бленувания син.

Днес всички сестри на Михалис са задомени. Той има тридесет и шест племенника и е най-щастливия човек в Гърция, когато купува тридесет и девет подаръка за Коледа - тридесет и шест за племенниците и три за собствените си деца. 

КД

2013

Молитва

разказ

Стоях нерешително на прага на църквата и не смеех да вляза. Страхувах се да не сбъркам нещо, тъй като не бях влизал в храм отдавна, а сам - никога. Тогава той застана до мен. Гледаше ме, а всъщност сякаш гледаше не мен, а виждаше през мен. Изглеждаше като светец от икона - изпито, бледо лице, трептяща брадичка и потрeпващи мършави ръце. Изглежда страдаше от някаква болест. Вените му бяха очертани под тънката като паус кожа. Косата му беше силно прошарена, по-скоро бяла, отколкото сива. Сините му очи бяха заобиколени с тъмни хлътнали широки кръгове, придаващи някаква особена проникновеност на погледа му. Чертите му бяха остри, но гласът му беше мек и кадифен. Внушаваше искреност и предизвикваше доверие. Беше повече от скромно облечен - в износен костюм и карирана риза, без вратовръзка. 

- Често ли идваш тук? - попита ме, без предисловие. 

Не бях идвал преди в Черепишкия манастир. Бях привлечен повече от историята, отколкото от духовността на обителта. Тук се съхраняваха костите на част от на убитите Ботеви четници, събрани навремето по склоновете на Балкана и съхранени в специално изградена костница. 

- За пръв път ми е - отговорих. 

- Аз идвам често - продължи непознатият - на това свято място дължа живота си. Когато съм се родил никой не е смятал, че ще оцелея. Давали ми само часове живот, тогава майка ми ме донесла в църквата на манастира, поставила ме на олтара и помолила Него да не ме взема. И Той я пожалил... 

Човекът си пое дъх и продължи: 

- Преди пет години откриха, че съм болен от левкемия. Оставаха ми седмици, а може би дни... Тогава дойдох тук, паднах на пода и Му се помолих. Обясних Му, че искам още малко да бъда на този свят. Молих Му се от цялото си сърце и душа, и обещах да разкажа на всеки срещнат, който е готов да ме изслуша, за величието и благородството Му. Няколко седмици по-късно се почуствах по-добре, укрепнах и днес съм излекуван от тази душевадка. 

Човекът не произнесе нито веднъж думата "Господ". Нямаше нужда да го изрича, за да означи вярата си. Той погледна към слънцето, погледът му обиколи границата между небето и върховете на скалите, проследи полета на реещия се над манастира орел, после въздъхна, усмихна се, повдигна треперещата си ръка за сбогом и отмина. 

Погледнах го в гръб, как провлачва леко крака по плочника, но вече знаех, че той не страдаше, а беше щастлив. Чувстваше щастието да бъде жив и да се радва на това, което цени в живота.

КД

2013

Колко му трябва на човек

разказ

Не харесвам колата си, но баровецът държи да пътувам с нея. Двете (с колата), сме подвижна реклама на успехите му в живота. Аз съм тридесет годишна, бивша манекенка - руса, дългокрака и с крещящи мерки, вече неподходящи за подиума, но съвпадащи с касапския вкус на любовника ми. Колата ми е сребърно БМВ, кабриолет, което той ми подари за рождения ден. Много биха ми завидели за нея, но из не я харесвам. И макар да е скъпа, като ти се спука гума, пак излизаш, подпираш се на ламарината кръстосала крака, обути в ботуши с висок ток и къси панталонки, малко по-дълги от дантеленото бельо, разкопчаваш няколко копчета на блузата и чакаш някой да се смили и  да ти я смени или се обаждаш за помощ.

Днес обаче няма мераклии за сервизни услуги. Слънцето препича безжалостно и сгрява метала, върху който съм отпуснала задницата на панталонките си. Проверявам мобилния телефон, няма връзка с мрежата. Паля цигара и се заслушвам в хлопките на пасящите в близост до пътя овце и жалостивите им проблявания. Овцете миришат гадно и  развалят свежия аромат от разцъфналите дървета и треви. Голямо, рошаво куче притичва, поддържайки дисциплината на стадото. Най-отзад, подпирайки се на дялана сопа върви овчарят - мъж на видима възраст към шeйсет, възрастта на баровеца... За разлика от него обаче овчарят е дългокос, несресан, небръснат и вероятно некъпан и миришещ, което може да се предполага от мърлявите му дрехи. Но пък е със страхотен загар на лицето, шията и силните ръце, има атлетична фигура и приятни черти, а баровецът е плешив, има шкембе и е бял като тебешир.

- Има ли мрежа по-нагоре или по-надолу по пътя? - провиквам се аз, показвайки му телефона си.

- Не знам, нямам мобилка - отговаря ми той.

- А така..., няма какво да те безпокои, значи...

- Тъй си е. Тука нито радио..., нито телевизия има.

- И само с овцете ли си говориш по цял ден?

- А, често закъсват тука. Хортуваме си с такива като тебе...

- Какви? - питам неразбрала посоката на мисълта му.

- ...закъсали... - отговаря ми той.

- Ти нямаш ли се за закъсал тука в пушинаците? Не ти ли се е искало да отидеш при хората, в града, да работиш престижна работа, да получаваш добра заплата, да имаш авторитет, власт, пари?...

Той се почесва по главата и отговаря:

- Колко му трябва на един мъж: блага дума, кана вино и ципка лек тютюн... Не, добре съм си тука, не ми трябва политика, нито власт, още по-малко пари... Като няма насита човек, пак е нещастен. Ай, ррррр... - подвиква той на овцете натрупали се край шосето и отминава напред, за да ги отдалечи.

Замислям се. Колко ли му трябва на човек, наистина?!... На мен в момента най ми трябва някой, която да ми смени гумата.

Задава се кола и аз помахвам енергично с ръка, за да спре. Отмина гадината... Ама сега, в момента, му завиждам на тоя овчар. Крачи си на воля, слуша хлопките и птиците и нищо не го тревожи. Абе..., колко му трябва на човек?!

КД

2014

Череши

разказ

Беше начало на лятото. Шумът от листата на отрупаните с плод череши се сливаше с чуруликането на врабчетата и песните на гугутките. Топлият вятър разнасяше песните и облаци прах, натрупан с педи по черните пътища. Слънцето беше спряло между пладне и икиндия и препичаше, карайки въздуха да трепти и изкривява образи и звуци. 

Три хлапета бяха нападнали зрелите череши. Двете по-големи - русо и чернокосо - се бяха покатерили върху две съседни дървета и преминавайки от клон на клон, тъпчеха в уста сладките плодове, покривайки устните, бузите и брадичките си с червени петна от лепкавия сок, а третото лапаше лакомо от долните клони и скършените клончета, които му пускаха батковците. 

- Гледайте дали не се задава отнякъде Баян! - прошепна от върха на дървото си чернокосото. 

Кърът се пазеше от няколко полски пазачи. Най-страшен за децата беше Баян. Изглеждаше страшен с огромните щръкнали мустаци, черните втренчени очи, под свързани рошави вежди и още по-рошава гъста черна коса, под смачкан каскет. Винаги беше облечен в широки дочени дрехи. Имаше дебел, боботещ глас. Разказите за железните му мерки срещу нарушителите всяваха ужас в децата. Хванеше ли хлапе в чужд имот, го затваряше в мазето на кметството, докато родителите му си го приберат. 

- Какво ще правим, ако дойде? - попита русото. 

-Ще скочим от черешите и ще тичаме с всички сили към къщи...  - отговори първото. 

Настъпи тишина, през която хлапетата сладко си хапваха, като се озъртаха във всички посоки за пазачите.

-  Баян е под твоето дърво - внезапно прошепна русото момче, като започна бързо да слиза от клон на клон. 

Не разбрало сериозността на ситуацията, първото хлапе отговоря шеговито:

- Мисля да му се помоля: моля ти се дедо Баяне, аз не съм виновен, черешите имат вина, толкова са сладки и изкусителни, че аз не устоях... - отговари първото момче като избухва в смях. 

- Направи нещо, защото той наистина е под твоето дърво! - извиква другото, докато лети от дървото към разкопаната земя. След като усети пръстта под краката си, то запраши по пътя към селото. 

В този момент първото хлапе видя страшния пазач, подпрял се на дънера на черешата, на чиито връх се беше изкатерило. То се залепи за стеблото треперейки. Черешите престанаха да изглеждат така изкусителни. То гледаше от високо пазача, който не поглежда към него, а наблюдава с умиление малкия, който излапваше последните плодове от клончетата около него, после погледна настрани, виждайки мъжа и извика: 

- Дедо Иване... - то протегна малките си ръчички към пазача, а той го подхвана нежно, подхвърли го нагоре и го качи върху раменете си, като го понесе по пътя към къщи. 

Така ние, хлапетата, научихме, че страшният полски пазач е любящ дядо. И още нещо научихме, че докато на едни деца чуждите череши са забранени, на други е позволено да лапат от тях. Въпреки това, дълго съвестта ми ме гризеше, защото бяхме брали от чуждите градини. След години осъзнах, че престъпните навици, не се създават, докато децата лапат от чуждите череши, а след това, когато привлекателни стават не черешите, а парите. 

КД

2013

  

Разпятието

разказ

В едно зимно утро на 1948 година четирима ловци вървяха през крайселска местност Бъзовец и тихо обсъждаха злощастната съдба на Марияцините. Какво беше станало в къщата на семейството не беше известно, но разказват, че тези, които влизали вътре, след като открили полумъртвия син на вратника, били ужасени от видяното. 

Момчето се довлякло до вратника по снега и изпълзяло наполовина през него. Там го открили да лежи - обгорено и обезобразено. 

- Какво е станало, бе момче? - питали го надвесени над него съседите.

- Кълбото ни уби..., кълбото ни уби... - само повтаряло момчето и след това издъхнало. Какво бе станало в къщата, милицията не установи, затова всички говореха с недомлъвки, предположения и ужас за "Марияциното кълбо". 

На върха на баира имаше шестметров кръст, символизиращ разпятието на Спасителя. Обезсърчени от неуспешния лов четиримата се бяха почерпили с вино от манерките на коланите си, за да успокоят умората и се стоплят в студа. Стояха пред разпятието зачервени и разгърдени. Кольо Паригвоздев* пръв свали пушката от рамото си. Другите го погледнаха въпросително. В миналото често посещаваха църковните служби и удряха по някое кръстче, без да са много вярващи. Но вече бяха настъпили нови времена. Атеизмът в партийната пропаганда бързо проникваше в мозъците и поведението на хората. Те разбраха намерението му, кимнаха, свалиха пушките, прицелиха се и стреляха. В последния момент Иван Бонцовара се отказа да стреля и не натисна спусъка... 

***

Когато няколко години след това събитие Иван Бонцовара загуби зрението си при злополука с киселина, разказа на близките си, как в онзи злополучен лов Кольо Паригвоздев прострелял статуята в главата. Няколко месеца по-късно при взривни работи при строителството на шосето един камък прехвърли прекритието на работниците и размаза главата на Кольо. 

Петър Джилиянов прострелял статуята в гърдите. Месец след смърта на Кольо, волът намушка с огромните си рога Петър в ребрата, като го вкарваше в хомота. Докато откарат пострадалия до болницата в града, той издъхна. 

От тримата, стреляли в онзи ден, само на Марко Копоев се беше разминало. При стрелбата той уцелил статуята в крака. След този изстрел кракът се откачил от тялото на статуята на разпънатия Христос и останал задържан за кръста само на гвоздея, който го пронизвал... Близките на Иван Бонцовара го успокояваха, че няма намеса на съдбата в това, което се е случило. Ето Марко е жив и здрав, въпреки че е прострелял статуята. 

По това време строели новия мост над дерето в центъра на селото, току пред къщата на Марко. Една вечер той се прибирал от кръчмата и решил да премине през дерето по скелето на строежа. Много внимателно стъпвал той по пътя си, но когато достигнал средата на скелето една дъска пропаднала под тежестта му. Марко паднал върху стърчащата по-долу армировка и нанизал крака си на едно от многото железа. Така го намерили на сутринта, с нанизан като на шиш крак, издъхнал в огромна локва кръв. 

***

Бонцовара доживя до дълбоки старини. Помня как внукът му, с който бяхме съученици, водеше незрящия старец по улиците от дома до бръснарницата, където седеше по цял ден на приказка с другите старци и често разказваше историята с разпятието, която всички бяхме слушали толкова много пъти. 

*Забележка: Имената на лицата са измислени. Без никаква автентичност са пресъздадени две събития от историята на село Ореш.

КД

2013

  

Една невероятна история за мързела

разказ

Името ми е Теодорос Папуянис. Неженен, шестдесет годишен рентиер.  Обичам слънцето на Самотраки, затова днес живея в малко хотелче, разположено сред буйната зеленина на острова. Дните си прекарвам на плажа или изтегнат на терасата на хотела с чаша ледено узо в ръка и си спомням хубавите и лошите моменти в живота си.

Гонен от безработицата в родината ми, в края на 1984 година заминах за ЮАР. Установих се в Блумфонтейн - столицата на провинция Фрий Стейт, голям град с население  над триста хиляди жители, разположен във вътрешността, на заобиколената от три океана държава. Блумфонтейн е очарователен град, наричан още „градът на розите”, тъй като изобилства от тези прекрасни цветя. Намерих си работа в средно-голяма по онова време компания, която впоследствие се разрастна. Въпреки счетоводната си диплома от Атинския икономически университет започнах работа в производството. Произвеждахме интериорно оборудване за автомобили. Скоро обаче, се отвори място за счетоводител и аз успях да го заема. Две години по-късно вече бях главен счетоводител на клона на компанията.

В онези времена, животът ми беше подреден и щастлив. Бях млад, здрав и имах  добре платена работа. Доходите ми даваха възможност да изпращам парична помощ на майка ми, която отглеждаше по-малките ми братя и сестри и да отделям значителни суми, които търпеливо спестявах за времето, когато няма да мога или няма да искам да работя, като същевременно поддържах приличен стандарт на живот. Карах хубава кола, бях наел малка къща в предградията, имах домашна прислужница и готвачка. Обичах природата и при всяка  възможност пътувах извън града. Саваната започваше от предградията на Блумфонтейн. Излизайки извън града, вие може да видите дивите животни - гепарди, лъвове и леопарди, почиващи си под сенките на дърветата. Това беше едно от нещата, които ме привлякоха за да избера това дивно кътче от света, за място, където да устроя живота си. При всяка възможност зареждах хладилната си чанта със сандвичи,  безалкохолна бира и портокалов сок и поемах към пущинака, където се наслаждавах на гледките.

Живеех вече двадесет и шеста година в ЮАР. Един неделен ден, в края на октомври, натоварих отново хладилната чанта на задната седалка на БМВ-то си, свалих гюрука и наслаждавайки се на свежия пролетен въздух, поех към саваната. Когато пристигнах на любимото си място, извадих от багажника старо одеало и го постлах върху тревата, свалих хладилната чанта и се изтегнах на сянка. Времето беше приятно, въздухът изпълнен с аромата на пролетни цветове и беше тихо и спокойно. Птиците изпълваха тишината с многобройните си песни. Внезапно чух необичаен шум. Надигнах се. В следващия миг усетих силен удар в тила си и от пронизващата болка загубих съзнание...

Идвайки на себе си разбрах, че ръцете ми са вързани зад гърба ми, аз съм по бельо, на главата ми е сложена някаква текстилна торба с няколко малки дупчици, през които видях трима черни мъже, единият от които пребъркваше джобовете на сакото ми, а другият на панталона ми. Третият беше запалил двигателя на автомобила ми и даваше нареждания на другите двама на английски и това ми даде възможност да разбера, че той нареждаше на двамата, които нарече Нкосазана и Дламини да ме ликвидират и да ме закопаят. Те започнаха да мърморят, че не им се копае и че има само една лопата и ако иска да бъда закопан, за изкопае той дупката.. 

С мъка се изправих и започнах да се моля на нападателите си, да пощадят живота ми. Обещах им, че няма да подам оплакване за нападението и им казах да вземат каквото искат, но да ме оставят жив. Те ми се развикаха..., първо със заплахи да мълча, после със заплахи да спазя обещанието си и на раздяла единия от тях ме халоса с лопатата по главата, вследствие на което отново загубих съзнание.

Когато се свестих беше привечер. Успях по някакъв начин да достигна до шосето, където добри хора ме прибраха и откараха в болницата. След като ме позакърпиха, си тръгнах от болницата, от Блумфонтейн и от ЮАР. Благодаря на бога, че останах жив! Аз дължа живота си на мързела на хората. Баща ми на времето не ме искал, защото били много млади с майка ми, но го домързяло да извади навреме каквото трябвало и майка ми забременяла... Когато съм бил три годишен, един ден станала авария в електрическата инсталация на блока ни, а майсторът, който правел ремонта, толкова го мързяло, че работил едва-едва, като се бавил няколко часа, което съвпаднало с това, че ме оставили за малко без надзор, а аз съм бъркал в контактите с един пирон, докато ужасената ми майка не ми го изтръгнала от ръцете. Минута по-късно токът дошъл. И онези мързеливи обирджии, които не реализираха напълно пъкления си план, да ме убият и закопаят, за да прикрият престъплението си, но не го направиха поради мързела си да копаят...

Та ви казвам, днес ме има, благодарение на мързела на някои хора.

 КД

2014

Баба Мица печели шестица от тотото

разказ

Беше февруари, страшен студ беше сковал селските улици. Калдаръмът направи ледена кора, не може да се ходи. Ха си стъпил на някой заледен камък, ха се подхлъзнеш и краката ти хвръкнали високо над главата. Ще летиш във въздуха, докато си паднеш на задника. Така дядо Петко падна и си счупи ябълката на десния крак, та после му поставиха изкуствена става в болницата в града. Половин година лежа в болницата, ама само защото синът му е директор на полицията там, инак отдавна да го бяха докарали да се мъчи сам в празната си къщичка.

Мен нали тогава ме съкратиха от работа и се чудех какво да правя по цял ден, та ходех като изоглавен кон, ту в бръснарницата, ту в смесения магазин, ту в тото. То кой ли ти пускаше тото, освен момчетиите, повечето от съседните махали, дето като продадат тютюна, нямат какво да правят. И те като мене обикаляха нашия магазин, нашата кръчма и нашето тото, че в махалите си нямаше, нали бяха по двайсетина човека. Палнат колите или мотоциклетите и идват в село. Пък Яне Кривия идваше с коня и каруцата и право пред кръчмата спираше. В кръчмата пиеха, пафкаха цигара след цигара и гледаха спорт, защото само там телевизорът имаше сателитна антена или бистреха политиката, чак докато кръчмарят не ги натиреше късно вечер, да си ходят по къщята.

В четвъртък и в неделя се отбивахме при тотаджийката в тото пункта. Името ѝ е Роза, ама всички Розе́то й викаха. На времето доста шавлива беше, заради което бяха стигнали до развод със Сашко кръчмаря, ама се размина.  Той, Сашко, не може без нея. Както и тотото не може без Розе́то. Тя е емблемата на хазарта в нашето село.

Та отбивам се в тото пункта да разменя някоя закачка, пък вътре видиш ли баба Мица. Седнала до печката и се оплаква, колко се хлъзга калдъръма. Току виж се хлъзнала и паднала като дядо Петко, ама нея няма кой да я погледне, че то дъщерите и се омъжиха в града, внуците и пораснаха, ама тя тука самичка си кара. Обула едни стари, продупчени вълнени чорапи върху гумените галоши и тръгнала за магазина, но от плъзгавицата се уморила, та се спряла да почине в тотото. 

Влизам, суча мустак и намигам на тотаджийката:

- Розе́, дай един печеливш фиш за 6 от 49, ама с по-голяма печалба да е!

- Откъде да го извадя този печелившия фиш, бе Коле ? – киска се Розе́то.

- Сложи ги всичките в пазвата, аз ще си извадя печелившия – отговарям ѝ и се хиля като ряпа.

Баба Мица ме гледа с укор и нарежда:

- Кольо, Кольо, побеля ти главата, пък акъла ти не дойде! Гледай си твоята жена, не закачай чуждите!

- Аааа, лельо Мице, за късмета трябва всичко да се опита – отговарям ѝ аз. Виж ти например, не си пускала никога фиш и затова не си печелила, но ако решиш да пуснеш, може и да спечелиш. А пък по-вероятно е да спечелиш, ако аз ти извадя фиш от пазвата на Розе́то. Какво ще направиш с парите, ако спечелиш, а лельо Мице?

- Ще ви оставя достатъчно пари, да ме поменете като умра – отговори ми тя.

- Лельо Мице, що не послушаш Николчо и не пуснеш един фиш?... – попита Розе́то, а пък аз я прекъснах:

- И да ми дадеш аз да го изтегля от...

В този миг бабичката вдигна заплашително бастуна и аз побързах да изляза навън, кискайки се. След мене обаче Розе́то бутнала един попълнен фиш в ръцете на бабата и тя хъката-мъката, не могла да откаже и го платила. Само да я остави на мира да си почине от плъзгавицата.

