Машинист

    Машинист

    разказ

  Влакове, влакове, влакове... Животът ми преминава по железните пътища. Бързи или бавни, шумни или не до там, комфортни ... по нашенски, влаковете са били символ на прогреса и ще останат такъв и в бъдеще. Имал съм много премеждия в работата си, но това, което ще ви разкажа, макар да изглежда обикновено и делнично, можеше да бъде заплатено с живота ми. 

  Работя като машинист на влекач. Сутрин ставам рано, за да отида на гарата, където предишната вечер съм оставил влекача. С годините съм свикнал да разделям пътя на отсечки и да свързвам метрите до гарата с минутите. Знам по кое време, къде трябва да съм, така че да стигна на перона, точно в момента на тръгване на влака.

  Една сутрин, дали часовникът ми беше закъснял или бяха пуснали влака по-рано, но като стигнах на гарата, влакът ми тръгваше. Тогава бях млад, затичах се направо през коловозите. Със скок се качих на перона и продължих безумния си бяг по него. Полицаят свирна предупредително, но аз вече бях настигнал влака и скочих на стълбичката на последния вагон почти в края на перона. Хванах се за ръкохватките от двете страни на вратата и опитах да я отворя. Вратата не подаде. Беше заключена, дадох си сметка, че дори и да не беше, отварянето ще бъде много трудно. Влакът вече преминаваше изходните стрелки на гарата и беше набрал сериозна скорост. Нямаше как да скоча.

  Затварям очи и се връщам към всеки миг от онова февруарско утро. Времето подобаващо студено. Ръкохватките покрити със скреж и въпреки кожените ми ръкавици ръцете ми усещат сковаващия студ. Държа се и се надявам да издържа до гара Павликени, която е на 20 минути път. Вятърът изгаря с ледените си целувки кожата на лицето и шията ми. Не се надявам локомотивния машинист или някой от пътниците да ме види, защото е непрогледна тъмница, поради ранния час и мъглата. Надеждата ми е в кондуктора. Надявам се, че ще мине на задължителната обиколка до „опашката” на влака. Наистина, след няколко минути проблесна фенерче и тантуреста кондукторка погледна към вратата, пред която бях увиснал. Пуснах едната си ръка и в все сила похлопах по стъклото. Това привлече вниманието й, тя доближи лице до стъклото, освети ме през него с фенерчето, погледна, ококори очи и... припадна. Свлече се до вратата и я затисна от вътре. 

  Сега я втасах. Ще отговарям не само за това, че се возя отвън на влака, но и затова, че „свалих” кондукторката в коридора. В онези години мобилните телефони съществуваха, но малко хора имаха такива. Бяха твърде скъпи и първоначално навлязоха в железницата при служебните лица и при директорите и техните „приятелки”. Аз естествено нямах мобилен апарат и нямаше как и на кой да се обадя. Полицаят от перона обаче отишъл при ръководителя по движението в гарата и му съобщил, че съм останал извън вагона. Той позвънил на началника на влака и го уведомил, че вероятно извън последния вагон на влака му има пътник без билет, а началникът озадачен, че кондукторката не се появила до средата на отсечката в купето, където са се настанили, тръгнал да провери какво става.

  Когато фенерчето на началника освети припадналата кондукторка, а после и мен, вече бях започнал да замръзвам. Не усещах ръцете си. Лицето ми беше измръзнало. От миглите и веждите ви висяха скрежасали висулки, а от носа ми шушулка като от капчук. Треперех, направо се тресях, но имах силната воля да оцелея и бях стиснал здраво тръбите на ръкохватките. Аз съм яко момче.

  Мислех, че началникът на влака, ще започне да ми се кара, да ми иска документите за пътуване и да докладва за мен, а той само ме завлече в едно топло купе, попита ме дали съм добре и ми каза: „Ей момче, много се радвам, че не си паднал! Сто години ще живееш, щом сега оцеля. Жив и здрав бъди!” И замина да си върши работата.

  КД
  2014