Мина неделята и в понеделник се разбра, че в селското тото има печеливш фиш. Една шестица – милион, че и сто и нещо хиляди отгоре печалба. Развълнуваха се селяните, започнаха да се разпитват, кой пуснал, кой не пуснал. Мечтаеха си дано да е комшията, че да почерпи! Правеха сметки, ако те бяха спечелили, как щяха да похарчат парите? Едни къщи ще строят, други коли ще купуват, момчурляците в града ще се задомяват, пък Яне Кривия - трактор с редосеялка и комбайн щял да докара в село, ама не са те печелившите... 

Така се разпитвахме и вдигахме рамене в недоумение в кой е печелившия фиш, докато две седмици по-късно пред двора на леля Мица не спряха колите на дъщерите ѝ. Взеха я и направо в банката. Кмета Минчо Карото ходи с тях, нещо там да помага, та от него разбрахме, че изтеглили всичките пари от печалбата ѝ. После я докараха пак на село и повече не се появиха.

Вчера баба Мица почина. Дъщерите и не можаха да дойдат на погребението, но цялото село се стече и плака от мъка. После се събрахме на площада, да поменем бабичката, както искаше, защото тя дарила милиона на дъщерите си, но запазила за помена стоте и нещо хиляди и Минчо Карото се разпорежда с тях. 

Голям помен направихме. Бог да я прости баба Мица!

КД

2014

Дядо Стойко пише на Господ

разказ

Когато минавам покрай двора на дядо Стойко Пчеларя, дочувам сърдитото жужене на пчелите, връщащи се в кошерите. Те прелитат през и над оградната мрежа, обрасла с майски треви и цветя. Плодните дървета прецъфтяваха, но са нацъфтели акациите. После ще цъфнат слънчогледите. Много работа има за пчелите, но тази година те сякаш са побеснели. Жилят де когото срещнат, затова бързам да отмина пчелните пътища, край оградата. Зървам стареца, който търпеливо почиства поредния загинал кошер. Разправят, че пчелите побесняват от препаратите, с които се пръскат растенията, а после измират, кошер след кошер. Спирам се за миг. Гледам го отдалече как изхвърля с шепи умрелите пчели и бърше сълзите си. Може би пчелите го познават и не го жилят и затова е без защитното було, а може би са измрели всички пчели в околните кошери.

Помня го още от малък. Когато вадеше мед, се събирахме хлапетата у тях и дъвчехме сладък восък от обрезките. Имаше предостатъчно восък за всички, макар да бяхме десетки хлапета. Сега децата ги няма. Бившите хлапета заминаха в града или в чужбина. 

Единствените деца, които идват, когато вади мед сега, са от съседната къща. В нея се заселиха преди две години семейство цигани, с три деца. Къщата, както и много други, стоя празна дълго време след смъртта на стопанката ѝ. Не се появиха наследници и кметския наместник им разреши да се нанесат в нея. Възрастните работеха като пастири на крави, отглеждани от единствения ентусиаст-животновъд, останал в нашето село. Ползва част от  изоставените сгради на кравефермата на бившето ТКЗС, разпуснато преди 20 години. 

Семейството свързва някак двата края. Децата не ходят още на училище, затова не им трябват прилични дрехи и обувки. Като повечето селяни, те се отопляват на дърва, които секат в горите и деретата край село и пренасят на гръб, понеже няма с какво да ги превозят. Дядо Стойко ги гледаше как се мъчат, съжаляваше ги и на няколко пъти им отстъпи магаричката с каручката.

Старецът живее сам. Бабичката му си замина отдавна. Синовете му емигрираха зад океана преди много години, но в коя точно американска държава, никой освен дядо Стойко не знае. Преместват се от държава в държава и от време на време му пишат. Не му бяха писали скоро, но смятаха пак да се преместят някъде. Най-голямото желание на баща им беше да получи  вест от тях, че са живи и здрави и са добре.

Отминавам, за да разнеса писмата и вестниците на получателите в края на улицата. Такава е професията ми – пощальон. По адресите върху писмата научавам на къде съдбата е отнесла съселяните ми. Едни получават, други изпращат писма, но винаги адресите са за толкова далечни места, че чак не ми се иска да знам колко са далече. 

На връщане заварвам стареца седнал на пейката пред къщичката, затворил очи, слуша жуженето на пчелите.

- Здравей, чичо Стойко!

- Здравей, Маринчо! Разнесе ли пощата?

- Разнесох я. Колко е... Малко поща има вече. Малко хора, малко поща, само пътят си е все толкова.

-  Малко поща казваш?! Ами като е малко, да взема да напиша аз едно писмо?

-  На синовете ли? – питам.

-  Не на тях. Не им знам адреса в момента. Ами на господа да взема да напиша, че да вземе да си спомни за нас. С добро да си спомни... С какво толкова го разгневихме, че сякаш чумата мина през нас? Хората се пръснаха, стоката се разпиля, полето опустя, рибата и дивеча изчезнаха, а сега и пчелите измират... А от мен да знаеш, измрат ли пчелите, всичко ще умре. Ти можеш ли да му изпратиш писмото ми? – пита ме старецът.

Поглеждам го за да видя дали ме поднася. Съвсем сериозно ми говори. Изглежда сериозен и загрижен.

- Ти напиши писмото, пък аз ще го изпратя! Това ми е работата – отговарям. - Толкова писма съм разпределил и изпратил, че това ли няма да изпратя?! – казвам уверено на тръгване.

КД

2014

Алпинистите

разказ

Дъжд, дъжд, дъжд..., прогизна земята, а после стегна студ, заваля сняг и покри с двайсет сантиметрова покривка. Типичното мартенско време. Непостоянно и променливо като капризна жена. Ако слънцето пробие гъстата облачна пелена, тогава земята се сгрява, капчуците запяват и изливат водни потоци, които превръщат рекичката, разделяща градчето ни на две, в дива и опасна река. 

С Митето си вземаме чантите и изчезваме от училище. Решаваме да заместим часовете по физическо и математика с разходка до скалите. Аз съм силен в математиката, а Митето във физическото, та ще си помагаме взаимно в пропуснатия материал. А сега на скалите има алпинисти. Обрушват камъните, които могат да паднат на жп линията. Познаваме алпинистите и сме приятели. Когато ходим при тях, им помагаме – носим въжета, клинове, карабинери, скрипци, самохвати и най-важното – пикелите, поддържаме огъня, докато са на скалите, а после те ни черпят с печена сланина и греяна ракия. Обичаме тези минути край огъня, когато пием от пластмасови чаши, замезваме и пушим заедно с мъжете, като слушаме разговорите им. Понякога ни разпитват за училище. Най-много се интересуват от госпожица Михайлова, учителката ни по география, история и френски език. Тя е най-хубавата ни учителка. Мъжете се обръщат след нея с възхищение. Ние момчетата също я харесваме. 

Заварваме алпинистите по скалите. Обаче ни очаква неприятна изненада. Пристигнал е Съльо Кочев - шефът им. Купил си е на старо един раздрънкан, но тунингован Форд Фронтера. Ние мразим Съльо. Винаги ни гони от обекта и ни се подиграва, че сме толкова малки. Той самият е кинта и шейсет, но ни се присмива. Нарича ни „дребни”. Казва, че сме пречили на алпинистите да си вършат работата, затова заставаме настрани и когато алпинистите ни махат за поздрав им помахваме мълчаливо. 

Слънцето се изкачило до обедната си седянка и огрява поляната, където Съльо е спрял джипа си. Пешо Шопа увиснал по средата на поредния рапел, проверява здравината на скалите с пикела си и вика на Съльо:  

  -  Шефе, изкарай си колата горе на пътя, че започна да се затопля и ще се отпусне земята. А ти както си застанал на средата на поляната, ще затънеш и няма да можем да те извадим и с въжетата. 

- Хе - хееее, това да не е твоята Корса, бе Шопе – отвръща му той. – Това е джип, 4х4 предаване и конструкция за пресечен терен. 

-  Абе ти все знаеш, ама после аз или трябва да те бутам, или да правя полиспаст да те изтегля. 

- Шопе, не приказвай много, ами слизай бързо, че съм ви донесъл заплатите и ви чакам, за да ви ги раздам. Ако не ги щете, тръгвам.

Алпинистите това чакат. Като един се спускат надолу и след минута вече са откачили сбруите от въжетата и идват към шефа си. Вземат си парите, преброяват ги, прибират ги по джобовете и се отправят по пътеката, по която се изкачваха обратно горе. Тогава Съльо се качва в джипа и ... джанки! Запалва, тръгва и потъва до средата на колелетата в размръзналата се почва. 

- Шопе, елате бутнете малко... – вика Съльо на Шопа и другарите му.

Те се споглеждат. Подсмихват се, но се връщат за да се наредят един до друг зад затъналия в калта джип. 

- Аз ти казах – напомня Шопът на Съльо. 

- Не приказвай много, а бутай! – нарежда властно Съльо.

Бутат, джипът върти колелата, хвърля кал, хлъзга се като патка на лед на ляво и на дясно, но не тръгва напред по нагорнището. Шопът се дърпа от хвърчащата от задните колелета кал и започва да дава указания на шефа си, как да изкара джипа от калта. Шопът е професионален шофьор в гражданска защита. Знае как да изкара джипа, но не смее да замести шефа си в колата без разрешение. 

Съльо излючва двигателя и излиза да огледа ситуацията. 

- Не се притеснявай шефе – успокоява го Маргарит, на който казват Маргаритката – довечера като зъмръзне, сигурно ще захване и гумите и пак няма да има измъкване, но след месец като изсъхне, ще можеш да излезеш. 

  Четиримата се ръчкат и се подхилкват. 

Шопът предлага на Съльо да го замести зад волана, за да изкара джипа. Той сякаш не го е чул, сяда в колата и нарежда да се наредят отново отзад. Двигателят на джипа заревава, алпинистите бутат с всичка сила, джипът рязко мърда около метър напред и започва отново да върти на място. Това обаче предизвиква Шопа да загуби равновесие и да падне зад гумата. Маргаритката го хваща с лявата ръка за яката и се опитва да го вдигне, но лявата е слабата му ръка, а и Маргаритката е два пъти по-лек от Шопа. Успява само да го повдигне толкова, че задната гума да хвърля калта точно в очите и устата на Шопа. Съльо върти гуми на място и покрива главата на злощастния „шоп” с обилни количества кал. Лицето му вече не се вижда, а шията и косата са обилно покрити с дебела кална маска. В един миг той успява да се изправи, премахва калта от очите си и застава до вратата на джипа. Шефът му стреснат от чудовището, което е застанало до колата, завърта ключа и изключва двигателя. В този момент Шопа отваря вратата, хваща сакото на Съльо за реверите, повдига го като перце във въздуха и го изважда внимателно от колата, като го поставя на две крачки в страни. После сяда на шофьорското място и запалва двигателя. Колата се раздвижва и потегля сама по нагорнището. 

А скалите повтарят вика на Шопа от преди малко:

- Съльо, некадърнико, ще ти навра скоростния лост в гъ....  

А, ...а, ...,а – допълваше ехото.

Тичаме да донесем вода от реката за алпинистите. После всички сядаме край огъня на печена сланина, греяна ракия и мъжки приказки.

КД

2014

Машинист

разказ

Влакове, влакове, влакове... Животът ми преминава по железните пътища. Бързи или бавни, шумни или не до там, комфортни ... по нашенски, влаковете са били символ на прогреса и ще останат такъв и в бъдеще. Имал съм много премеждия в работата си, но това, което ще ви разкажа, макар да изглежда обикновено и делнично, можеше да бъде заплатено с живота ми. 

Работя като машинист на влекач. Сутрин ставам рано, за да отида на гарата, където предишната вечер съм оставил влекача. С годините съм свикнал да разделям пътя на отсечки и да свързвам метрите до гарата с минутите. Знам по кое време, къде трябва да съм, така че да стигна на перона, точно в момента на тръгване на влака.

Една сутрин, дали часовникът ми беше закъснял или бяха пуснали влака по-рано, но като стигнах на гарата, влакът ми тръгваше. Тогава бях млад, затичах се направо през коловозите. Със скок се качих на перона и продължих безумния си бяг по него. Полицаят свирна предупредително, но аз вече бях настигнал влака и скочих на стълбичката на последния вагон почти в края на перона. Хванах се за ръкохватките от двете страни на вратата и опитах да я отворя. Вратата не подаде. Беше заключена, дадох си сметка, че дори и да не беше, отварянето ще бъде много трудно. Влакът вече преминаваше изходните стрелки на гарата и беше набрал сериозна скорост. Нямаше как да скоча.

Затварям очи и се връщам към всеки миг от онова февруарско утро. Времето подобаващо студено. Ръкохватките покрити със скреж и въпреки кожените ми ръкавици ръцете ми усещат сковаващия студ. Държа се и се надявам да издържа до гара Павликени, която е на 20 минути път. Вятърът изгаря с ледените си целувки кожата на лицето и шията ми. Не се надявам локомотивния машинист или някой от пътниците да ме види, защото е непрогледна тъмница, поради ранния час и мъглата. Надеждата ми е в кондуктора. Надявам се, че ще мине на задължителната обиколка до „опашката” на влака. Наистина, след няколко минути проблесна фенерче и тантуреста кондукторка погледна към вратата, пред която бях увиснал. Пуснах едната си ръка и в все сила похлопах по стъклото. Това привлече вниманието й, тя доближи лице до стъклото, освети ме през него с фенерчето, погледна, ококори очи и... припадна. Свлече се до вратата и я затисна от вътре. 

Сега я втасах. Ще отговарям не само за това, че се возя отвън на влака, но и затова, че „свалих” кондукторката в коридора. В онези години мобилните телефони съществуваха, но малко хора имаха такива. Бяха твърде скъпи и първоначално навлязоха в железницата при служебните лица и при директорите и техните „приятелки”. Аз естествено нямах мобилен апарат и нямаше как и на кой да се обадя. Полицаят от перона обаче отишъл при ръководителя по движението в гарата и му съобщил, че съм останал извън вагона. Той позвънил на началника на влака и го уведомил, че вероятно извън последния вагон на влака му има пътник без билет, а началникът озадачен, че кондукторката не се появила до средата на отсечката в купето, където са се настанили, тръгнал да провери какво става.

Когато фенерчето на началника освети припадналата кондукторка, а после и мен, вече бях започнал да замръзвам. Не усещах ръцете си. Лицето ми беше измръзнало. От миглите и веждите ви висяха скрежасали висулки, а от носа ми шушулка като от капчук. Треперех, направо се тресях, но имах силната воля да оцелея и бях стиснал здраво тръбите на ръкохватките. Аз съм яко момче.

Мислех, че началникът на влака, ще започне да ми се кара, да ми иска документите за пътуване и да докладва за мен, а той само ме завлече в едно топло купе, попита ме дали съм добре и ми каза: „Ей момче, много се радвам, че не си паднал! Сто години ще живееш, щом сега оцеля. Жив и здрав бъди!” И замина да си върши работата.

КД

2014

Новият автобус

разказ

Помня, когато навремето подмениха старите автобуси с нови. Бях пет-шест годишен. От тогава са минали има-няма четиридесет и нещо години. Като се качих на новия автобус се почуствах горд, сякаш е направен специално за мен. Хората в него бяха щастливи, че така комфортно ще се возят до работните си места и до общинския град. Новите автобуси миришеха  приятно - на гума, пластмаса и изкуствена кожа... Вратите бяха смазани и не скърцаха, вентилаторът на шофьора работеше, а имаше дори микрофон, по който той можеше да обявява спирките.

Шофьорите бяха най-горди с новите придобивки. Паничков сядаше на шофьорското място достолепно като на трон. Той си изглеждаше достолепен в изпраната и изгладена шофьорска униформа. Дженев беше огромен. Като се качеше в автобуса, той се накланяше към страната на шофьора. Не носеше униформа, защото не шиеха такъв голям размер. На първата седалка зад него сядаше Генчо, негов приятел още от детските години и го имитираше как викал, като се прибирал след училище в къщи:
- Мале, какво има за ядене?

- Сварила съм ти боб в голямото гърне – отговаряла майка му.

- Охааааа... – подвиквал доволен Дженев, като потривал с длан коремчето си.

Най-колоритен обаче беше Недко Черния. Понеже често катастрофираше, на него последен му дадоха нов автобус. Дори за малко да се размине с ново возило, но едно агне от кошарата на баща му, подарено на директора на ДАП-а, оправило работата.

Първият курс на Недко бил между химическия комбинат „Свилоза” и град Белене. Трябвало да откара смяната на работниците от химкомбината в къщи. Та кара си Недко. Сърцето му пее, лицето му грее леко запотено, въпреки вентилатора, а ръцете му стискат новия волан. На моменти почуква в такт с парчетата народна и естрадна музика, предавани по радио „Хоризонт”, което Недко е пуснал със страшна сила. Когато развозил пътниците, той обърнал автобуса и го подкарал обратно. Радиото гърмяло, водачът почуквал по волана и по някое време настроението му дотолкова се приповдигнало, че дръпнал микрофона и запял в него: 

Недко си кара нов автобус,

Ех че кеф, ох че кеф...

Нов автобус ще си карам от днес,

Ех че кеф, ох че кеф... 

- А сега може ли да си пръдна? – попитал той - Защо да не мога, няма никой... - и в същия миг се завъртял и пуснал цялата газова мощ, на която е способен в микрофона. Високоговорителите предали до всяко кътче на автобуса гърмежа от мощното му изпърдяване, а той се заливал от смях. 

Когато наближил спирката в следващото село, от втората седалка се надигнала възрастна жена  с молба да спре, за да слезе, с което прекратила пръдливото изпълнение. Смаяният шофьор от неудобство легнал на волана и думичка не казал на сбъркалата служебния с градски автобус баба, която на всичко отгоре била и тъща на директора на ДАП-а.

После го преименуваха от Недко Черния на Недко Пръдльото. Не, че това промени с нещо света. Освен, че един човек замени един грозен, с един срамен прякор. Такъв е животът ни. Една дребна случка може да промени понякога представата за истинската същност на човека. Въпреки смръдливия си прякор обаче, Недко управляваше автобуса си чак до пенсия и повече не направи нито една катастрофа.

КД

2014

Хавлията на Борко

разказ
 

В края на един ноември бяхме на обект в близост до Брезник. Нощувахме в „Хижата“ - малка хижа на хълм до града -  скромна, но спретната, с добра кухня и с две много отзивчиви млади дами, които бяха сервитьорки, администраторки, камериерки и други такива длъжности... Не беше лукс, но беше уютно, а и ние не бяхме притенциозни. Вечер се връщахме мокри, премръзнали и уморени, след като цял ден сме се бъхтали, замрежавайки скалите и правейки отводняване на една траншея по жп линията. Ние, двамата инженери, се бяхме настанили в една двойна стая, а шестимата алпинисти – в друга, по-голяма. Те - млади момчета, ние - над четиридесетака. 

Вечеряхме в ресторанта на хижата и така завързахме по-тясно приятелство с двете момичета. Те толкова си харесаха моя колега, че започнаха да го наричат галено „деденце“ и също толкова гальовно да присядат на коленете му, когато след вечеря си пиехме вечерното питие и правехме планове за работата през следващия ден. Колегата беше поласкан от вниманието им, но и притеснен от фриволното им държане, а и от възрастта им, понеже имаше дъщеря, само с няколко години по-малка, от тях. Попитах го какво толкова го притеснява, а той: „... ами като седнат отгоре му, започва да става... и ме е страх, че те го усещат... "Защо да сядат в тебе, ако не го усещат?" – му отвърнах.  Тази игра продължи близо две седмици, през които колегата отбиваше нежните атаки на двете млади персони, от които едната беше наистина твърде любвеобилна и ласкава като разгонена котка. 

Една вечер се бях върнал от работа малко по-рано от обикновено и ползвах пръв банята, след което се изтегнах блажено на леглото и се загледах в телевизора, преди да сляза за вечеря. Когато се върна от работа, колегата ми влезе в банята и половин час по-късно излезе завързал хавлията си на кръста и държейки в ръце изпрани чорапи и бельо. Потърси място, където да простре, но всички възможни места, които можеха да послужат за простор, бяха по равно разпределени помежду ни и на тях висяха мокрите ни дрехи. Тогава той се качи на масата до прозореца и започна да закачва чорапите си за релсата на пердето, но щипките не хващаха добре релсата и току изхвърчаха, а той ги затискаше, захапал с крайчеца на устните си останалата част от бельото.

В този момент хавлията, завързана около кръста му, започна подло да се изхлузва от хлабавия възел. Той стискаше чорапите с вдигнати нагоре ръце, гледаше безпомощно свличащата се хавлия, но не смееше да шавне, защото това щеше да ускори полета ѝ надолу. Устата му, заета да стиска прането, не можеше да изрече молбата, която напираше от цялото му същество, а очите му шареха между мен, свличащата се хавлия, вдигнатите му ръце и прозореца, на който на теферич щяха да се изложат всеки момент всичките подробности на мъжкото му достойнство. Добре, че прозорецът гледаше към задния двор на хижата. Лошо, че пердето не беше дръпнато, за да послужи релсата му като простор. А в двора бяха кофите с боклука и точно в този момент двете момичета изхвърляха в тях отпадъците след приготвянето на вечерята. Борко започна да мучи с нос, заради заетостта на устата си и да ми сочи политащата хавлия, а аз заливайки се от смях станах и дръпнах пердето. С което, подобно завесата на някое театрално представление скрих финалната сцена от любопитните погледи на двете зрителки.

Те бяха достатъчно дискретни за да не коментират сцената пред други и това запази приятелството ни и след това. Винаги, когато колегите ми преминават през Брезник, се отбиват там – в „Хижата“. Никой освен вас обаче не знае случката с хавлията на Борко. 

КД

2014

Ако ще пушите в офиса, аз мога друго

разказ

Моята колежка разбърква кафето си, отпива, поглежда критично запалената цигара в ръката ми и започва разказа си...
Голяма напаст сте пушачите. Ако в офиса тече съвещание, към средата шефът вади цигара и преди още да я е налапал, деветдесет и пет процента от подчинените вече са запалили. В останалите пет  процента сме аз и един или няколко колеги, които също не понасят дима, както и един, който направо се задавя от тежка кашлица в задимено помещение. Нямам колежки не пушачки. Всички пушат като печки без кюнци.

Или пък сутрин в кухнята на офиса, докато от машината изтича кафето, пушачите вече са запалили първата цигара. После всеки пушач минава важно по коридора, оставяйки димна следа след себе си. Обикновено пушачите се събират в някой от кабинетите. Пушаческото нахалство води до там, че никой не си прави усилие да затвори вратата, от която по коридора се разнасят облаци, като при пожар. 

Слагала съм знаци и табели: "Пушенето забранено" на всички места, на които е противоестествено да се пуши и на първо място в кухнята. Никой не се съобрази с тях. Дори написах табела с шеговитата мисъл: „Колеги, аз харесвам секса не по-малко отколкото вие пушенето, но тъй като не си позволявам да правя секс тук, моля вие да не пушите!” Никаква реакция, сякаш са забравили да четат. 

Накрая се ядосах. Млъкнах, престанах да им правя забележки, престанах да забелязвам безочливото нарушаване на правата ми и това, като че ли наистина направи впечатление. Любопитството започна да ги гложди, станаха мнителни, нервни, започнаха да се карат помежду си, започнаха да си намират кусури един на друг, дори се скараха за това, че някой е тръскал пепелта от цигарата си в чинията с обяда на друг... 

А пък аз си имах своята малка тайна и своето малко отмъщение. Какво ли? Нали прочетохте горната мисъл за секса и пушенето? Ами това направих – през уикенда доведох приятеля си във въпросната кухня, в офиса. Там правихме бурен секс, многократно, докато кухнята "не запуши и не замириса на опушено"... Накрая се отпуснах блажено на стола и казах с доволна усмивка: „Е..., сега можете да пушите, колкото искате!”

КД

2014

Селски сватби

разказ

Ходили ли сте на селска сватба? Не сте? Много сте пропуснали. Особено сватбите в нашето село. От ранно утро селският духов оркестър изпълнява музика от всички жанрове - маршове, опери, шансони, канцонети... пред къщата  на младоженеца и от там по пътя до тази на булката. Като стигнат пред дома ѝ, родителите на младоженеца и той биват посрещнати от родителите на булката. Бъдещият свекър се пазари с баща ѝ, за да постигнат най-добрата цена в пари и имоти, на която младата жена ще бъде отстъпена. Женихът е готов да даде всичко за нея, само да му я дадат, сякаш ако не стане пазарлъка, тя ще си остане в къщи. Няма да остане, но такава е традицията. Понякога младоженецът и приятелите му крадат булката от родителите ѝ. Всъщност, тя не се противи и сама тръгва с тях.

Паметен момент от сватбата е товаренето на „рубата”. В стари времена са товарили на волска или конска каруца или направо на коне и мулета. После на ремаркето на някой кооперативен трактор или каросерията на някой кооперативен камион.  Реди се на висока маса, за да си вижда от далече. Целта е, всички да видят колко много одеала, китеници, килими, покривки е приготвила за младото семейство майката на момичето.

След това оркестърът повежда сватбата към кметството, където младите трябва да се разпишат и да се врекат във вярност един на друг (а в едни по-предни времена и на партията, народа и държавата). Оркестърът е тържествено следван от кортежа на сватбените автомобили. В ерата на руските возила, младоженците се возеха най-отпред, в украсена с балони „Лада”, декорирана на предния капак с кукла-булка. Останалите сватбари ги следваха с „Москвичи”, до един надули сирените, докато подскачат по изпъстрените с дупки калдъръмени селски улици, вдигайки облаци прах. Казват, че в съседното село, младоженците се возили с „Волга”. Възможно е, но какво значение има колко е луксозно возилото, пред неимоверното щастие на младите. Дали във „Волга” или в „Лада”, те са постигнали идеала на своите родители да пораснат, да се задомят, а скоро..., по-скоро от девет месеца дори, да ги дарят с жeланите внуци.

Сватбеният ритуал се провежда в кметството. Секретарката на кмета с патетичен глас изчита традиционния текст - за семейството като основна клетка на обществото и пожелава да се обичат и плодят, след което всички поемат към селския ресторант. Там духовият оркестър предава щафетата на ресторантския оркестър на Маринчо. Маринчо е за музиката това, което е Караян за Виенския симфоничен оркестър, това което е Доменико Модуньо за съвременната италианската канцонета, Едит Пияф и Шарл Азнавур за френския шансон или Лили Иванова за българската естрадна песен... Когато запее като Роко Граната „Марина”, не остават  седнали край масите. Стари и млади танцуват на дансинга, по пътеките между масите и по самите маси.

Привечер е. Тържеството е на края си. Всички са порядъчно почерпени, зачервени, разрошени, разкопчани, разгърдени..., щастливи, заредени, подмладени, обнадеждени... Трудно се разделят, не могат да спрат да разказват, не могат да спрат да се прегръщат, не могат да се нацелуват, не могат да се наплачат от щастие... И пак прегръдки, целувки, пожелания, обещания... Накрая се разделят, но остават с хиляди спомени.

Няма ги вече селските сватби!

КД

2014

  

Гражданска защита

разказ

В две хиляди и пета година дойде голяма вода. Стана потоп. Искърът преля и наводни улиците, дворовете и къщите в Пелово. Не остана къща в махала, която да не пострада. Мазите – залети, ниските етажи и те, някои животни  се удавиха горките...  Хората се спасяваха един-друг, а после дойде гражданската защита и започна да помага.

На комшийката, кака Винда, ѝ спасиха козата. Влизат в зимника значи, 'щото козата врещи, ама реве, та се къса и какво да видят. Зимникът пълен над средата. Козата се качила върху магарицата Мима, а тя аха-аха да започне да гълта вода, 'щото водата стигнала до муцуната ѝ. Мима надигнала муцуна над водата, но тя се покачва и покачва... Още малко и ще я залее. А Цецка, козата, стъпила на гърба ѝ, облещила се от страх и надула сирената, така че се чува чак до другия край на улицата. Това ги спаси и двете.  Спасителите влезли в зимника и като наближили магаричката, козата скочила сама в ръцете им. Изкарали двете животни на високото и така ги спасили, ама не могли да помогнат на кокошките. До една се удавили. 

Помогнали и на дядо Веско Биклето. Бил си пийнал и заспал в мазата, пък водата придошла и той се събудил и качил върху голямата каца, като си взел и буркана вино, ама докато го намерят, бурканът се изпразнил. Дядо Веско седи върху кацата и пее „Ако умра, ил' загина...”. Ама не загина, изнесоха го от мазата. 

След като помогнаха така на някои хора, а на други не успяха, защото им замина „стоката”, после започнаха да помагат, да се източи водата. Извадиха помпи и ги потопиха в къщите. Ама те точат от стаите и от мазите, изхвърлят на улицата, но улицата наводнена и водата вместо да се оттича по нея, се връща обратно в стаите и мазите. Така изпомпваха три дни, накрая се умориха и си тръгнаха. На следващия ден водата в Искър намаля и улиците се оттекоха в реката, а пък хората си изгребаха тази от къщите.

На следващата седмица гражданска защита пак дойде. Този път за да заснеме филм, как ни помогнаха. Освен с няколко „Виетнамки”, този път дойдоха и с един оранжев верижен транспортьор. Много горди бяха с него, ама го пазели за специални случаи. За филма дойде и новия министър на вътрешните работи. С него пък се гордееше цялата ни държава, че беше много представителен. Е, казват, че веднъж, като си пийнал повечко, се изпикал в шадраваните на Плевенската водна каскада, но кой ти забелязва такива дреболии. Та водят министъра по улиците, за да му покажат, как са отводнявали къщите, но се оказа, че никъде няма вода за отводняване и за да не пропадне филма, че и демонстрацията пред министъра, потопиха помпите в кладенците. И като шурна по улиците онази ми ти вода... Ама за малко да напълнят пак мазата на дядо Веско Биклето, пък той седнал вътре, взема мерки да изпразни буренцето, че да има в какво на есен да налее новото винце. Ама размина му се и този път, защото само към метър го наводниха.

Хубав филм стана и всички останахме доволни, 'щото се видяхме по телевизията.

КД

2014

Асансьорът

разказ

Влетя във входа и се затича към затварящата се врата на асансьора. Хвана я в последния момент. Вътре беше само едно безполово същество. Попита, за кой етаж е. Отговори му – за последния. Той беше с етаж по-надолу. Натисна и двата бутона. Асансьорът със стон пое нагоре. Гласът и я издаде, беше момиче. Облечена в изсулени дънки, прилепнал по тялото, възкъс потник и розови чехли. Беше ниска, слаба, с остригана глава и пиърси по ушите и носа. Имаше няколко татуировки, откриващи се под потника и беше плоска като дъска.

Кабината беше слабо осветена, тясна и олющена. Над командното табло имаше остатъци от скъсани и изтрити материали на фирмата, поддържаща асансьора. Срещу вратата имаше огледало, а на стената до него, беше залепен плакат на Феликс Баумгартнер - човекът скочил с парашут от границата между земната атмосфера и космоса. 

Някъде между седмия и осмия етаж асансьорът спря и осветлението угасна. Вероятно спря тока. Той извади мобилния си телефон и с него освети стените на кабината. Търсеше телефонен номер за помощ. Списъкът с телефоните обаче беше скъсан и изтрит. Виждаше се само част телефонния номер на сервиза. Прибра телефона си, подпря се на стената на асансьорната кабина и зачака. 

Съществото тегли една грозна псувня, седна на пода в срещуположния ъгъл, пусна музика от смартфона и запали цигара. Тютюневият дим изпълни кабината на асансьора. Той се закашля, не понасяше дима. Тя не загаси цигарата. 

- Това не харесвам на вас, възпитаните, всичко търпите. Не защитавате никога правата си. Държите се прилично. Не одобряваш, че пуша, но мълчиш... Пфу!... – каза тя и едва тогава смачка фаса в пода. – Всички сте такива - интелигенти... Затова ви мачкат и ви унизяват, затова се отнасят с вас като овце, затова ви управляват безмозъчни..., затова работите в техните предприятия, затова издържате техните партии..., защото сте много учтиви, съобразителни, мълчаливи, примирителни ...

- Казвам се Йосиф – представи се той.

- Мария – отговори тя. - Направо сме като светото семейство. Само един Исус трябва да си направим. А...? Какво ще кажеш? Да си направим ли?... Тук?... Докато чакаме да тръгне този скапан асансьор?

- Женен съм – отговори Йосиф и показа халката си.

- Всички сте женени. Който и да срещна, все е женен или е пълен смотаняк. А някои са дори женени смотаняци. Няма ли да ме срещне един нормален, свестен, свободен мъж?

- Може би срещате такива, но ги плашите? – предположи Йосиф.

- Може би... – отговори Мария. 

Тя се отнася в мислите си, докато слуша музиката, която вероятно прави мозъчна операция през ушите ѝ, поради силата на звука.

- Ти не живееш тук. При кого отиваш? – попита тя.

- Не, не живея тук. Отивам при леля ми. Отдавна не съм идвал. В миналото и гостувах често. 

- Ожени се и забрави лелката, така ли? 

- Не съм я забравил. Ожених се в Канада. Там е семейството ми.

- Ясно... И коя е леля ти? – попита тя.

Той каза името. В този момент лампата в кабината светна и асансьорът тръгна нагоре.

- Слушай, мой човек, трябва да ти кажа нещо... 

- Да? Слушам ви?

- Леля ти почина миналата седмица - произнесе тихо тя.

КД

2014

  

Пеещата чешма

разказ

Наведе се и пи от живителната свежест на каменната чешма. Заслуша се в песента ѝ. Водата пропяваше в тръбата и изливаше хладна благодат в каменното корито. Ромонът на струята напомняше ручилото на гайда, пригласящо на гайдуницата. Избърса капките по лицето си и седна. Прокара ръка по зидарията и по двете паметни плочи. Горната – старата плоча, направена от първия майстор на чешмата - тук-там повредена от времето и долната – прясно издялана от самия него. Разказваше, че през 2013 година, майстор Стойко от Радиловци, е възстановил тази чешма в памет на майстора, който я е построил и на жена си Стойна.

Иманяри бяха разбили и разхвърляли всеки камък от чешмата, разровили дори основите и като не открили никакво имане, бяха извадили и отнесли всички медни тръби, довеждащи водата до чучура.

Той беше строител. След като се пенсионира се върна на село. Вече нямаше какво и за кой да строи. В селото живееха само възрастни хора. А възрастният човек няма нужда от нов покрив и нов зид. Най-много да го повикат да позакърпи нещо, дето ще рухне, но и това рядко ставаше, а ръцете така го сърбяха за работа.

Иманярите обходиха хълмовете край селото с металотърсачите си, а след като разрушиха чешмата, изчезнаха и не се появиха повече. Хубава чешма беше. На времето, някой си майстор Кольо, на който турците отвлекли любимата Радка, построил чешмата, за да се знае навеки, колко много я е обичал. Вероятно мъката е избликвала в сърцето на младия майстор, така както водата избликваше от каменната чешма. Силна и звучна, но алчността на иманярите, беше унищожила спомена.

Местните наричаха чешмата Пеещата чешма, защото водата пропяваше, когато излизаше от чучура. Хората се чудеха, как чешмата е построена така, че освен хлад и свежест да излива и песен в каменното корито. Някои казваха, че душата на Радка пропява в чешмата, но майстор Стойко знаеше, че това се дължеше на медните тръби, които довеждаха водата до чучура. Затова, когато се зае да гради отново, той събра малко пари от съселяните си, а и той даде, колкото имаше, защото медните тръби бяха скъпи, а и хоросанът не беше без пари. После взе старата си чанта с инструментите и отиде при чешмата. Скоро почукването му огласи околноста. След като изгради чешмата отново, дядо Стойко ходи чак в София, където му направиха чучура, такъв, какъвто го помнеше.

Чешмата запя отново. Песента ѝ беше някак по-тъжна отпреди, но нали нова мъка беше събрала. Освен мъката по любимата на стария майстор и мъка, поради алчността на хората, които не признават нищо свято.

КД

2014

Приятели  

разказ

- Наздраве, когато сме най-зле, така да сме! – вдига пълна чаша домакинът.

- Наздраве, да си жив, дето ме срещаш с такава богата трапеза – отвръща гостът.

- Старото приятелство остава за винаги, другото е вятър и мъгла – чукват чаши.

Домакинът, Петкан Ненов, е мъж, постигнал всичко мечтано в живота си. Мечтаеше, да бъде нещо повече от другите и да се ожени за най-хубавото момиче. И успя, защото стана началник. Вярно, подчинените му бяха тридесетина души, работещи по поддържането на жп линиите, но какво от това. Началникът си е началник, дори и на тридесетина. Ожени се за дъщерята на началника на пощенската станция - най-хубавата девойка в селото. Баща ѝ беше взискателен човек, искаше дъщеря му да се омъжи за държавен служител. Самият той беше горд да бъде началник на пощата в селото. Пониже беше завършил техникум, нямаше конкуренция и заемаше мястото от първия си трудов ден чак до пенсия.

Петкан беше завършил железничарско училище.  По разпределение го изпратиха на работа в Комарево и веднага го назначиха за началник на жп участъка. Всички подчинени се страхуваха от него и изпълняваха безприкословно и срочно заповедите и прищевките му. Обличаше се с нова, безукорно изгладена железничарска униформа, която му стоеше като излята. С перфектния си външен вид привличаше мечтателните погледи на девойките и завистливите погледи на селските младежи. Живееше на втория етаж на кантона, на гарата. На първият беше разположена канцеларията му и помещенията за работниците.

Когато Марина го заведе в къщи, за да го представи на родителите си, тя го направи с думите: 

- Татко, майко, това е Петкан, той е железничар.

И тъй като в техните представи той беше мечтаната партия за дъщеря им, те насърчиха връзката и скоро той им стана зет. Младите заживяха на втория етаж на къщата, в центъра на селото, а когато старите починаха, заеха и първия етаж, който Петкан с помощта на работниците си, можа да преустрои в механа. В нея сега посрещаше госта си Моню Каймов, наричан Кюфтето. 

Моню беше съученик на Петкан. Докато бяха в училището той се проявяваше като амбициозен, но мързелив млад човек. Когато завършиха, той бе назначен на работа в училището, като старшина, но ограничен от мързела си, с това назначение достигна тавана на амбициите си. Началниците му го харесваха, защото около него цареше ред и дисциплина. Винаги си определяше по няколко помощника от курсантите, всеки от които вършеше по част от задълженията му. Когато Каймов биваше началник на караул, постовете се пазеха най-строго. Началниците му се чудеха как успява да ги следи непрекъснато. Той обаче не правеше проверки. Напротив, лягаше в караулното помещение и през половин час вдигаше телефона, избираше ключовите постове и с тих глас съобщаваше, сякаш беше някой от караулните: „Кифтето иди!” и си лягаше отново, докато часовите ободрени от новината пазеха зорко и бдително.

Двадесет и пет години, след като бяха завършили училището, двамата бивши съученици се бяха събрали на раздумка в механата на Петкан Ненов.

- Помниш ли Антон Димов? – пита Моню. 

- Помня го, как да не го помня. Умно момче беше. Владееше той науките. Винаги беше пръв по успех. Помагаше и ние да понаучим по нещо, колкото да избутаме изпитите...

- Завърши университет, стана преподавател в училището. Добре ги учеше и много го хвалеха, и учениците, и родителите, но после критикувал нещо началниците, искал да се засили обучението, и го духнаха... Уволниха го, оплакаха се от него в министерството, омаскариха му характеристиката и никъде не го искат. Сега работи някъде по строежите. Носи тухли, бърка киреч, стени зида... Абе загубена работа...

- Ейййй, тц,тц,тц... – цъка с език Петкан Ненов. - Как се провалил човекът?! Уж много умен, пък тухли носи. Абе никога не съм ги харесвал тези..., много умните. Значи не е толкоз умен, щом се е провалил в живота. Какво като владееше науките? А? Виж ме мене, не съм бил пръв в ученето, ама понеже не това е била целта ми в живота. Ама виж ме сега! И как тъй ще реши да критикува началниците?! Абе, будала, началниците трябва да се гъделичкат - да ги хвалиш, да им се подмазваш, да ги посрещаш, да ги черпиш, да им сложиш трапезата, да им налееш хубави ракийка и вино... Ам’че тъй де... Защо мислиш съм направил тази механа? Тука ги посрещам. Ама са ме оставили на спокойствие, да си гледам кефа и до пенсия тука ще си изкарам, началник...

- Тъй, тъй – съгласява се с него Моню Каймов. – Наздраве, за успехите ни в живота!

- Наздраве, за старото приятелство!

КД

2014

Щастлив човек

разказ  

Когато затвориха училището в нашето село, започнах да преподавам в училището на съседното. Там все още имаше деца, а учители нямаше достатъчно. Хващах влака и за петнадесет минути бях на съседната гара. Вечер обратно. Какво са петнадесет минути път с влак, ами че аз от вкъщи до гарата, трите километра път, ги изминавах за двойно повече време. Понякога, когато по пътя имаше коли, ме возеха или до вкъщи, или до част от пътя, в зависимост от това, къде живееше собственикът на автомобила. Тъй като влакът се връщаше късно вечер, късно вечер се връщах и аз. 

Една вечер, беше през ранната пролет на последната ми година преди пенсионирането, валеше силен дъжд. Капките плющяха по асфалта. По шосето откъм селото се спускаха кални потоци, течащи в двата края на пътя. На места, потоците пресичаха асфалта, но на тези места проявявах находчивост и успявах да прескоча, като се пазех да не се изпръскам. Тази вечер хората се бяха прибрали по-рано, избягвайки лошото време. Нямаше посрещачи на гарата и затова пътят беше напълно безлюден. Само аз крачех по шосето. Някъде около оградата на бившето ТКЗС, водата се разливаше в голяма, дълбока локва и заливаше целия асфалт. Само по средата на шосето, тук-там се подаваше някое не залято островче, колкото да стъпя и с подскок да достигна до следващото островче. Подскачах като дете, припомняйки си времето, когато улиците още не бяха асфалтирани. Аз подскачах от камък на камък по калдъръма, по който течаха кални реки при всеки дъжд и ми беше толкова весело и леко на душата. 

Локвата беше много голяма, приличаше на море, разделено от архипелаг островчета, подредени в лъкатушеща линия, огрени от една самотна лампа до оградата на ТКЗС-то. Тук-там островчетата липсваха, но аз успявах да налучкам плитчините на въображаемото море. Когато достигнах средата на локвата, по пътя отзад се зададе автомобил. Фаровете му осветиха залятото от пороя шосе. Автомомобилът беше нов, модерен, лъскав, направо летеше по шосето. Колелата разпръскваха широки струи вода, които се разливаха далече извън асфалта, върху калната земя в страни от шосето. Исках да се отстраня от пътя му, но нямаше накъде. В страни водата беше дълбока, кална и ледена. Обърнах се безпомощно с лице към идващия автомобил. Исках да му кажа, че не мога да се отстраня от пътя му. Направих все пак крачка към дълбокото, колкото да усетя водата, достигаща до средата на обувките ми. Колата приближи, без да намали скорост. Вероятно ме видя отдалече, защото се насочи в страни от средата на пътя, за да ме заобиколи. Премина край мен, но не пропусна да ми свирне сърдито, за това, че съм застанал на пътя. 

В светлината на лампата можах да го позная - Анатолийчо. Ей, колко се зарадвах да го видя. Учил съм и него и жена му. Аз сутрин преподавах, а след обед тренирах детския футболен отбор. Анатолийчо хич го нямаше в науките. Колко усилия полагах да вкарам в главата му учебния материал, който другите овладяваха с лекота и желание. При него усилията ми сякаш срещаха стена, по-висока и по-здрава от китайската. Как да е, успяваше да върже по някоя тройка, но във футбола беше цар. Аз на футбол не го учех, той си беше талант, просто му дадох шанс да блесне в отбора на по-големите деца. Така го забелязаха от спортното училище и направо от село дойдоха да го вземат. После стана голям футболист и ей го сега, идва на гости на родителите си, с новата си скъпа кола. Ама колко много се зарадвах да го видя само, нямам думи да ви опиша.

Колата прелетя край мене. Хлопна в една дупка и хвърли кален фонтан по белия ми шлифер и лицето ми. И се изгуби по пътя към селото. Малко ме поизкаля, но дъждът щеше да измие калта. Много се радвах да видя бившия си ученик – пораснал, успял в живота, самостоятелен, възмъжал, пък макар и само за миг, пък макар и опръскан с кал от колата му. Сигурно не ме позна момчето, забързано по пътя си напред.

Продължих през локвата и тъкмо бях стигнал края ѝ, когато изскърцаха спирачките на кола. Зад мен внимателно намали скорост един стар Москвич. Шофьорът отвори вратата до мен и ме покани: 

-Заповядай, учителю!

Ейии..., беше Петърчо! И него съм учил. Беше от първите ми ученици. Петърчо е инженер в завода, в града, но си живее на село. Винаги ми спира, като ме застигне по пътя. Така правят и останалите ми ученици. Е, не всички, но повечето... Но аз ги обичам всичките и се радвам на успехите им. Аз съм един щастлив, стар учител.  

КД

2014

Бригада  

разказ

Попадали ли сте на зевзек от класа?  Ако не сте, ще ви разкажа, какво може да очаквате. Работех в една строителна бригада от зевзеци. С такива хора скука няма, но винаги трябва да се пазиш, за да не бъде смехът на останалите за твоя сметка.

Както всеки ден и в този есенен ден работниците от бригадата седнаха в една от завършените стаи на новостроящата се сграда на АПК-то, да обядват. Една Пернишка печка с бумтене топлеше стаята. Бай Кольо извадил от голямата пазарска чанта половин самун селски хляб, останал му от предния ден, нарязал го на филии, сложил ги върху саморъчно направена скара от кофражна тел на печката, поръчва на Малкия Киро:

- Гледай ми хляба, докато отида до едно място!

- Нямай грижа – отговаря Киро, докато бързо работи с лъжицата, лапайки от един буркан, домашно приготвена лютика, като си реже и едри парчета сланина и сирене, затискайки всичко с големи залъци пресен, мек като памук хляб. Киро бърза с обяда, за да има време, после да извъртят няколко ръце белот, преди да подновим отново работата. Бай Кольо излиза, а Киро яде и не поглежда поставения на печката хляб. По някое време хлябът запушва и започва да изгаря. Киро отново не поглежда почерняващите филии, докато Стойчо Зоркия не извиква:

- Ей, Киро, обърни на човека хляба, че изгоря!

- Той така го обича – отговаря спокойно Киро, но все пак става и обръща филиите. После пак зарязва ангажимента си, така че филиите изгарят и от другата страна. Когато бай Кольо се завръща, вижда изгорелите филии и мълчаливо вдига скарата от печката. После изважда ножа си и започва да остъргва изгорялата част на филиите. Останалите се подсмихват тихо, под мустак.

Бай Кольо сяда да обядва. Хапва си яхния от един висок буркан, останал му кой знае от кои времена. Понеже бурканът му е по-висок от обикновените буркани и стърчи доста над масата, с всяко загребване с вилицата, на която е набол голям залък, той посяга към ръба на буркана с уста и опъва шия като щъркел. Яде и поглежда към картаджиите в другия край на дългата маса. Там Кекеф и Големия Киро играят срещу малкия Киро и бай Петър. Малкия Киро се разпалил и току отправя критики към бай Петър, че не му партнира добре и затова губят, а към противниците, че подреждат картите, че гледат неговите карти и че си подсказват. С други думи всичките му виновни, че губи.

След обедната почивка, всички се отправяме към работните си места. Бай Кольо остава ужким да си прибере нещата в чантата, но да вземе, че да бележи гърба на картите и да свърши още един голям мискинлък...

Вечерта, преди да си тръгнат Малкия Киро предлага на другите картаджии да им дадат възможност да се реваншират за обедната загуба на карти. Те приемат, но с условието, загубилите да черпят по бира победителите. Подготвени от бай Кольо, какви са новите знаци на гърба на картите, Кекеф и Големия Киро набързо вкарват в задължение Малкия Киро и бай Петър, които трябва да черпят. В кръчмата Малкия Киро изсипва последните монети от портфейла си, затова трябва да върви пеш до вкъщи, понеже няма пари за билет. Той мята раницата на гърба си и я понася по дългия път. Киро живееше на другия край на градчето, затова цял час опъва врат по нагорнището. Ама нали е млад, не се замисля много, колко е тежък товарът на гърба му и колко е дълъг пътят до у тях. А бай Кольо напълнил раницата му с брикети.

На другата сутрин Киро идва на работа и започва да разпитва, кой е пипал раницата му. 

- Прибирам се у дома и какво мислите, раницата ми пълна до средата. Абе усещам аз, че е много тежка, ама защо не спрях да проверя?!

- Е, нали си стоплил булката, какво се оплакваш, а пък и си спестил пари за автобусно билетче – подвикват му, заливайки се от смях останалите. 

- Сигурно жена ти е била много доволна, че хем си стоплил стаята, хем си я оставил на мира, заспивайки рано-рано – обажда се друг и отново всички се заливат от смях. 

- Ще ви кажа аз... – заканва се Малкия Киро.

Излизаме на работа, а Киро взел, че се върнал и колкото кутии с цигари намерил по джобовете ни, да вземе, че да изпразни част от тютюна в няколко цигари от всяка кутия и да го замести с люти чушки. Абе усещам аз на обяд, че дробовете ми изгарят от лютото, ама си мисля, че нещо се разболявам и чак когато Черния Мильо започна да кашля и да изхвърля цигари, се усетих, че е номер.

После картоиграчите седнаха да играят белот, ама нали Големия Киро беше болен през този ден и не дойде на работа, помолиха да го замести бай Кольо. А пък той отговори, че играе само на вързано - който загуби, дава една дамаджана с вино от новата реколта. Съгласяват се и бай Кольо сяда да играе с Кекеф срещу бай Петър и Малкия Киро. Ама нали бай Кольо беше белязал гърба на картите, все те биеха и накрая трябваше бай Петър да донесе дамаджаната с виното. Но нали много послъгва, затова бай Кольо поиска да отиде и да донесе дамаджаната още сега. Бай Петър обаче е зле с ходенето и затова, за да се измъкне, вика на бай Кольо:

- Ще ти дам една бележка. Върви и кажи на жената, да ти наточи една дамаджана вино!

Така и стана. Даде му бай Петър бележката, бай Кольо тръгна за у тях, а ние останахме да чакаме. Не чакахме дълго, скоро се хлопна вратата, но вместо бай Кольо в стаята за почивка връхлетя, размахвайки метла с дебела, дървена дръжка буля Петровица. 

- Ще ми ги изпраща той, чакай да ти кажа - погва тя бай Петър с метлата, като го сурвака с нея дето свари, като от време на време и ние отнасяме по нещо.

- Чакай бе жена, какво е станало? – пита бай Петър.

- Тази бележка ти ли я писа? – пита сърдито жена му.

- Аз – отговаря бай Петър – е какво?

- А..., и пита отгоре на всичко – казва буля Петровица, подавайки му бележката.

Бай Петър чете: „Маро, наточи на Коля една дамаджана с вино и му я дай!” и тук текстът на бележката е допълнен с разкривения почерк на бай Кольо: „И му дай да ти бръкне в пазвата!"

- А мизерникът му, с мизерник... – вика бай Петър. – Къде е сега той, мари?

- Ами у дома остана, да точи вино в дамаджаната – отговаря жена му.

- Ти при надениците ли го пусна, мари?

- Ами нали така пишеше на бележката... – отговаря слисана буля Петровица.

- Че то на бележката пише и да ти бръкне в пазвата, ти даде ли му...?! Бягай веднага обратно у дома и го гони да идва на работа, че ще изяде надениците и ще изпие виното! Я чакай, по-добре да дойда с тебе, че тоз' лисунгер* ще те излъже и да го закараш и в спалнята..., знам го аз...!

 И двамата поемат към къщи, а стаичката ни се разтърсва от смях.

*Забележка: Лисунгер (диал.) - мъжка лисица

КД

2014

Рибата цунами

разказ

Световните информационни агенции предадоха: Аквариумът в Ню Порт, щат Орегон, приема нов обитател - ивичеста, клюноопашата рибка. Тя е доплувала в полупотопена лодка от бреговете на Япония, отдалечени на 8000 км от Тихоокеанското крайбрежие на САЩ. 

Ето как се случи всичко. От няколко дни се усещаше потрепването на земята. Геологическият топографски институт на САЩ, USGS, от няколко денонощия отчиташе  трусове с магнитуд от 4,6 до 7,2 в близост до източното крайбрежие на Япония. Леки и кратки или по-продължителни и силни трусовете преминаваха като тръпки през островите.

На 11 март, след обяд, земята се разтресе. Силата на земетресението беше ужасна. Хората не можеха да стоят изправени. Части или цели сградите се срутваха. Земята се движеше, сякаш се опитваше да излезе от обвивката си. Тресеше се като огромно чудовище. Големият трус измести остров Хоншу в западна посока с над два метра. Той завъртя планетата и размести земната ос,  според някои учени с десет, според други - с двадесет и пет сантиметра. После утихна. За японците, в този момент, астрономията не беше от значение. Те се вълнуваха от друго. Житейският опит им подсказваше това, което щеше да последва.

Беше минал около час и четвърт, когато се чу бученето на прииждащата вълна. Цунами... В началото вълната беше мътна, повлякла отломки от това, което срещаше на пътя си, помитаща всичко, което можеше да отнесе. Водното ниво бързо се покачваше, за се превърне във водна стена, по-висока от къщите и дърветата, които стояха на пътя ѝ. Водата ги заливаше, изтръгваше ги с безкрайната си мощ и ги повличаше по пътя си. Беше повлякла в пристанището  корабчета, лодки, части от пристана, кейови стени, парапети, стоки и материали, складирани по кейовете. Смесваше всичко в една невъобразима бъркотия и се носеше навътре в сушата, за да понесе със себе си къщи, автомобили, вещи, животни и хора. Дори дърветата не удържаха на напора и бяха изтръгнати или прекършени и отнесени.

В мига, в който водната стихия прииждаше към японското крайбрежие, пасаж от малки рибки плуваше в плитките крайбрежни води. Той беше понесен от цунамито отвъд плитчините, отвъд плажа, по улиците на крайбрежния град, през градините, нивите, горите, по полето, между хълмовете, напред, напред, напред... А когато след час, водата спря и тръгна обратно към морето, ги понесе обратно по пътя си. Изтощени и объркани няколко оцелели рибки от пасажа, се бореха с бушуващата вода и с препятствията на пътя им, като се стрелкаха ту в една, ту в друга посока, докато не се скриха под една преобърната рибарска лодка. Когато водата спря бесния си бяг, се люшна и понесе лодката обратно. Рибките плуваха под нея. За миг лодката заседна върху покрива на един потопен автомобил. После се преобърна по него, изплиска част от водата, изпълнила дървения й търбух и заплува наполовина пълна с вода. Обратно към морето. В плен на старата дървена лодка останаха пет малки рибки. 

Лодката се носеше по водата, оттегляща се навътре в морето, докато се загуби в морската шир, управлявана единствено от морските течения.

Двадесет и три месеца по-късно, лодката плуваше, носена от поредното течение, някъде из Тихия океан. От петте малки рибки беше останала само една - най-малката. Останалите не понесоха различния живот навътре в океана. Малката рибка се беше скрила в една кутия за стръв на дъното. Кутията я предпазваше от слънцето. В нея тя се чувстваше сигурна като в родните плитчини. От време на време рибката излизаше от кутията и плуваше в лодката, за да се нахрани и отново се скриваше. Беше сама и уплашена, но имаше сила, която и помагаше да преживее  несгодите.

Две години след земетресението рибарската лодка, водена от теченията беше преплувала Тихия океан и беше достигнала крайбрежието на Орегон. Един ден, понесена от крайбрежните вълни, лодката заседна на някакъв плаж. Малката рибка все така си живееше, пленена от лодката. Скрита в кутията за стръв на дъното, тя бе преплувала разстояние, което никоя от сестрите ѝ не бе в състояние да преплува - най-големия океан на Земята. После туристи откриха лодката. Голяма част от водата беше се изпарила или изтекла. Под кутията за стръв на дъното откриха малка рибка на черно-бели ивици. Те отнесоха рибката в аквариума в Ню Порт, където днес се грижат добре за нея.

В този свят една малка рибка се беше преборила със стихиите и беше оцеляла, в най-дългото пътуване, което никоя друга ивичеста риба от японското крайбрежие не бе могла да извърши. Днес хората я наричат "рибата цунами".

КПД

2014

Размисли при приготвяне на новогодишната баница

разказ 

Разтворил съм дебелата готварска книга на страницата „Новогодишна баница с късмети”. Подариха я на сватбата ни, преди двадесет и пет години. Вече двадасет и пет години аз приготвям, с нейна помощ, празничната вечеря. Не че в другите вечери не готвя пак аз. Изключение правят дните, в които жена ми купува нещо от китайския ресторант на ъгъла. Но само когато получи заплата. От тези покупки заплатата ѝ попривършва и три дни по-късно ми иска джобни за цигари, фризьор или подарък за някоя приятелка. 

След сватбата ни, на Коледа, жена ми реши да откаже цигарите. Хвърли демонстративно кутията цигари върху гардероба в спалнята ни. Час по-късно силно ѝ се допушило. Качила се на един стол и се пресегнала, за да вземе кутията в задната част на гардероба. Столът се подхлъзнал и тя паднала на пода, счупвайки крака си. Гипсираха я и я изпратиха в къщи, да лежи в хола, пред телевизора. Тогава за пръв  приготвих Новогодишната вечеря. Съдбата ми била такава. (Преди ми  готвеше мама.) Оказа се, че съм сготвил по-вкусно от жена ми и дори от майка ѝ. От тогава аз готвя.

Готварската книга изисква да разполагам със следните продукти: 5 чаени чаши брашно, 1 чаена чаша мазнина, 2 чаени чаши булгур, 400 г натрошено сирене и сол на вкус. 

Струпвам всичко необходимо на масата и поглеждам в хола, за да проверя, дали на жена ми и липсва нещо. По традиция, тя е седнала пред телевизора. Гледа „Мъж на годината” и си чати с някого в „Елмаз”. Когато влизам, тя затваря екрана на лаптопа и ми се усмихва. 

- Как си, бонбонче, ще успееш ли навреме? – пита ме с усмивка, която разтапя маргарина на кухненската маса. 

- Лежи си спокойно, всичко е под контрол! Искаш ли нещо да ти донеса? – питам, загрижен за удобството ѝ. 

- Не се тревожи, всичко си имам! – посочва ми тя наченатата бутилка скоч, чаша с лед и купата с ядки и стафиди, до които е полупълния пепелник. 

Връщам се към кухнята, спокоен, че на половинката ми не ѝ липсва нищо. Омесвам малко тесто, поставяйки в брашното, 1 чаена чаша вода и малко сол. След това от него разточвам кори, които изпичам. Докато работя си мисля за класацията, гледана от жена ми. Чудя се как определят кой мъж е най-заслужил да бъде Мъж на годината?! Дали по усилията му, дали по резултатите, дали по ползите за другите, от това, което  е сторил? Тази година финалисти са алпинистът Боян Петров, писателят Милен Русков и учителят по физика Теодосий Теодосиев. Ако трябва да наградят човек заради усилията му, то тогава трябва да бъде Петров. Стана първият българин, изкачил три осемхилядника в рамките на един сезон.

Голям зор е да катериш нагорнища. Аз по стълбите до петия етаж не мога да изкача, пък човека три осем хилядника за един сезон изкачил. Ама какво от това?! Вярно, че голям зор е видял по стръмното нагоре, но ако е за зор, то Кобрата видя най-много от него, от зора, тази година. Толкова тренировки, толкова пот, а накрая и толкова бой... И всички го видяха как на петнадесеттата минута се просна на ринга, пък алпиниста кой ти го гледа? С дни се катери нагоре, пък нито една телевизия не го предава. Може като се умори, да седне и да си почине. Ама я опитай да седнеш на боксов мач! Та за усилията е спорно, кой най-много се е насилил. И какво ни топли нас, че някой си изкачил нещо? – мисля си, докато проверявам дали са се изпекли корите. 

Ако е за ползата, тогава трябва да наградят учителя Теодосий. Човекът научил толкова много българчета на физика, че напълнил престижните западни университети. Аферим... Те ще се изучат там, после ще получат предложения за работа. Ще останат да живеят в държавите, в които са учили. Ще работят, ще изобретяват, ще създават блага за тях. Ползата ще е огромна... Полза, полза, ама не за България, мисля си отново. Ако ме питат мене, по-голяма полза имаше от оня студент, Димитър Димитров, дето качи клип във Фейсбук, за оня полицай, С.Тръпков, как взема подкуп от двайсетачка. Това промени цялата държава. Караш си и никой не те заплашва с акт за дреболии, не те пита „И какво ще правим сега?”, не се заяжда, че си забравил да си запалиш светлините или че ти е изгоряла крушката на габаритите, за да му мушнеш някоя изстрадана от тебе двейсетачка, да те пусне, да продължиш пътя си. И така щяло да бъде, докато не оборудват с камери всички полицейски патрулки. Дали това ще е краят на корупцията в пътна полиция, едва ли, но да има как  някой да качи по един клип и за всички съдии и прокурори, дето не си вършат както трябва работата, а после да им монтират и на тях по една камера, размечтавам се, докато приготвям плънката от сварен булгур и натрошено сирене.

Май че най-малко разбирам защо писателят Милен Русков е предложен за мъж на годината. Макар да спечели наградата за литература на Европейския съюз за 2014 година с романа си "Възвишение". Вярно, силен роман, изпълнен с чувства, противоречия, предизвикващ размисли. Но ако ме питат мене, повече противоречиви чувства изпитах, не като четох романа, а като прочетох за оня мъж от Берковица, дето при наводнението спасил тъща си. Представяте ли си какви противоречиви чувства са се сблъскали и в неговата глава, докато е спасявал тъщата?!  Или пък противоречията, които се блъскат в главите на българите, слушайки новините за издирването на Петко Сертов, дето хем го търсят службите на цялата държава, хем не е ясно защо? Понеже бил много важен. Пък той тества държава със всичките ѝ служби, дали могат да го намерят. Противоречие, след противоречие. Така да нагласиш предварително нещата, че хем да те виждат по камерите, хем да не могат да ти се обадят. Кой в днешно време тръгва без телефон или Интернет в джоба си? Само този, който не иска да се свържат с него. А защо? Ами това е сюжет на друг роман, криминален. Те службите по-малко разследваха как загадъчно фалира КТБ, отколкото изчезването на бившия шеф на ДАНС.  

Вземам една тава и започвам да редя корите, намазани с мазнина и наръсени с плънката. След като нареждам половината, слагат малки клончета от дрян - късметчетата: „къща”, „кола”, „пари”, „любов” и т.н. Поставям и една монетка от един лев, с най-голямото значение, защото обединява всичките късметчета в едно. Последната кора поръсвам само с мазнина, без плънка.  

Слагам тавата във фурната и си наливам чаша натурален сок. Готов съм навреме. Браво на мен! И аз съм мъж на годината. Ако не в държавата, поне у нас. И как няма да е? Нали съм единствения мъж в къщи.

  

КД

2014

Сънища

разказ

Свидулин Валнару сънуваше, че лети. Сънуваше всяка нощ. Политаше над къщите, над улиците, над хората..., а те с възхищение го гледаха нейде там, отдолу, как се издига над тях. Той усещаше в съня си превъзходството над долустоящите. Кръжеше гордо, демонстрирайки възможностите си. Помахваше бързо, потрепвайки с ръцете си в китките и се издигаше нагоре. След това правеше кръгчета във въздуха или спираше на едно място и гледаше строго тези долу. Беше строг, защото никой друг не трябваше да лети, дори не трябваше да опитва. Опитите за летене около него бяха забранени. Той искаше въздуха за себе си.  

Тази негова поредица от сънища беше започнала преди повече от десет години. Една вечер  беше сънувал първия си сън, в който сключи сделка с дявола. Валнару трябваше да замени в бъдеще семейството си, приятелите, които му бяха помагали или щяха да му помагат в живота, хората около себе си, целия заобикалящ свят и дори душата си, срещу възможността да се издига. 

Комплексиран от липсата на творчески заложби, но алчен за успехи, той прие с огромно желание тази сделка. Тя щеше да замени липсата на качества, с възможността за постигне амбициите му – да стои над останалите. Те ще го гледат с възхищение и ще благоговеят пред постиженията му. По някакъв странен начин, в сънищата му, възможността да лети, беше преплетена с необходимостта да се трупат пари. Парите бяха източника на сили за летене. А вследствие на издигането си, той щеше да трупа повече и повече пари. Схемите на натрупването  Валнару копираше от живота - пълна липса на въображение, дори в сънищата му. Щеше да получава големи парични суми, за мними услуги, като ги разделяше по братски с покровителите си.  В крайна сметка тези сънища ги сънуваха мнозина. Много преди Свидулин, имаше хора, сключили своите сделки с дявола, в сънищата си. 

Валнару се събуждаше сутрин облян в пот. Беше изтощен от махането с ръце, докато сънуваше. Жена му отдавна не спеше в същото легло, защото непрекъснатото му махане й причиняваше тежки синини по цялото тяло. После се премести в друга спалня, заради бурните сънища на съпруга си. Той се мяташе и мърмореше цяла нощ, а сутрин ставаше омърлушен от леглото. Нямаше настроение, въпреки големите финансови успехи, които постигаше. 

В реалния живот той продължаваше дейността от сънищата си. Участваше в конкурси, печелеше ги, благодарение на връзките, които си създаде с ръководни фактори, разпределящи държавните средства. Някои беше наемал на работа във фирмите си в миналото, на децата на други  беше осигурил доходна работа, на трети правеше щедри подаръци по случай различни празници, останалите канеше на работни обеди, вечери или различни чествания при всеки удобен случай. 

Всички тези разходи разкъсваха сърцето на Свидулин. Те обаче бяха нищо, в сравнение със сумите, които беше задължен да отчита ежемесечно, към благодетелите си, но той разглеждаше всичко това като инвестиции. И наистина, тези инвестиции му осигуряваха нови поръчки в бъдеще и тлъст процент печалба. Някой би го нарекъл корупция и вероятно би имал право, но Валнару не се вълнуваше от това. За него парите, които го заливаха, бяха в резултат от големия му интелект и собствената му значимост. Понякога се хвалеше пред подчинените си: „Пък мен искаха да ме направят заместник министър”. Новото му самочувствие се подхранваше и от сънищата му, в които се издигаше над останалите. Вследствие на този коктейл от сънища и реалност той придоби мания за величие. Разведе се с дългогодишната си съпруга, изостави децата си и се ожени за дъщерята на един от благодетелите си, известна пред всички с лекото се поведение. Тя беше с 25 години по-млада от предишната му съпруга, ефектна и лъскава като черния му Мерцедес. След бурна авантюра, още по време на предишния му брак, Свидулин полетя на крилете на ново семейно щастие, въпреки бурно протеклия развод. 

В сънищата и в реалния живот шефът държеше служителите си изкъсо. Вярваше само на две протежета, на които доверяваше далаверите си, но само отчасти. Лайку Ангелеску му беше приятел от детските години. Другият беше Гипси Игнатеску, който се надяваше някога, в бъдеще, да бъде въведен в  съучастие в печелившото предприятие. Валнару бързо се освобождаваше от всеки, който показваше наченки на мислене в предприятията му. На него му трябваха послушни служители, без особени претенции за развитие. Вероятно амбициите на Гипси отчасти бяха в разрез с принципите на Валнару, но той познаваше добре ограничеността и раболепността на Игнатеску, затова не го чувстваше като заплаха. 

Така, като по утъпкана пътека, протичаше ежедневието и сънищата на този герой на нашето време. Докато една нощ, сънищата, че лети, секнаха. Започна да сънува, че го преследват, защото дължи пари. Преследваха го бившите и настоящите му служители и дори бившата му жена, а в последствие и разни държавни органи. Сънуваше, че го преследват: полицията,  прокуратурата, данъчните служби... А той бягаше ли бягаше, опитваше се да полети, но размахваше ръце, отскачаше, и... пльосваше. Пльосваше като жаба на земята, с разперени ръце и крака, право върху шкембето си, а преследвачите му го застигаха, държаха в ръце вилици и ги насочваха заплашително към очите и гърлото му. С вик той се събуждаше облян в пот и треперещ. 

Тези сънища се заредиха всяка нощ и те като че ли повлияха на ежедневието. Държавните органи започнаха да ровят в свързаността му с длъжностни лица, в незаплатените данъци, в дадените подкупи, в качеството на консултантската дейност, във фалшифицираните документи... Това беше един от скандалите на годината в държавата. 

Понякога Валнару съжаляваше за калните номера, които е въртял в живота си, но това не помогна. Той беше забравен от бившите си покровители, за които беше заплаха. Вече беше прекарван от конкурентите си, така, както той го беше правил в миналото. Принуди се да уволни тези, които му бяха осигурявали тлъсти печалби през годините. Тихите му и послушни служители, които мълчаливо и всеотдайно му бяха осигурявали парични постъпления, чрез седенето си в офисите. За това присъствие държавата му плащаше на глава, суми, многократно превишаващи заплатите на мозъчни хирурзи. Изрита ги като непотребни вещи.  

Скоро парите свършиха, а с това свърши и любовта на младата му съпруга към него. Един ден той я завари с по-младия й любовник в леглото. Младият мъж стана, както си беше гол, надвеси се над него и му поиска ключовете от къщата. После го изпрати до входната врата и заключи зад него.

Свидулин пресече улицата и седна на една пейка, в градинката, недалеч от къщи. Искаше му се да заспи и да сънува... Да сънува, че лети. Погледна небето и заплака.

КПД

2014

Майчина закрила

разказ

Това беше едно от най-силните земетресения в Китай. То беше и едно от земетресенията с най-големи разрушения. Добрата подготовка и добрата организация бяха изкарали веднага спасителните екипи на място. От няколко часа те разчистват рухналите сгради.

Началото на август е. За затрупаните под рухналите сгради температурите са убийствени, нямат шанс, да оцелеят дълго. Затова спасителите работят на върха на силите си. Отхвърлят на ръка всичко, което може да се вдигне. На места успяват да извадят оцелели, затрупани под останките от домовете им хора и това повдига духа на спасителните екипи. Другаде изваждат само безжизнени тела и всички потъват в мълчание, отчаяни от трагедията.

Бяха преживели много природни бедствия, но това земетресение беше ужасно, убийствено, надхвърлящо човешките представи за нещастие.  Материалните щети бяха огромни: срутени сгради, унищожени автомобили, пропаднали пътища, повредени съоръжения. Но не щетите бяха най-важни, а хората. Затова бързат. Отместват срутена гипсо-картонена стена, строшен гардероб, парчета тухли и бетон. Отдолу откриват тялото на жена. Изглежда на около двадесет и пет години. Покрита е с прах, като че ли е посипала лицето си с пудра. Застанала е на колене, приведена напред, сякаш е поела цялата тежест на сриналата се сграда. Викат лекар. Той притиска пръсти до врата. Няма пулс. Мъртва е.

Насочват към друга част от разрушенията. Отново прехвърлят отломки. Мълчат угнетени.

Работят трескаво, но мислите им са насочени към жената, открита преди малко. Коя е? Каква е била? Имала ли е близки? Обичала ли е? Била ли е обичана? Щастлива ли е била или нещастна? Защо беше застанала така, сякаш се е опитвала да подпре стоварващата се от горе сграда? Дали не трябваше преди да продължат с търсенето на живи хора под руините, да отровят нея? Лек ветрец повдигна облак прах около руините. Въздухът не достигаше през прашасалите маски. По лицата им се стичаха кални ручейчета пот. Имат нужда от вода, но нямаше време.

Чува се плачът на дете.  Някой се вслушва в него и спира работа. Гласът идва от мястото, където до преди малко бяха разчиствали, там където е мъртвата жена. Той се връща и започва да рови с ръце около трупа на младата жена. Отхвърля отломките около нея. В скута на жената има вързоп, който тя е обгърнала с ръце. Вързоп от детско одеалце, в което е завито живото ѝ бебе...

Майката беше предпазила детето с тялото си, поемайки товара на разрушенията, закриляйки най-любимото, най-скъпото същество, най-свидното същество, предпазвайки го с тялото и ръцете си. То беше спало, а сега се беше събудило и потърсило правото си на живот, правото си да бъде спасено.

В стисната десница на жената откриват мобилен телефон. На него майката беше успяла да напише: "Мило дете, ако оцелееш, помни, че майка ти те обича".

КД

2014

  

Ние там някъде

разказ

Чакай да ти разкажа какво се случи в селото ни тая сутрин. Седим си, значи, с Митю Калодката и гасим пожара в гърлата си от снощната почерпка, послучай получаването на Митювата пенсия. И тогава пред хоремага спря автомобил. Ама автомобил ви казвам – лъскав, нов, модерен, от тези, дето само по Софийските улици и по курортите се движат. То, не че съм ходил на курорт, ама по телевизията може да видиш, как живеят хората. Митю е ходил на почивка на станцията на жепето в Приморско, докато работеше, ама откак се пенсионира, двамата си правим компания тука, в хоремага.

Та, влизат двама мъже и една жена, ама жена ти казвам... От тези, дето може да ги видиш само по Софийските улици и по курортите. Такива по телевизията съм виждал, че то на село само няколко жени останаха, ама те - вече стари и изкривени от селската работа, ръцете им напукани, лицата сбръчкани и почернели, а побелелите им коси, ако не са забрадени с някоя овехтяла забрадка, се веят грозно, подхванати от вятъра.

Двамата мъже - с шлифери върху спортните костюми и кожени чанти в ръце, с модерни шапки като в американски филм, вървят по паркета в хоремага, а ласкавите им обувки проскърцват заедно с паркета. Жената върви между тях, почуквайки с тънките и високи токчета. Единият се отправя към тезгяха и сe заговаря с Фичо Магазинера.  Всички така го знаят - Фичо Магазинера. Инак той Филип се казва.

Докато аз оглеждам мадамата, застанала до изтупания младеж на средата на хоремага, Митю ми разказва как Кличко за четвърти път свалил в петия рунд Кобрата. Кличко изненадващо замахнал с ляво круше и нанесъл подъл удар с направената специално за него ръкавица, която между другото била крайно неудобна на Кобрата и той затова се разсеял и загубил. В погледа на украинеца Митю видял искри, които се предизвикват единствено от прекомерна употреба на допинг. Докато нашият, изтощен от тренировките, е нямал сили да устои на съкрушителените и коварни удари. „Абе... Мафия, всичко около световния шампион е мафия” – ми казва Митю. Той и Кобрата го бил казал след мача. 

Аз нямам телевизор, откакто телевизията се цифровизира, затова Митю ми разказва предаванията. Чукваме се и удавяме мъката си по непостигнатата световна боксова титла от националния ни представител, след което минаваме на тема футбол и Митю прави анализ на футболния мач с Малта. 

Тримата непознати питат, могат ли да обядват в ресторанта, при което Фичо им отговаря, че най-естественото нещо е, да обядват именно тук. Да седнат на другата маса в хоремага и да почакат. Той ще им обели кренвирши и македонска наденица, ще нареже сиренце и хляб. Освен това ще сипе от един буркан лютеница – и обядът ще бъде готов. Костюмарите сбръчкват носове и се съветват с мадамата. След което благодарят и излизат.

Когато непознатите си тръгват, ние отправяме въпросителни погледи към Фичо. 

- Ааабе, Фичо – вика Митьо – к’во искаха тия засуканите?

- Търсят кмета. Искат да купят онази част от селото, в която вече не живеят хора. Някакъв милиардер купувал изоставени села за да настанява в тях  емигранти. Ще ремонтира къщите, ще им осигури работа, ще заживеят в България. 

- Ами то добре дошло, бе, Петърчо – ми казва Митю - ще има пак хора на село. Ще живне търговийката на Фича – и той, като ми намигва скришом. - А може пък да се отвори и за тебе работа, Петърчо. Ти като не замина от тукао, сега без работа и без пари стоиш. Ама и ти си емигрант като моите деца. Само че те са в чужбина, а ти си духовен емигрант... Стоиш тука и вече на никой не вярваш, на нищо не се надяваш и нищо полезно не вършиш – казва той, изпъвайки показалеца на дясната си ръка, за да подчертае думите си. - Никой няма да оставиш след себе си. Нито дете, нито коте. Ще си заминеш и няма кой да те запомни и да заплаче за тебе. Обаче подозирам, че това е твоето отмъщение. Към кой ще ме попиташ, ами то е ясно, към докопалите се до бюрата чиновници, дето от висотата на постовете си тормозят народеца с бездушие, бездействие и рекет. Моите деца им ядат попарата на чантаджиите, но твоите няма да страдат. Хитрец си ти, не искаш децата ти да бъдат мачкани, както смачкаха тебе. Лепнаха се разни за властта и като пиявици смучат ли смучат. От тебе ще смучат, но не и от от децата ти. Знам я аз твоята философия, Петърчо, но ялова е тя... 

- Остави я моята философия, бай Митю, рано е да говорим за философия. Едва единайсет часа е. Да пием и да забравим за философията, за политиката и за житейските неправди.

- Фичо, пиши три ракии на моята сметка и ела да се чукнем!

Фичо изпълнява поръчката и тримата пием, за да забравим лошото. На обяд Фичо затваря хоремага и ние с Митю тръгваме очертавайки широки зигзаги към къщите си. Ще поспим, пък след обяд, като отвори Фичо хоремага, ще седнем при него и ще водим философски разговори за гордото бъдеще, което очаква Родината.          

КД

2014

Глупакът

разказ

 В памет на приятеля ми Величко С. Дочев

Хубаво си живеехме някога. Животът не беше по-лесен, но бяхме по-млади и много от приятелите ми бяха живи.

Приятелят ми Величко беше един от „селяните“ в блока.  Така казваха на всички родени на село. Не че предците на останалите не бяха дошли също от там, но родените в града смятаха, че месторождението ги прави по-аристократични. През уикендите „селяните“ ходеха по селата, където отглеждаха чушки и домати, правеха туршии и компоти, хранеха кокошки и прасета, а „кореняците“ граждани цакаха белот в беседката до блока. Затова той предпочиташе да бъде „селянин“, въпреки двете си дипломи за висше образование и средния ръководен пост. Беше работил като инженер в строителството и  учител в техникум. Знаех го като лъчезарен и отзивчив човек.

В един неделен, есенен следобед той примъкваше от ремаркето на Москвича си щайги със зимнина, туби с вино, дамаджана с ракия и чанти с мезета. Видя ме и грейна:

- Василе, господ те праща да помогнеш, а пък и да пием по едно.

От опит знаех, че с едно няма да мине. Той винаги посрещаше гостите си с домашни вкусотии  и откровени приказки. Говореше смело за неуредиците в живота. Критикуваше некадърните началници, мързеливите колеги, пакостливите съседи, настъпващото безкултурие, разтящата неграмотност... Животът не го превърна в стар, уморен мърморко, като много други. Имаше огромно чувство за хумор и към всички, дори към себе си, се отнасяше с нескрита ирония.

- Жена, я сложи от онова сухото на моето приятелче, да види какво мезе съм направил– вика той на жена си, която гледа сериала си в кухнята, за да не й пречим с приказките. – А после ще хапнем кокошка с прясно зеле. Жена ми го готви приказно, ще си оближеш пръстите. Жена ми го готви приказно, ще си оближеш пръстите. За малко щях скъпо да платя за кокошките, ама размина се!

- Защо бе, Величко? – любопитствам заинтригуван от встъплението.

- Ами защото освен зимнината натоварих в ремаркето и две кокошки, подарък от бабалъка*.  Жена ми и балдъзата седнаха на задната седалка, да си говорят, а аз сложих на предната една двайсет литрова дамаджана с ракия. Ама тя пълна догоре и се разля малко по облегалката, при което колата придоби уханието на казан за ракия. Та карам си аз и точно излизам от селото, на двайсет метра от табелата ме спря Мильо, същия оня катаджия, дето на времето набързо перфорирал талона на Владимир Живков за някакво нарушение. Спътникът попитал катаджията, „ти  знаеш ли чий талон перфорира току що“? Мильо вдигнал рамене. Когато разбрал, ръцете и краката му се разтреперали. Грабнал талона от ръцете на санкционирания водач, нарисувал една стрелка към дупката на талона и написал: „Тази дупка не е дупка“, след което прилежно написал званието, името си и се подписал. Той живее в кооперацията отсреща, в апартамента на дядо си. Та спира ме значи Мильо, представя се, иска ми документите и ме пита, защо съм пил. Обяснявам, че не съм пил алкохол, а в колата мирише на ракия, понеже малко се е разляла дамаджаната, но вече беше изваден духът от бутилката. Усещам, че катаджията търси причина, да ме глоби.

- Тези кокошки отзад имат ли документи?

- Имат разбира се – отговарям аз. - Дайте си документите на старшината – казвам на жената и балдъзата.

- Абе ти луд ли си, бе, или на луд се правиш? – вика ми Мильо – Я давай документа!

- Кой документ, бе? Че не съм луд ли? – питам аз. – Нямам такъв документ.

- Гражданино водач – обръща се катаджията към мене – вие возите в ремаркето две живи кокошки и трябва да имате документ от ветеринарен лекар, че не са болни от заразни заболявания по птиците.

- Така кажете, че аз започнах да се чудя, какъв точно документ очаквате да ви дам. Нямам медицинско удостоверение от ветеринарен лекар.

- Ааааа... мирише ми на 20 лева глоба – казва ми катаджията.

- На мене освен на ракия, на друго не ми мирише – отговарям аз.

- Защо нямате удостоверение от ветеринарен лекар?

- Защото в селото няма ветеринарен лекар. Можете да проверите!

- Като няма ветеринарен лекар, ще вземете удостоверение от ветеринаря в съседното село?

- Ами аз натам съм тръгнал – отговорих му.

- Глупак, изчезвай и да не съм те видял повече!

- Чакай бе старшина, защо с лошо да се разделяме. Жена, дай една празна бутилка, да налея на старшината от ракията! Хем той с добро ще ме споменава, хем ще се поопразни дамаджаната и няма да се разплисква по пътя. Жената извади от багажника на Москвича един компот, отвори го с лакът, изля компота и ми даде буркана.

- Нямам бутилка, но бурканът ще свърши работа - каза ми тя. Напълних аз буркана до горе с ракия, дадох го на катаджията и тръгнах.

Помислих си, че след като бурканът не се затваря, понеже е с обикновена капачка Мильо и колегата му ще видят сметката на ракията, подарена им от приятеля ми, още там. На другия ден разбрах, че блъснали една каручка без фенер, ама дали защото каручката не е била осветена или защото те са се „осветили“, не мога да кажа.

- И знаеш ли, Василчо - продължава философски приятелят ми - защо тази вечер не бях санкциониран от органите на властта?

- Защото не е имало за какво да те санкционират? – предположих аз.

- Нееее, не е за това, а защото се държах като глупак. Ум се с пари не купува, па най-много пари струва, казва народната мъдрост. Затова беше този театър. Ти не си ли разбрал, че животът е театър и всички сме актьори, само че на нас се пада да играем ролята на глупака. Колкото си по-добър актьор... – той замлъква за миг - колкото по-добре влезеш в ролята, толкова по-добре за теб.

*Забележка:    тъст

КД

2014

  

Враната и пръстенът

разказ

Филомена Карапешева седеше на балкона и се наслаждаваше на майското слънце. Пиеше кафе от голяма порцеланова чаша и отхапваше от парче собственоръчно приготвен кекс. Беше поставила чинийката на перваза. Овехтелият пенюар издайнически беше изложил на показ голяма част от пищната ѝ гръд.  Етаж по-горе Филарет Диамандиев, наричан от всички бай Мастрояни, по пижама, се беше надвесил над парапета, вперил взор в гледката, която предлагаше поразтвореното деколте, с риск да полети надолу.  От години старецът чезнеше по вдовицата. Миналата година и той овдовя, но благоприличието и притеснителността му не позволяваха не само да ѝ довери чувствата си, но дори да я спре или заговори.

Внезапно телефонът долу извъня и Филомена влезе в стаята. Филарет изрази разочарованието си с едно яростно „Ееееех, да му се не види...“ и удар с длан по бедрото. Постоя още малко в очакване. Тъкмо да тръгне към празния си апартамент, когато нещо на долния балкон привлече погледа му.  До ръба на чинийката кацна врана. Тя насочи любопитно човката си, към остатъка от домашния кекс. Бай Мастрояни наблюдаваше сцената с втренчен поглед, сякаш от това зависеше живота му.

Враната захапа парченце от кекса и го глътна. Огледа се и закълва лакомо останалото. Извън чинийката захвърчаха трохи. Когато парчето свърши, тя изкълва и трохите.  После влезе в чинийката и започна да приглажда с човка перата си.  След минута Филомена излезе отново на балкона и враната отлетя. На дъното на чинийката беше останало нещо, което накара сърцето на Филарет да забие лудо. Той разпозна  пръстена на жена си. Беше изчезнал преди няколко седмици, от масата, в хола.

Филарет сметна това за знак на съдбата.  Няколко минути по-късно той звънеше на долния апартамент. Беше в костюм и с букет нарциси в ръка, набрани на един дъх в градинката пред блока.

КД

2015

Блаженство

разказ

Свила съм се върху смачкания кашон под моето стълбище. От тук виждам как грее Коледната елха пред кметството. Площадът е пуст. Потрепвам от студ, обаче там някъде, вътре в мен, душата ми пее, стоплена от многоцветните светлинки на елхата. Няма много сняг, но от студа всичко е скрежасало. Елхата, плочките на площада, тревата в градинките, дърветата по улиците, покривите на къщите, всичко е бяло и блести. Снежинките пречупват хиляди светлини и греят като безброй мънички звездици. Толкова е красиво, че забравям за студа.

Лежа, заслушана в звуците на Коледната нощ. Сънят приижда и затваря очите ми. Унасям се в дрямка, когато дочувам тихо скимтене. Полуотварям очи и го виждам застанал до лицето ми. Стои очакващо и ме гледа с маслинените си очички. Чака да го поканя, да легне до мен. Познавам го. Наричат го Бенджи - бяло, късокрако кученце, със симпатична муцунка, което можете да видите около пицарията в центъра. Някой го беше нарекъл с филмово име. Повдигам леко лявата си ръка, а той не чака друга покана. Мушва се под нея и се сгушва в окъсаното ми палто. Мърка доволно и притихва.

Толкова е приятно да има живо същество до теб в Коледната нощ. Чувствам се щастлива, че и аз съм необходима някому. Потъвам в съня. Сънувам, че се издигам над стълбището, над дърветата, над къщите. Спирам се за миг и поглеждам към мястото, където лежи тялото ми. Не усещам вече нито болка, нито студ, нито срам, само радост. Безкрайна радост от красотата на Коледната нощ и от това невероятно усещане за блаженство. И продължавам да се издигам, а там долу остава бездиханното ми тяло. Вече не ми е необходимо. И разбирам, че не сънувам, а всичко е действителност. Хора, аз преминавам във вечността, усетила любов и щастие. 

Коледа е. Бъдете щастливи! 

КД

2014

За ергенския данък и ергените от нашето село

разказ

Събрали сме се ергени в кръчмата Фахри, в центъра. Чий център ли? На нашето село бе, Горно Прахово. Трябва да сте го чували. Тя, телевизията, прави репортаж за нас тази година. Защото нямаме моми за женене. Един през друг говорим, възбудени от новината. Най-после... Дълго чакахме да се случи нещо, което да ни реши големия проблем. Бяхме чели, бяхме слушали, но се съмнявахме, че е възможно. Но сега, лъч надежда озари душите ни. Всички бяхме гледали, как по телевизията този академик, че и професор отгоре, каза, че ще връщат ергенския... 

Първоначално мисълта ме обезпокои. Нали съм ерген, на четиридесет и девет, че и половина отгоре, но после си помислих – е, работа нямам, заплата нямам, пари – йок, ще ми вземат опинците. После, като чух как пламенно академикът обясни, колко е важно отново да се върне данъка от онези, хубавите времена, за да се женят младите хора и да се повиши раждаемостта, се заслушах с интерес. Абе ще признаят те най-после, че е било хубаво тогава..., ама малко късно. Ще въведат добрия опит от хубавите години и ще го развият, и усъвършенстват, мисля си с доволна усмивка. 

Водещият питаше академика - ами ако двойките не могат да имат деца, не е ли несправедливо да се налага данък? Пък той обясни, че точно за това ще се ползва данъка, за да се лекуват тези, дето не могат да имат деца. Слушах с надежда да кажат нещо и за нашия проблем, но не. Времето свърши. Но то е ясно. След като ще лекуват двойките, значи ще направят нещо и за нас в Горно Прахово. Пък само ние ли сме. България е пълна с такива села като нашето, само с ергени и без моми. 

Влизам в кръчмата на Фахри и там – кошер. На масата в средата седнали Метин, Късия Илхан, Скендер Квазимодото и Юмер, а около тях се изправили другите ергени.  Говорят за данъка и за промените, до които ще доведе и всичките обнадеждени и щастливи. Че това дето си го мисля аз, си го мислят и другите. Сигурно ще доведат моми при нас, в Горно Прахово и ще ги задължат да се омъжат. Инак как ще въведат данъка, ако няма моми и за кой да се оженим, че и деца да направим?! 

- Ако не докарат моми, може поне един лупанар да направят, но току-така няма да ни оставят – вика Орхан Козия зет.  

- Кво’й туй лупанар, бе Орхане? – пита Нури Узуна. 

- Дългуч, ти прочети „След нас и потоп” и ще разбереш. В Римската империя  император Калигула отворил такива специални домове – лупанари и задължил жените и дъщерите на патрициите да обслужват в тях народа, срещу заплащане. Така пълнел изпразнената хазна. 

- Тебе май мерака така ти е стегнал топките, че мислиш само с долната си глава. Какъв лунар, какви данъци?!... Тука целта е да се повиши раждаемостта. Трябва да правим повече деца. Значи трябва да натоварят в автобуси момите от града и да ги доведат на село. Тука ние си харесваме по някоя и почваме... А не като Козия зет, да натискаме козичките в кошарата. 

Избухва буен смях. 

- Какво да почваме, бе Узун? Ти си добре и боя, и името, че и инструмента ти дълги. Ами я го виж Късия Илхан! Него с тази, късата ..., никоя мома няма да го вземе, че и да остане при него. 

- Не ме мисли ти мене – отговаря обиден Илхан. – Ако искаш да знаеш има възможности да ми порасне само за месец, двойно, с хапчета...  

- И пак ще ти е малък – вика през смях Квазимодото. Компанията се залива в смях.  

- Квазимодо, ти не ме мисли! Академикът каза, че държавата ще ме лекува, ама ти, с тази грозната физиономия, само като се покажеш и всички моми ще се изпокрият. Може и рейсовете да върнат обратно. 

- Ами на мен ще ми направят пластична операция, в Америка, в Маями... Ще се върна като братпит*. И ще видиш как мометата още от рейсовете ще ми се хвърлят на врата. 

- Хееее – вика с пискливия си гласец Илхан - брат Пит, поне на бате си Фахри да заприличаш, пак ще е нещо. 

Погледите се отправят към по-големия брат на Квазимодото. Умен, тих и работен човек, ремонтира всякакви машинарии, през лятото отглежда тютюн, а през зимата скита с пушка на рамо из планината. Фахри отдавна е минал петдесетте години, определени незнайно от кого за горна граница на облагане. Очите му гледат тъжно компанията. Дали защото него данъкът няма да го хване, дали поради други причини, не знам. Тогава се намесвам и аз в разговора: 

- Ама от къде на къде ще ни ограничават само до петдесет години с ергенския данък? Че то, както се размотават в парламента и се карат за глупости, кой знае кога ще въведат данъка, а до тогава ще съм навършил петдесет. След като ще се вземат мерки за повишаване на раждаемостта и аз искам да плащам данък и аз искам да се включа в увеличаването на населението. И аз искам държавата да направи нещо за мене, за да имам и аз деца. Не може такова нещо, само на вас да осигуряват лечение и пластични операции. Ами над петдесет не сме ли хора, не сме ли и ние селяни на тази държава? Ами момчурляците под трийсе", по селата? На тях няма ли да им осигурят моми или и те като Козия зет да се прокрадват нощем до кошарата? Не съм съгласен – викам аз.  

- Така е. Трябва всички да сме равнопоставени. Трябва справедливост – вика Юмер - предлагам да гласуваме, законът да се въведе за всички еднакво. От малките, до старците. Инак на съд, в Брюксел – вика с гръмовития си глас, от който треперят джамовете на кръчмата. 

И всички гласуваме. Единодушно. 

Сега очакваме с нетърпение да ни обложат.

* Забележка: Героят говори за Брад Пит.

КД

2014

Не газете пясъчните статуи

разказ

Седях на пясъка със затворени очи и се наслаждавах на шума на вълните. Погледнах небето, за да се възхитя на пикиращите полети на чайките. Слънцето се издига бавно над хоризонта. Няколко гларуса се разхождат важно по мокрия пясък, търсейки изхвърлени от прибоя рибки. Беше ранно утро. Водата е леко хладна, затова а плажовете около залива още пусти. Утрините са любимото ми време, заради отсъствието на човешката глъчка.

Приливът е натрупал пясък на ръба на прибоя и е образувал своеобразно пясъчно хълмче, в което пясъкът е фин и така плътен, че прилича на скала. Отливът е отнесъл частта откъм морето и е превърнал дюната в пясъчна пейка. Седя на тази пейка, усещайки със стъпалата си целувките на вълните.

Слънцето започва да припича и затопля въздуха и пясъка. Плажовете в далечината се събуждат. По дългата пясъчна ивица се задават тичащи или разхождащи се хора и даже едно куче. Време е да се оттегля под чадъра си, забит по средата на пясъчната ивица. Изтягам се на хавлията, наливам си кафе от термоса и разтварям „Фермата” на Оруел.

Спомням си с носталгия за оня летен ден. Романът ме грабна и след около час вече бях стигнала до песента на Майора. Тогава видях как този младеж спря близо до мястото, където бях седяла. Огледа пясъка. Намери отнякъде пластмасова бутилка и я напълни с вода. Изрови от пясъка голяма мида. След това се премести двайсетина крачки в страни и започна да копае дюната.

Минаваше девет и половина. Сухият пясък започваше да пари краката ми. Вълните се умориха и заглъхнаха. Чайките се понесоха лениво в полета си, а гларусите изчезнаха на някъде. Въздухът затрептя в призрачни танци. Погледнах любопитно към младежа. Работеше усилено, копаеше пясъка с ръце. После тичаше до водата, пълнеше пластмасовата бутилка, връщаше се до дюната и разливаше водата върху това, което правеше. После пак тичаше обратно и пак и пак..., след което продължи да копае. Зачетох се отново.

Преди обяд бях преполовила романа. Младежът ваеше пясъка с мидата, използвайки я, както скулптур използва длетото си. По брега преминаваха летовници, отиващи на един или друг плаж. Минавайки край момчето, те уж случайно поглеждаха към работата му. Така..., крадешком, за секунда... После отминаваха навъсени.

Станах и тръгнах към морето. Беше време да се потопя във водата. Топлината й ме приканваше да плувам все по-навътре и по-навътре. Плувах бързо, поемайки въздух на всеки трети замах. Беше приятно да гледам дъното, докато навлизах към средата на  залива. Плувах докато стана толкова дълбоко, че престанах да виждам пясъка, водораслите и камъчетата по дъното. В дълбокото изчезнаха и слънчевите зайчета, а на тяхно място се виждаше само зелената пелена на водата. Обърнах се и заплувах към брега.

След час стигнах до плажа. Усещах приятната умора в тялото си.  Момчето беше свършило. Отклоних се от пътя си към чадъра и се приближих до него. Седеше пред три изваяни в пясъка човешки фугури.  Бяха красиви. Мъж, жена и дете... Гледах възхитена. Дори пляснах с ръце. Изглеждаха като красиво, весело семейство, заровено в пясъка. Всяка скула, всеки мускул, дори кичурите бяха изваени от пясък. Подаваха се наполовина от дюната и приканваха да им се порадват. Гледах ги, а сълзите ми напираха. Сълзи на възхищение от одухотвореното творение на младия мъж.

Край нас минаваха хора, поглеждаха крадешком, с прикрито любопитство, без да спрат. Миг по-късно слагаха маски на безразличие и досада и отминаваха.  Едър младеж, с походка на уличен боец, беше повел две девойки. Преминаха между нас и пясъчната статуя. Юначагата не погледна към нея. Ходеше крачка пред девойките. Когато отминаха, едната девойка попита: „Видяхте ли какво беше направил този?” „Ехееее, аз какви работи съм правил...”, отвърна едрият младеж.

Стоях на брега и се възхищавах на трите фигури. Никой друг не спря. Не се загледа. Не се наслади. Младият мъж беше легнал уморен, на една страна пред статуята и спираше с тялото си пътя на вълните към нея. Изглеждаше щастлив. Лицето му беше озарено от лека усмивка. Колко радост може да създаде творчеството! Какво удовлетворение!

Умората в краката ми надделя, затова се отправих към моя чадър. Няколко минути по-късно младежът влезе в морето и заплува незнайно на къде. Тогава по брега се зададе тази жена. Беше възрастна, вероятно краката я боляха, защото ходеше бавно, клатушкайки тялото си. Водеше за ръка момченце на около три годинки. Когато приближиха, момчето се отскубна от хватката на жената и изтича напред. Спря се пред трите фигури и ги загледа. Не знаеше как да реагира. Не беше виждало до сега такова нещо. Гледаше зяпнало, в почуда. „Бабо виж”, посочи детето с пръстче. „Виж едно момченце. Виж как е заровено в пясъка. Виж колко е ... страшно”. Детето не беше сигурно как да определи това, което вижда. „Не бой се, баби! То е от пясък. Я го стъпчи! А така! Видя ли, че стана на пясък. А стъпчи и другите! Браво!” Извиках да спрат, но вече беше късно.  „Знаете ли колко е опасно, да се правят такива неща на плажа?”, отговори ми възрастната жена, хвана момченцето за ръка и го поведе напред.

Отидох до мястото, където бяха пясъчните статуи. Беше останала само купчина стъпкан пясък. 

Наведох се и написах на пясъка „Газенето на пясъчни статуи е забранено!”

КД

2015

  

Гений

разказ

Телефонът на писателя Подсвирников тревожно иззвъня посред нощ. Не за пръв път будеше собственика си, точно след като е заспал. Подсвирников повдигна сънено слушалката и изкара едно грухливо „Ало?“, сякаш изтръгнато от някой склад с ръждясали вехтории.

- Панайоте, открих.

- Кой се обажда? Кого търсите? – попита объркан Подсвирников.

- Аз съм бе, Панайоте, Илия Дренски... Направих революционно откритие.

- Е..., и не можа ли да почакаш до утре, за да ми съобщиш, а ме будиш? Точно бях заспал...

- Панайоте, не търпи минута отлагане. Ти си късметлията, който ще съобщи на света страхотната новина. Ще станем известни, двамата, ще  бъдем на първите страници на вестниците, ще даваме интервюта, ще останем в историята... Аз - с откритието си, а ти – с това, че съобщаваш за мен.

Ентусиазмът на Дренски прогони остатъците сън от главата на Панайот Подсвирников. Той познаваше Дренски още от училище. Бяха седели на един чин. Нямаше как да откаже да изслуша бившия си съученик, въпреки че преди години, при подобни обстоятелства, той беше обявил, че е открил революционен  метод на придвижване. Автомобилите можели да се движат без никакви разходи на гориво, спускайки се по надолнище.

Според Дренски, понеже  Земята е сфера и се върти, е достатъчно да се изчака докато автомобилите се завъртят заедно с нея до по-горна точка и тогава да се спуснат надолу. Въртенето на Земята щяло да направи така, че те да полетят по пътя си надолу. Така автомобилите щели да се движат без никакъв ръзход на гориво. Достатъчно било да се построят шосета, успоредни на Екватора. Единствения недостатък на метода си Дренски виждаше в изискването, движението да се извършва винаги от запад на изток.

  -Казвай! – нареди Подсвирников, когато нагласи слушалката върху рамото си, държейки в ръце тефтер и молив.

  -Панайоте, аз открих... – Дренски направи патетична пауза – колелото.

  -Как колелото? – попита неразбиращо Подсвирников – Колелото е открито преди хиляди години?!

  -Това го твърдиш ти, но аз не го знам. До тази вечер не знаех, че колелото съществува, а тази вечер го измислих. Кръгло, плоско и с една напречна ос в средата.

  -Но това е вече открито! – отговори удивен Подсвирников.

  -Може и да е открито, но аз го преоткрих. Ако е открито, то кой го е открил? Знае ли се как го е открил? Не? А аз мислих, разсъждавах и преоткрих колелото. Значи, може да обявиш на света, че аз съм първият установен откривател на колелото. Понеже не е известно кой го е открил, то следва, че аз съм първият. Щом съм първият, значи аз съм го открил. Много съм уморен. Тази напрегната мисловна дейност ме изтощи. Сега си лягам, а ти започвай да пишеш! Запознай света с откритието ми и с моя гений! Накрая ще поделим печалбата.

    КД

    2015

Радостта от живота

разказ

-  Какво ще обичате? – попита младата сервитьорка, отправяйки му усмивка, способна да разтопи айсберг.

-  Кафе, моля! – отговори, потъвайки в зеления ѝ поглед. Прииска му се да я отведе вкъщи, където би могла да размрази с усмивката си замръзналата камера на хладилника. Всъщност желанието му едва ли беше свързано с хладилника. Тя го гледаше подканящо и той добави парче торта, а когато остана в очакване още няколко секунди, добави и една „Кока Кола“, макар въобще да не му се пиеше „Кока Кола“. Беше възможност, да я задържи още малко пред себе си. Когато тя остана удовлетворена от размера на поръчката, благодари и се завъртя грациозно на високите токчета. Отдалечи се, поклащайки предизвикателно тяло върху елегантните си крака.

До масите, по единично или в компания, на сутрешно кафе, бяха насядали двадесетина души,  възрастни и млади, до един втренчени в екраните на смартфоните си. Перо Пиперков извади смартфона си и потъна в световния информационен поток. Световните новини сякаш съобщаваха за края на света, а българските изобилстваха от скандали между политическите партии. Малкото статии, хвърлящи светлина в изобилието от мрачна информация, бяха по повод прерязани и планирани за прерязване лентички на нови обекти, откривани от премиера. Перо изгаси екрана отегчен. Каква скука, Господи, помисли си той, повдигайки поглед към небето, сякаш очакваше отговор. Какво му става на този свят, че от ден на ден, животът е по-тягостен и досаден?! Напрежението в тялото, караше мозъка му да пулсира. Имаше чувството, че стресът тече вместо кръв в кръвоносната му система. Усещаше се като бомба с часовников механизъм, който тиктака и всеки момент ще избухне. Животът му беше безсмислен, толкова безсмислен, че си заслужаваше да умре.  Включи отново смартфона си, но минута по-късно отново го изключи. Пълен кошмар. Полудяваше.

Момичето донесе поръчката му. За миг вниманието му беше привлечено от нея.  Когато тя замина, се зае с кафето и тортата. Кока Колата шумеше с мехурчетата си в чашата. Беше му излишна. Поръча я само заради сервитьорката.

Тогава върху чашата кацна пеперуда. Крилцата ѝ потрепваха, а тя се разхождаше и въртеше по ръба на чашата. Дали пиеше от капките сладка напитка, Перо не можа да види, но танцът на пеперудата по ръба на чашата привлече вниманието му. Перо Пиперков съзерцаваше пеперудата, забравил целия свят, с всичката му лудост.

Един ден Перо Пиперков си помисли, че животът му е спрял. Именно спрял, а не свършил. Оставаше му да живее много, но усещаше в гърдите си празнина. Нямаше я тръпката от предстоящото. Той почувства болезнено тази липса. Безнадежността го хвърли в отчаяние.

Беше планирал живота си и до този момент беше спазвал този план. Постигна целите си, някои не успя, но го приемаше.  Беше постигнал много повече от очакваното и именно това го плашеше. Оставаше му толкова малко, към което да се стреми, в оставащата част от живота си. Беше подчинил щастието си единствено на успехите в живота, а беше изгубил радостта от обикновените неща.

В детските си години се чувстваше щастлив от всяка дреболия. Усещаше щастието с цялото си тяло. Беше щастлив, когато с децата от махалата играеха по цял ден по пепелявите улици или когато тичаха надолу по улицата, до железарския магазин на чичо Йозо, където освен железарските стоки, продаваха и вафли. Със стотинките, които им даваха родителите си купуваха по някоя вафла, вървяха нагоре по улицата, хрускайки вафли, разменяйки си щастливи усмивки.

Помнеше щастието, което изпита, когато за пръв път пи лимонада от бутилка. Беше на някакво тържество, родителите седяха да масите, а децата играеха около тях и от време на време тичаха до своето  шише лимонада. Помнеше шума на мехурчетата в гърлото и носа си. Какво щастие носеха тези мехурчета в детските души.

В онези далечни години телевизията беше единственото достъпно културно развлечение за селските деца. Детските филми бяха рядкост. Те се очакваха с чувство, което беше стаено някъде в гърдите или стомаха и кътано през целия ден. Час по час някой тичаше да провери часовника, за да не се пропусне детското. Когато настъпеше времето за него, всички хукваха презглава към къщи.

Днес Перо Пиперков, както и всички пораснали негови приятели и техните деца,  можеха да има всички тези неща. Можеше да имат и много повече. Бяха задоволени и дори преситени от много повече, но не чувстваха онова удовлетворение. Липсваше блянът за нещо, което не може да имат. Липсваше очакването. И това ги правеше нещастни.

На съседната маса седи млада жена забила поглед в екрана на смартфона си. До нея скучае  малката ѝ дъщеря. Тя се върти върху стола, пуфти и се опитва да направи нещо с главата си.

- Ох мами, не можиии...

- Какво не може, бе мамо? – пита озадачено жената.

- Не можи махни главата...

- Главата не може да се маха! – отговаря жената.

- Дай твоята маха! – казва дъщеря ѝ и внимателно хваща в ръчички красивата глава жената, след което се опитва с въртеливи движения да я свали от шията.

- Оооох - престорено вика тя - болииии... опитват се да ми свалят главата. Поооооомооооощ – тихичко имитира тя вик и се залива в смях.

Дъщеря ѝ стои учудено до нея и не може да разбере, защо може да свали главата на куклата си, а не може да свали нито собствeната си глава, нито главата на майка си?! Хваща отново брадичката и тила си и започва упорити опити за сваляне на главата си, а жената я наблюдава наведена над екран на смартфона си и се тресе в беззвучен смях.

"Това трябва да е", помисли си Пиперков. "Радостта от живота е като пеперуда, дете или блян... Трябва само да го усетиш и да му се насладиш."

КД

2015

ПРИКАЗКИ ЗА СТАРИ ВРЕМЕНА

Дайчово хоро

разказ

Мама Неделя думаше:

- Недельо, мила мамина,

не земай, мама, Дойчина,

Дойчина, млада войвода,

Дойчин е, мама, хайдутин,

утричка ще го убият,

млада довица щ`останеш...

Родът ни по бащина линия e от Харманлийско. Преди три века пра-пра-пра-... дядо ми Дойчин се преселил от там. По-вярно е да се каже, че е избягал от турските власти. Причина била убийството на един налбантин от Дойчина. След едни трагични събития, за който ще ви разкажа по-после, тежко раненият Дойчин  помолил съпругата си Неделя, да отведе при налбантина коня му, за да го подкове, понеже трябвало той да отиде при хекимина във Филибе. Когато младата и красива съпруга закарала коня, налбантина знаейки, че Дойчин е на легло, започнал да задиря жената. Тогава тя дръпнала коня и го върнала неподкован на съпруга си. Дойчин бил авер на налбантина, но като научил за постъпката му, толкова се разлютил, че забравил за раната си, яхнал коня и се понесъл към него. Влязал в работилницата направо с коня си, извадил сабята, замахнал и с един удар му отсякъл главата. След което се върнал в дома си, събрал набързо каквато могъл покъщнина в каруцата, запрегнал коня, взел жена си и потеглил към Дунав.

*    *    *

След Чипровското въстание настъпили кърджалийски времена. Когато един австрийски капитан, минавайки през земите по поречието на Марица, на път от Одрин за Филибе, видял неволите на българското население, написал: „...те са бедни хора, измъчени роби, облечени много зле и зле третирани. И най-нискостоящият еничарин може да им отнеме каквото му хрумне, да им нанася удари, без те да имат право и възможност да протестират. Висшите и нисшите султански чиновници тънат в безделие и корупция, лошо изпълняват длъжностите си и още по-лошо се отнасят към покореното българско население...“

Тогава в гората излязъл Мирчо войвода. Той, освен че поизтупвал кесиите на търговците, пътуващи с каици и салове по река Марица, отвличал кърджалиите, върлуващи в района и ги пускал срещу солиден откуп. Инак им виждал сметката. Така ги усмирил.

През хиляда и седемстотната година в Мариното въстание четата на Мирчо войвода била разбита от Одринския еничарски корпус на Кърджали Омер паша*. Кърджалиите отново се развилнели в района. Тогава Дойчин излязъл в гората.

  *    *    *

В онези кърджалийски времена Дойчин живеел в Олу дере, днешният Харманли. Бил красив и буен момък. Всички моми го харесвали заради приятната му външност, стройният му ръст и веселия нрав. Когато Дойчин заиграел на хорото, всички него гледали. Сякаш не стъпвал на земята, а летял леко и пъргаво над нея. Но като хайдутин бил страшен. Режел главите на читаците като зелки и те набързо се усмирили и престанали да безчинстват над българското население.

До 1707 година разните султани били издали няколко фермана за забрана на хайдутството. През тази година султан Ахмед III издал поредният ферман. Тогава бостанджибашия на Едирне дал заповед на бимбашията на Олу дере да улови опасния хайдутин Дойчин войвода и да го изпрати в Едирне окован във вериги, където да бъде съден и обесен, съгласно султанския ферман. Пуснали мрежа от шпиони и успели да уловят Дойчина. Не се минало без схватка, в която Дойчин бил ранен. Заловили го. Аха да се прости с живота си, но нали бил скътал голямо количество злато, успял да придума заптиетата да го пуснат срещу солиден откуп. Разказват, че  бостанджията Ахмед ага взел подкупа, но поискал да види как играе хоро, тъй като чувал за вълшебството в танца на Дойчина. Като заплашил, че ако не хареса танца, ще го окове и изпрати, съгласно заповедта на бостанджибашията. Довели гайдарин. Гайдата пропяла, отпървом тъжно, но после засвирила живо и весело.

Дойчин се изправил. Погледнал небето. Послушал птиците, заслушал се в песента на гайдата, усмихнал се на повея на вятъра и се понесъл с боси нозе по зелената трева. Сякаш не стъпвал, а летял. Ръцете му, красиви и силни, махали като криле на орел и той се понесъл пред зяпналите го заптиета. Когато гайдата замлъкнала, той спрял, поел си дъх и избърсал чело. Заптиетата си били тръгнали. Бостанджията стоял до коня си и го гледал възхитено.

На другия ден пра-пра-пра-... дядо ми побегнал със съпругата си към Дунава, където дълги години танцувал по сватби и други празненства любимото си хоро, известно днес като Дайчово.

КД

2015

Пендарата

разказ

В рода ни от столетия се предава една златна пендара. Разказвали са ми, че някога били цял низ, но през годините една по една  били откъсвани от богатия наниз. Ту за лек, ту за погребение, ту за връщане на имот или за оцеляване в критични моменти. На края останала само тази, единствена пендара. Някога пра-пра-пра-...дядо ми Дойчин войводата подарил наниза на единствената си дъщеря Мария. Като дошло време да се момее, той я закичил с наниза, че да хваща око на хорото. Тогава, разказваше майка ми, тримата ѝ братя все около нея били, понеже времената били такива. Не чинили много нито закон, нито ред и много крадци имало в горите и по градовете, че и на мегданите се подвизавали. Имало тогава една буйна глава, Кара Али Пехливан го викали. Пехливанин бил по панаирите. Много моми бил поругал. Грабвал ги направо на мегдана и никой не смеел да му застане насреща, че оня с една ръка го помитал. А и страшен бил с оръжията си. Винаги ходел обкичен с пушки и пищови, ножове и един огромен крив ятаган.

В оня ден нищо не предвещавало това, което щяло да последва. Бил слънчев и ведър есенен следобед. Хората били прибрали реколтата, събрали животните по дворовете, приготвили виното, а тук там пушели вече и казаните за ракия. На тържището, на мегдана, селяните от околните и по-далечни села продавали излишъци от реколтата. Дюкяните на търговците примамвали, отрупани със стоки. Пред работилничките на занаятчиите били изложени произведенията им, а двете гостилници предлагали боб или сушено месо, разредено или първокачествено вино на уморените и гладни пътници, според кесиите им. На чаршията свирела гайдата на споминувания и до днес по нашия край като Гайдаря, а около него момите потропвали в ритъма на гайдата, докато край тях се повъртали ергените и ги задявали.

Като се завъртяло хорото, Мария, дъщерята на Дойчин, се хванала до дружките си. Била на края. В този миг братята ѝ останали от другата страна на мегдана. Кара Али Пехливан се възползвал от мига и я грабнал, понасяйки я към коня си. От време на време пускал едната си ръка и разблъсквал застаналите на пътя му.  Хората се разбягали. Чували се виковете на момите и псувни на момците, но никой не посмял да се изправи пред пехливанина. Всичко станало пред очите на заптието, което пиело ракия в близката гостилница, давайки си вид, че не забелязва произшествието.

Братята на Мария изтичали към коня на турчина, тъкмо оня хвърлил сестра им върху него и яхнал седлото. Мария се мятала и опитвала да скочи, но оня я затискал с едната си ръка, а с другата извадил пистолет и стрелял в най-големия брат. Като видял батьо си да пада облян в кръв, най-малкия брат го прихванал, прегърнал и притиснал с ръка раната му. Опитал да спре кръвта, но брат му издъхнал с думите „Викай тате!“. В това време средния брат хванал юздата на коня и не му позволявал да тръгне. Кара Али извадил ятагана си, опитвайки се да посече момчето. Замахвал настървено, но братът успявал да избегне ударите прикривайки се с главата на гоня, като я извивал на една или друга страна с юздата. В това време най-малкия брат дотичал до вкъщи. Викнал още от портата „Тате, отвличат кака. Убиха бате.“

Дойчин чул виковете на невръстния си син. Взел старата кремъклийка и сабята си и затичал с всички сили към чаршията. Когато излязал на единия край, на другия Кара Али посякъл средния му син и повел коня към най-близката улица. Старият войвода пуснал сабята, вдигнал кремъклийката и стрелял. Конят рухнал покосен от куршума. Кара Али скочил на крака от падналия кон и вдигнал кървавия ятаган срещу Дойчина.  Въртял ятагана и показвайки майсторлъка си с него. Острието свирело, разсичайки въздуха. Дойчин пуснал пушката, вдигнал от земята сабята и я извадил от ножницата. Вървял бързо към пехливанина, без страх, без излишни движения, държейки отпуснато блестящото острие. Когато го наближил на замах разстояние, той вдигнал острието и посрещнал свирещото острие на ятагана. Острието на сабята отклонило в страни окървавения ятаган. С един замах Дойчин забил сабята си дълбоко в рамото на пехливанина, а със следващия му отсякъл главата.

Година по-късно Мария се омъжила. Имала трима синове, най-големия от които бил наречен Радой. Наричали го галено Дойчо. Но това е друга история.

КД

2015

Дядо Иван

разказ

Някога пра-пра-пра-... дядо ми Дойчин, принуден от неволите си, забягнал от родното си място, в Харманлийско, в родното ми градче, на голямата река Дунав.  После, при един опит да бъде отвлечена дъщеря му Мария, той убил в двубой похитителя й Кара Али Пехливан. Това не му се разминало, бил осъден от властите и изпратен на каторга. Върнал се след дълги години, остарял и уморен. През това време Мария се омъжила и имала трима сина, най-големият от които нарекла Радой. Расъл, порасъл той и от това, което е в кръвта му ли, от това, че нямал никакъв имот ли, но Радой станал дюлгерин. Строил църкви, къщи, чешми и дори един каменен мост построил. Построил и за себе си къща, задомил се и дечица му се родили.

През 1773 година, вече четиридесет годишният майстор заминал за град Шумен (който по онова време наричали Шумулар). Властите буйно развивали града и строили множество обществени сгради. Там Радой се цанил за майстор в кипящото строителство. Скоро били оценени уменията на майстора и му възложили да построи и една голяма чешма. През пролетта на 1774 година майстор Радой построил чешмата, станала по-късно известна като Куршун чешма, заради оловните плочи, с които била покрита.

По това време султан бил Мустафа III. И този султан водил война с Русия, за да си върне завоюваното от нея, в предишната война Подолие. Бойните действия се водели на няколко фронта - в Кавказ, по Черно море, из Молдова и Влашко и дори по Дунава, и в Добруджа. През 1774 година руските войски били пред крепостните стени на Силистра и Тутракан.

Хората разказвали с възхищение за страховитата сила на русите. Говорели с благоговение за един млад руски генерал, който с шепа войници завоювал крепостта Тутракан, дори без знанието на главното командване, за което докладвал кратко и духовито:

 „Слава Богу, слава Вам,

Туртукай взят и я там”.

В армията имало и нашенци, а те разказвали това, което се говорело между войниците, че главнокомандващият руските войски граф Румянцев подал рапорт срещу самонадеяния и амбициозен генерал, със странното име Суворов, с искане да бъде изправен пред трибунал. Кралица Екатерина Велика обаче написала резолюция върху рапорта: „Победителите не ги съдят“ и спасила младия генерал. А той след по-малко от месец разбил при село Козлуджа значително превъзхождащата частите, командвани от него, четиридесет хилядна турска армия, която подмамил към устроената засада в една гора. Там тя била подложена на унищожителен артилерийски огън.

Като тръгнал обратно към къщи, Радой навсякъде по пътя разказвал за мощта на руската армия, която смазвала със силата и мъжеството си в битките поробителя. Радой наричал Русия, руската армия и руските войници с едно име – Дядо Иван.

  КД

  2015

Спомен за особняците и чешмата от моето детство

разказ

Някога имаше всякакви особняци. Сред тях бяха Кольо Каменов и приятелят му Манго Магуцин. Първият беше обущар, а вторият имаше, както сам казваше „широкообхватна“ професия. Работеше в ТКЗС-то, ту каруцар, ту поливач, ту събирач на бали слама и други такива и беше партиен член. Двамата си оспорваха негласното съревнование за най-голям зевзек на селото.

Една сутрин, по сенокос, Манго сложил дългите ритли на каруцата*, на дъното поставил дървена трирога вила и тръгнал за сено. Бил позакъснял, слънцето се било издигнало над източния баир. Повечето косачи още по тъмно били отишли на полето, но Манго не се славел с особено трудолюбие.

Минавайки край работилничката на бай Кольо, Магуцин спрял магарето и се обърнал към наведения над обувките обущар, чийто образ рамката на прозореца обрамчвала като рамка на картина.

- Добро утро, наборе!

- Казват, че по пълнолуние хората оглупяват – отговорил обущарят през прозорчето – но да обърка утрото с деня, може само един партиен член.

- Ами излез и виж как е блеснала месечината, на две педи от слънцето! – показал Манго вдигнатите си две ръце с разперени пръсти, единият край, на които е поставил върху слънцето, а другият върху луната.

Дядо Кольо излязал от работилничката. Стоял прегърбен и бършел ръце в обущарската си престилка, цялата изцапана с лепило.

-  Май малко си закъснял, затова баламосваш хората? Ама всички партийци сте такива.

-За къде да съм закъснял? – попитал престорено учуден Магуцин.

-За да събереш сеното... – отговарил Каменов.

-Ама аз не отивам за сено, за пясък съм тръгнал. Ще натоваря край Дунава една каруца пясък, че да си измажа къщичката, та спрях да те питам, нямаш ли едно въже да ми дадеш, че да го вържа – отговорил със сериозен тон Магуцин.

Каменов влязал в работилничката и се върнал, подавайки дълго конопено въже. Манго го взел,  благодарил, хвърлил въжето до вилата и подкарал магарето към полето.

Беше пролетната ваканция и ние децата си играехме срещу работилничката на обущаря. От другата страна на улицата имаше чешма с единадесет корита, на които пояха животните. Два пъти на ден овчарите водеха овцете от кошарите, горе на хълма, до чешмата. Във въздуха се понасяха облаци от прах и миризма на вълна. Тишината биваше прогонвана от трополенето на стотиците крака и блеенето на овцете.

Децата си играехме, като пускахме лодки от дървени кори в коритата на чешмата. В онези години имаше режим на водата, идваща по водопровода в къщите и жените идваха на чешмата за да налеят вода в котли и кофи. Съдовете носеха с кобилица на рамо. В джоба на престилките слагаха комат хляб, парче сирене и някой домат и като дойдеха на чешмата, даваха храната на децата си. А те си я разпределяха помежду си. Така се прибирахме в къщи чак вечерта и по цял ден играехме край чешмата.

Понякога влизахме в работилничката на дядо Кольо, подпирахме се на стената и го гледахме как поправя старите обувки. Той не показваше с нищо, че ни забелязва. Слушаше радиоточката, коментираше си сам новините за постигнатите от комунистическата власт успехи, мърморейки си под нос неразбираемо. Понякога ни разпитваше за училището, за плановете ни за бъдещето, за това къде ще прекараме лятната ваканция.

Този ден слънцето, макар и пролетно, напече силно. Ние децата, уморени от игри, се скрихме за малко в прохладната работилничка. Дядо Кольо залепваше едни сандали. Като ги намаза с лепило, ги остави да поизсъхнат и ни заразпитва за училището, за ваканцията. Тогава му разказахме, че сме се записали да отидем през лятната ваканция на трудов лагер.

-Какъв е този трудов лагер? - попита ни старецът.

-Ами такъв, на който децата работят. Ще има много деца от района и ще правим състезания, кой повече малини ще набере.

-Значи ще карат децата да работят?! Тяхната мама комунистическа, ще карат децата да им работят...

-Ама за този лагер не се плаща – обясни някой.

-Ами те и други лагери създадоха. Съвсем безплатни... Безплатно унищожаваха хората в тях. Ще карат децата да работят... Пращат ги на лагер за да им берат малини. Тяхната мама...

Не бях чувал някой до тогава да ругае „авангарда“ на народа. Тогава не разбрах, за какви точно лагери говори старецът.

Времето променя всичко. И нашето село опустя, както много други села. Децата, които на времето играеха в коритата на старата чешма, се пръснаха по света. Когато последния път се върнах в родното си място, видях разрушената стара чешма и срещу нея рухналата къща на дядо Кольо, под която беше останала малката му работилничка. Но думите му се бяха врязали в паметта ми. В онези детски години за пръв път осъзнах, че има хора, които имат различно мнение за обществото ни, от това, на което ни учеха в училище.

Дядо Кольо преживя няколко „демократични“ години, но с вродения си усет за справедливост, продължи да псува управляващите за всичко, което правеха или не правеха за народа. Това с нищо не промени света. Дали промени мен? Може би.

*Забележка:  Дългите ритли не са плътни, а са с решетка от пръти, разположени на около педя един от друг.

КД

2015

Магазинът на Мананчето

разказ

В повечето села навремето, по соца..., имаше “хоремаг“. И в нашето бяха построили. (За тези, които не знаят, хоремагът е съчетание от хотел, ресторант и магазини в една сграда.) И като в повечето села, веднъж построен, горният етаж, където трябваше да бъде хотелът, беше излишен, понеже кой ще отиде да спи в едно село, където няма никакви забележителности, освен местните зевзеци. Но те не влизаха в туристическите справочници. Затова, в горната част на хоремага, вместо хотел, разположиха един голям магазин. В него, можеше да намерите всичко, което ви трябва.

За децата магазинът беше като приказка. По рафтовете бяха разположени всякакви стоки: парфюмерия, козметика, конци, платове, домашни потреби ..., дори по едно време имаше и аптека, но после я преместиха. Останаха само презервативи и дамски превръзки, но да не изпадам в подробности. Пред рафтовете имаше остъклени щандове с бижута, часовници, джобни ножчета, самобръсначки и други, примамващи очите неща. В средата, на издигнат подиум, беше разположена детстката част. Кукли, детски колички, играчки, топки, ски, шейни... Свят да ти се завие. Обикаляхме всичката тази красота и потъвахме в свой свят на мечти, да притежаваме поне част от тях или просто поглъщахме с очи изобилието от форми и багри, вплетено в този детстки рай.

На времето, този магазин беше царството на леля Тинка – Мананчето. Мананчето можеше да продаде на бедуините пясък и на ескимосите сняг. Много я биваше. Например, докарват й един камион дамски, розови кюлоти, дето в града вече не ги искат, понеже градските мадами са модерни и носят вече само бикини.

Тя разполага новата стока на видно място в магазина. Слага върху стоката една бележка с големи букви „100 процента памук. Цена 1лв 84 ст.“ Изобилието и бележката привличат вниманието на жените, предимно по-възрастните и те започват да питат:

- Ама не са ли скъпи тези гащи?

- Как ще са скъпи - отговаря Мананчето – това е сто процента памук! - вниманието на жените в магазина е вече е привлечено и Мананчето хвърля нова порция семена в душите на клиентките:

- Това са най-качествените гащи. Аз купих сутринта за майка ми десет броя. И за себе си ще купя, но свърших парите, а не знам дали ще останат до утре. Много са дефицитни. Не знам как се вредихме за тях!

- Ама няма ли в друг цвят? – питат жените, разколебани в желанието си да отхвърлят стоката, заради високата цена.

- Това е най-модерния цвят в момента. Лесно се перат, не остават петна. Материята не се отпуска и не се свива. Ластикът се напасва точно по ханша, а ластиците в долната част предпазват от изненади, като седнеш някъде на теферич.

- Ще купя едни да ги пробвам – заявява една от клиентките.

- Няма да останеш разочарована, напротив, ще съжаляваш, че не си купила повече, когато свършат довечера.

Това, че стоката ще свърши до вечерта, хвърля в силна тревога простотушните селянки. Следващата клиентка се бори с желанието си да закупи от дългите гащи и изразява съмнение, че са твърде широки.

- Точно ще може да се проветряваш, като са на теб – отговаря Мананчето и срива съпротивителната стена на здравия разум в клиентката.

- Ама не са ли много тесни? – оглежда ги, като ги разтяга до предела, стоящата в съседство дебела клиентка.

-  Като излети ще ти стоят – отговаря кратко продавачката, след което жената изважда левчета от портмонето си и плаща пет броя, с което се сдобива с цяла връзка.

   Това отприщва купуваческата страст в струпаните жени и те заменят скътаните си левчета за новопристигналата „дефицитна“ стока.

Улиците на селцето се изпъстрят от жени, понеслите към дома си, под мишница, връзки розови кюлоти, докато носят в ръцете си чанти с други покупки. Мълвата за дефицитната стока се пръсва по къщите, стига и на полето, където в кооператива работят селските труженички, които изгарят от нетърпение да се приберат в село, за да се наредят на опашката в магазина на Мананчето. А там, на опашката, започва да се прокрадва съмнение, че стоката може да не стигне за всички, което налага да се постави ограничение за закупуване – до две връзки на човек, т.е. само до десет броя.

Още преди края на работното време новопристигналата стока е разпродадена. Всички са доволни. Настъпва вечерта. Светлините в магазина на втория етаж на хоремага угасват. Идва времето за отмора. Семействата са насядали край масите на домашна ракия и салата от домати, набрани преди минути в градинката пред къщи. Всички са щастливи от изминалия ден. Най-щастливи са жените, защото са похарчили някой лев в магазина на Мананчето.

КД

2015

Брадвата

разказ

Много съм пътувал. А като пътува, човек среща най-различни хора. Пък като се поразговори, те такива истории могат да му разкажат, че да му щръкне косата. Веднъж например пътувах с една жена, която като заразказва, пътят мина неусетно. Какво разказваше ли? Ами различни истории. Например тази...

- Слушай, моето момче – обърна се към мен жената - няма лоши хора. Хората не се раждат лоши. Животът прави да изглеждат такива. Тя, лошотията, дори да живее в някого, докато нещо не я дръпне за опашката, не излиза на бял свят. Инак хората са добри и в помислите, и в делата си. Дяволът е този, който разбърква живота, дърпайки тази или онази опашка. Тази игра може да доведе до какво ли не. Ето, да вземем например историята за Генерала и Първан.

Някога Димитър Мушкатов - Генерала, както всички го знаеха, живеел в съседното село. Тогава го наричали Димитър Механиката, понеже бил механик по професия и поправял всички машини в селото. Много способен бил, но бил нещо недоволен от властта, затова имал взимане – даване с комунистите. Правителството обаче забранило със закон партията им и ги погнало и за да не попадне в затвора, той избягал при шумкарите.

През пролетта на 1944 шумкарите нападнали селото, ограбили и запалили мелницата и мандрата. Каквото могли задигнали, а останалото изгоряло. Властите ги погнали - полиция, жандармерия и войска. Шумкарите избягали, разпръснали се и се скрили в планината и в горите. Димитър се скрил в една долчинка. Скоро обаче обръчът около дола се стеснил и аха да го хванат. Когато видял, че не може да избяга, той се мушнал в една дупка, в основата на една скала. И тъкмо го направил, на върха на скалата се изправил Първан, който тогава бил на служба в жандармерията. Денем служел, а вечер помагал на жена си за работата в кръчмата и магазина, които били негови.

След като се скрил в дупката Димитър зачакал да се стъмни, за да си тръгне жандармерията и да се измъкне. Ама по някое време нещо в краката му се размърдало. Надигнал се и погледнал натам, а кръвта му се смразила. В краката му имало топка от змии, които се поразшавали, когато неволно ги сритал. Много се изплашил и изпълзял навън от дупката, ама горе на скалата имало жандармеристи. Първан го видял, но се обърнал с гръб и заговорил с другите.

Страх - не страх, Мушкатов се мушнал обратно в дупката. Ама било започнало да захладнява и змиите стегнали кълбото и заспали. На сутринта жандармеристите преместили блокадата на друго място. Димитър изпълзял от дупката и отишъл до потока в долчинката да се наплиска с вода. Като погледнал отражението си във водата, не могъл да се познае. Бил напълно побелял – косата, веждите, мустацитe и всички други косъмчета били бели като сребро, а той още млад бил...

След 9 септември 1944 година една сутрин Димитър Мушкатов потропал на входната врата на Първановата къща. Когато Първан отворил, Димитър застанал пред него. В ръцете си държал брадва. Без да каже дума, той замахнал и забил брадвата в гърдите на Първан.

След това Димитър изчезнал. Разправят, че участвал във войната. После служил в армията. Години по-късно се пенсионирал като подполковник, макар всички в селото да знаеха, че е генерал, откъдето идваше и прозвището му. След като се пенсионирал, той се върнал на село и заживял в бащината си къща. По цял ден ходел или на лов, или риболов, а вечер разказвал бойните си подвизи в кръчмата. Очевидци на някои от събитията казвали, че доста украсява разказите си, за да героизира собствената си персона, ама всички се правиха, че му вярват.

Първан остави две сирачета – момче, което носеше същото име - Първан и момиче, което бяха кръстили Николина, които жена му отгледа сама. Изучи ги. Станаха хора. Дъщерята – лекар в града, а синът – агроном на село.

Когато стана голямото наводнение, Генералът гледал водата от мостчето. Водата влачила дървета и трупала при мостчето, влачила и трупала... и когато дърветата подприщили реката, водата повдигнала мостчето и го отнесла. Отнесла мостчето, отнесла и Генерала. Мостчето потънало, но Генералът бил корав човек и плувал, и плувал... Плувал чак до съседното село, ама се изморил и тъкмо да се предаде, когато се хванал за корена на една върба. Ама брегът бил стръмен и не могъл да излезе. И тогава на брега спряла Ладата на агронома. Той слязъл, ама как да изтегли човека? Гледал, търсил, пък после се досетил. Извадил от багажника една брадва, отсякъл един клон и го хвърлил към удавника. Държал клона с една ръка, а с другата подал към удавника дръжката на брадвата. Така го изтеглил.

А брадвата, момче, била същата онази брадва, която била забита от Генерала в гърдите на баща му.

Отпуснах се и се заслушах в тракането на колелата. Какви ли истории има още да чуя, докато пътувам...

КД

2015

Милкината песен

Разказ

Леля Филомена и чичо Мариянджело имаха три дъщери. Двете по-големи бяха в гимназиална възраст, с година разлика помежду си. Бяха прекрасни девойки, високи, кръшни, изящни, с коси, които се разпръскваха по дългите им ши, както водопади се разпръскват по склоновете на планина. Винаги бяха красиво облечени в ушити специално за тях, инак семпли рокли. Когато минаваха по улицата, хората спираха работа в градините и по дворовете и ги гледаха с възхищение. Малката беше с десетина години по-малка от каките си. Казваше се Милка. Беше грозновата, нисичка, слаба, ококорена и щърбава, поради смяната на предните, млечни зъби. Винаги беше раздърпана, спортно облечена в клинове, анцузи и тениски. Ходеше обута в гуменки и рязко контрастираше на изящните си сестри.

Двете по-големи сестри имаха за кандидати двете момчета на Левиджо Червенпетков. Бяха левенти, единият от които беше студент в Стопанската академия, а другия служеше в казармата, но след като отслужеше, щеше да последва брат си и също да изучава икономика. Левиджо беше своеобразен първенец на селото. Имаше собствена работилница, няколко парчета земя за частно ползване, които беше отвоювал, изоравайки част от общинските пущинаци.  Разни органи на комунистическата власт го бяха привиквали в селсъвета и го бяха предупреждавали, да престане с частнособственическите си инициативи. Но нали беше племенник на единствения загинал партизанин в селото, пак го оставяха на мира. Червенпетков беше ремонтирал в работилницата си един бракуван трактор и с него обработваше земята си и извършваше услуги срещу заплащане, а понякога и само за услугата.

Любимото занимание на Милка беше пеенето. От сутрин до вечер, всяко свободно време, прекарваше в песни, имитирайки с високото си, звънливо гласче Паша Христова, Мария Нейкова, Маргрет Николова и най вече Лили Иванова. Любимата ѝ песен беше „За обич съм родена“. Тя обикаляше двора, разхождаше се в градината и пееше с цяло гърло: „... Не, аз не съм родена за тъга! За щастие и обич съм родена.“

- Мило, стига си пяла, ами сядай да учиш! – нареждаше майка ѝ.

- Аз уча. Уча да пея – отговаряше Милка и продължаваше да пее.

- Мено, остави детето да пее. Аз като умра, искам да изпее „Аве Мария“ на гроба ми, за да е по-лек пътя ми до отвъдното! – командваше свекърва ѝ. – Пей, дете, пей!

  - Очи различни със скръб и смях. Със нежна болка и глас студен... – без да чака втора покана, продължаваше Милка. 

Първата концертна изява на Милка беше на сватбеното тържество на голямата ѝ сестра. След като солистът на оркестъра, Марин Дженев остави микрофона и седна за да си почине, Милка дотича и го грабна от стойката. Изпя „За обич съм родена“, после благодари на публиката и пожела на сестра си щастие. Сестра ѝ дотича, вдигна я във въздуха и я целуна горещо, а после започна да бърше сълзите, рукнали от вълнение от красивите ѝ очи.

С времето гласът на Милка укрепна, стана по-плътен и по-мощен и песните ѝ зазвучаха по-красиво дори от оригиналите по радиоточката. Когато завърши седми клас, Милка замина на пионерски лагер. Една вечер в лагера имаше празник на талантите. Като дойде редът на Милка, тя се качи на сцената и изпя песента си. Детската публика избухна. Ръкопляскания, викове „Още, още...“ Милка не мисли много и продължи с друга песен. После отново под аплаузи и виковете за още, тя подкара един концерт, който продължи повече от час. Макар да пееше без микрофон, усилвател и колони, гласът ѝ огласяше цялата околност. Изглежда курортистите в почивната станция отсреща се бяха оплакали от шума в пионерския лагер, та скоро до сцената спря едно бяло Жигули с двама милиционери. Единият се оказа страстен любител на музиката. Като чу последната Милкина песен, той излезе от автомобила, поклони ѝ се и я поведе към колата. Там включи мегафона върху автомобила и връчи микрофона му на Милка, за да пее, както пеят истинските певици, а хората да чуят бъдещата българска Рита Павоне, която със сигурност ще предават по телевизията. И тя пя още час и нещо, докато не се изтощи батерията и мегафонът не започна да свири.

Години по-късно телевизията все още не беше предавала концерт на Милка, защото тя не стана певица. Работеше на една бензиностанция. Тя дори не се омъжи, както направиха сестрите ѝ. Когато баба ѝ почина, Милка изпя на гроба ѝ нейната любима песен, „Аве Мария“ на Шуберт. Тя пя толкова вдъхновено и себеотдайно, че няма начин пътят на баба ѝ към отвъдното да не е бил лек. След това изпълнение Милка изгуби гласа си. 

КД

2015

Зелената боя на върха на смачканата ми обувка

разказ

Беше юни 1971. По небето плуваха бяло-сиви облаци, които за минути се сгъстиха. Внезапно заваля така силно, че повлече всичката пепел. По калдъръма потекоха кални потоци. После дъждът спря, но пороят продължи да се стича от високото. Слънцето проби облаците и огря улицата, приличаща на река, в която тук-там се бяха подали като каменни острови най-високите камъни. Измити от водата, те светеха на слънцето в естествените си цветове.

Спомням си как тичах надолу по улицата. Едно от най-големите удоволствия на едно шестгодишно момче е да подскача от камък на камък, по калдъръма, след дъжд. Водата течеше между камъните, а аз подскачах от един камък на друг камък. Малките, кльощави крачета, обути в сандали, като краката на сърне ме издигаха във въздуха, хоп-хоп-хоп.., бързо и пъргаво, уцелвайки върховете на каменните острови. Ако не уцелех средата на камъка, сандалът плисваше вода по крачетата ми, но аз бях виртооз в подскоците. Тичах надолу по улицата, към фурната, за да купя хляб, стискайки в едната ръка стотинките и купоните, а в другата – празната чанта.

Не знам дали като дете са ви пращали за хляб, но за мен това беше най-приятното задължение. Тичах около километър до фурната. Нареждах се на дългата опашка и изчаквах реда си, заслушан в разговорите на възрастните или разговарях с връстниците си. Подавах стотинките и купоните и вземах двата хляба, които се полагаха на нашето четиричленно семейство. Слагах самуните в чантата, но винаги внимавах, да бъдат така поставени, че меката част на единия да е най-отгоре. Докато се прибирах, отчупвах от мекото и си хапвах. Пресният, току що изваден от фурната хляб, е най-вкусното нещо на този свят. А прибиращите се от работа хора, ми се усмихваха или ме подкачаха, че чантата е по-голяма от мен.

В този юнски ден вървях бавно към къщи, когато видях нещо, което ме накара да спра. Срещу мен, на улицата, до училищния двор, беше застанало най-хубавото „нещо“, което някога бях виждал. Беше шестнадесет–седемнадесет годишна, висока, стройна, и приличаща на статуетката на масата във всекидневната ни, но беше по красива и истинска... Облечена в бяла, плетена блуза, която прилепваше плътно по тялото очертавайки релефа на едрите, млади гърди, чиято нежна кожа се подаваше през дупчиците на  рехавата плетка. Блузата без ръкави откриваше сякаш изваяните ѝ рамене. Беше с много къс, червен минижуп, разкриващ стройни, дълги крака, обути в къси, бели, памучни чорапи и малки бели пантофки. Лицето ѝ беше гримирано. Бях виждал жени с грим, но само на сватба. Сенките придаваха на очите и мечтателен поглед, като на актрисите от киноафишите, а устните ѝ грееха яркочервени, като на истинска филмова звезда.  Никоя друга мома на село не изглеждаше така. В ръцете си държеше модерна по онова време дамска чантичка.

Не можех да повярвам, че е възможно да има толкова красиво момиче на света. Чувствах се странно, усещах сладко удоволствие от красотата на какичката, а в същото време някакъв горчив страх да продължа, сякаш ако преминех край нея, може случайно да раздвижа въздуха и тя да се разпадне или да се разтвори във въздуха. Стоях и гледах, зяпнал,  премигващ и възхитен . В моите очи, тя изглеждаше като видение, но си беше девойка от нашето село. Чичковците и по-големите батковци минаваха край нея, гледаха я някак непонятно за мен, не както гледат другите момичета, подсвиркваха и правеха гримаси, продължаваха, но главите им оставаха обърнати назад дълго, след като бяха отминали. Изглежда чакаше някого, стоеше облегната на оградата на училището, загледана замечтано на някъде.

Внезапно откъм града се появи този зелен джип...

* * *

Джипът спря и от него излязоха един цивилен и двама униформени. Обградиха момичето и поискаха паспорта ѝ. Тя го извади от чантичката си и го подаде. Цивилният милиционер погледна паспорта пренебрежително ѝ заговори бързо, повишавайки постепенно тон, докато гласът му се извиси и зазвуча като кучешки лай. Хората в близките дворове подаваха любопитно глави над оградите, други се спряха на улицата и загледаха случващото се. Той викаше, че мястото на такива като нея е някъде, където не знаех, че изглежда като някаква си, но не знаех как точно изглеждат тези, като които изглежда, че дава лош пример на останалите момичета, а това е много опасно, че са тук за да предприемат  необходимите действия, за да предотвратят вредното ѝ влияние... След което униформените я хванаха, а цивилният извади от джоба си печат и подпечати с него двете ѝ ръце над лактите и двата крака, над коляното, върна ѝ паспорта, качиха се в зеления джип и потеглиха обратно към града.

Тя се беше привела надолу разтърсвана от ридания, държеше се за корема, а от очите ѝ течаха едри сълзи, отмиващи и размазващи грима по лицето ѝ. Печатите синееха грозно върху кожата ѝ. Ридаейки, тя се отправи към къщи. Вървеше, сякаш не бяха насинили тялото, а бяха дамгосали душата ѝ. Прибрах се разплакан в къщи, където майка ми дълго ме успокояваше. Чудех се, какво е направила красивата девойка, освен, че беше предложила повече красота, а се отнесоха толкова жестоко с нея.

* * *

От тогава мразя зелените джипове. Видя ли такъв, стомахът ми се свива. Поглеждам дали вътре има някой, оглеждам улицата и ако не ме гледат, му тегля един шут по зелените ламарини. Колкото по-силно, толкова по-спокойно ми става на душата.

 „Сине - питаше ме майка ми – защо върхът на дясната ти обувка е все смачкан и изцапан със зелена боя“? Така и не й казах, но може би тя се досещаше.

КД

2016

Българска кръв

разказ

Това беше денят, в който Санди Билика доведе в пенсионерския клуб оная чужденка. Влезе и се огледа преди да отиде на масата на Киро Горския.

- Кироооо – викна отдалече Санди – виж таз мома тука, иска нещо, ама не ѝ се разбира. Га че е англичанка, ама такваз лий, не е лиии..., кой я знай?!

Бившият горски пазач беше от няколко години пенсионер и заедно с останалите пенсионери седеше по цял ден в клуба, пиеше кафе, играеше карти и табла, гледаше телевизия и обсъждаше новините.

- Ей мистерке, гябурда! – провиква се авторитетно той към чужденката, помахвайки с ръка, което ориентира непознатата и тя застава пред Киро.

- Гууд моорнинг! – поздравява тя. Беше грозновата млада жена, на възраст днайсет и две-три години, висока, суха, плоска като дъска, руса и очилата.

- Гуд моринг! – отвръща Горския.

Като бивш пазител на горите около селото Киро се ползва с авторитета на бивш държавен служител, поради което останалите очакват той да установи контакт с чужденката.

-  Ко има, мадам? Що Вы ищите тука у нашенско?

-  Ай донт андърстенд, ай донт ноу... – отговаря тя повдигайки рамене, в знак, че не разбира.

- Дот ноу, дот боу... – повтаря след нея Горския. - Ти шпрехен па руски?

Мъжете в пенсионерския клуб слушат респектирани от езиковите умения на Горския.

- Ай донт андърстенд... – повтаря оная повдигайки отново рамене.

- Абе ти нито знаеш български, нито руски, къде си тръгнала като не знаеш чужди езици? Чакай тука - поръчва Горския и подава стола, на който е седял до сега, след което се обръща към Билика:

-  Санде, върви и намери Мончо Пощаджията! Той трябва да поназнайва английския, нали казваха, че лани бил няколко месеца в Англия, че да се разбере с тая.

След четвърт час Билика влезе отново през вратата на пенсионерския клуб, следван от Симеон Бонев, наричан от всички Мончо Пощаджията, заради работата му в пощата. Оказа се, че Мончо не само поназнайва, ами напълно свободно си заговори с англичанката. И така си говориха десетина минути. После излязоха и Мончо я поведе на някъде, а Билика ги следваше на разстояние. Завел я на гробището, право на гроба на Ловрин и Джилияна Таушанови. Там тя оставила голям купешки букет цветя на гроба и дала на Мончо малко пари, за някой, който да го оплеви и подреди. После се качила на таксито, с което беше пристигнала и си заминала обратно.

През целия ден разговорите в пенсионерския клуб се въртяха около англичанката. Надявахме се Мончо да мине през клуба и да обясни, какво я води в нашето село, но той не дойде. От гробището отишъл право на работа. Привечер беше, когато Киро Горския не издържа и рече на Билика да отиде до пощата и да доведе Мончо в клуба.

- Абе Моне, като не дойде днеска, да ни кажеш каква беше таз жена, решихме да те повикаме, за да попитаме, що търсеше тя тука?

- Тя е внучка на Таушанови, дядо Киро, дойде да почете паметта им – отвръща Мончо.

- Тц, тц, тц, значи старците, бог да ги прости, имали внучка, пък ние си мислехме, че Бончо, сина им де, е умрял, след като замина в чужбина. Бяха се почернили още преди двайсетина години да беше – каза Горския.

- Починал е, но е имал дъщеря. Това беше дъщеря му.

- Ами то значи това е наше момиче, нищо, че не знае да говори български – рече Горския. -  То колко такива вече има по чужбините. Не можаха старците да видят внучката си. Важно е, че е жива кръвта им. Някъде там в Англия тече българската кръв.

КД

2016