Глупакът

  Глупакът

  разказ

 В памет на приятеля ми Величко С. Дочев

  Хубаво си живеехме някога. Животът не беше по-лесен, но бяхме по-млади и много от приятелите ми бяха живи.

  Приятелят ми Величко беше един от „селяните“ в блока.  Така казваха на всички родени на село. Не че предците на останалите не бяха дошли също от там, но родените в града смятаха, че месторождението ги прави по-аристократични. През уикендите „селяните“ ходеха по селата, където отглеждаха чушки и домати, правеха туршии и компоти, хранеха кокошки и прасета, а „кореняците“ граждани цакаха белот в беседката до блока. Затова той предпочиташе да бъде „селянин“, въпреки двете си дипломи за висше образование и средния ръководен пост. Беше работил като инженер в строителството и  учител в техникум. Знаех го като лъчезарен и отзивчив човек.

  В един неделен, есенен следобед той примъкваше от ремаркето на Москвича си щайги със зимнина, туби с вино, дамаджана с ракия и чанти с мезета. Видя ме и грейна:

  - Василе, господ те праща да помогнеш, а пък и да пием по едно.

  От опит знаех, че с едно няма да мине. Той винаги посрещаше гостите си с домашни вкусотии  и откровени приказки. Говореше смело за неуредиците в живота. Критикуваше некадърните началници, мързеливите колеги, пакостливите съседи, настъпващото безкултурие, разтящата неграмотност... Животът не го превърна в стар, уморен мърморко, като много други. Имаше огромно чувство за хумор и към всички, дори към себе си, се отнасяше с нескрита ирония.

   - Жена, я сложи от онова сухото на моето приятелче, да види какво мезе съм направил– вика той на жена си, която гледа сериала си в кухнята, за да не й пречим с приказките. – А после ще хапнем кокошка с прясно зеле. Жена ми го готви приказно, ще си оближеш пръстите. За малко щях скъпо да платя за кокошките, ама размина се!

   - Защо бе, Величко? – любопитствам заинтригуван от встъплението.

   -  Ами защото освен зимнината натоварих в ремаркето и две кокошки, подарък от бабалъка*.  Жена ми и балдъзата седнаха на задната седалка, да си говорят, а аз сложих на предната една двайсет литрова дамаджана с ракия. Ама тя пълна догоре и се разля малко по облегалката, при което колата придоби уханието на казан за ракия. Та карам си аз и точно излизам от селото, на двайсет метра от табелата ме спря Мильо, същия оня катаджия, дето на времето набързо перфорирал талона на Владимир Живков за някакво нарушение. Спътникът попитал катаджията, „ти  знаеш ли чий талон перфорира току що“? Мильо вдигнал рамене. Когато разбрал, ръцете и краката му се разтреперали. Грабнал талона от ръцете на санкционирания водач, нарисувал една стрелка към дупката на талона и написал: „Тази дупка не е дупка“, след което прилежно написал званието, името си и се подписал. Той живее в кооперацията отсреща, в апартамента на дядо си. Та спира ме значи Мильо, представя се, иска ми документите и ме пита, защо съм пил. Обяснявам, че не съм пил алкохол, а в колата мирише на ракия, понеже малко се е разляла дамаджаната, но вече беше изваден духът от бутилката. Усещам, че катаджията търси причина, да ме глоби.

 - Тези кокошки отзад имат ли документи?

 - Имат разбира се – отговарям аз. - Дайте си документите на старшината – казвам на жената и балдъзата.

 - Абе ти луд ли си, бе, или на луд се правиш? – вика ми Мильо – Я давай документа!

 - Кой документ, бе? Че не съм луд ли? – питам аз. – Нямам такъв документ.

 - Гражданино водач – обръща се катаджията към мене – вие возите в ремаркето две живи кокошки и трябва да имате документ от ветеринарен лекар, че не са болни от заразни заболявания по птиците.

  - Така кажете, че аз започнах да се чудя, какъв точно документ очаквате да ви дам. Нямам медицинско удостоверение от ветеринарен лекар.

  - Ааааа... мирише ми на 20 лева глоба – казва ми катаджията.

  - На мене освен на ракия, на друго не ми мирише – отговарям аз.

  - Защо нямате удостоверение от ветеринарен лекар?

  - Защото в селото няма ветеринарен лекар. Можете да проверите!

  - Като няма ветеринарен лекар, ще вземете удостоверение от ветеринаря в съседното село?

  - Ами аз натам съм тръгнал – отговорих му.

  - Глупак, изчезвай и да не съм те видял повече!

  - Чакай бе старшина, защо с лошо да се разделяме. Жена, дай една празна бутилка, да налея на старшината от ракията! Хем той с добро ще ме споменава, хем ще се поопразни дамаджаната и няма да се разплисква по пътя. Жената извади от багажника на Москвича един компот, отвори го с лакът, изля компота и ми даде буркана.

  - Нямам бутилка, но бурканът ще свърши работа - каза ми тя. Напълних аз буркана до горе с ракия, дадох го на катаджията и тръгнах.

  Помислих си, че след като бурканът не се затваря, понеже е с обикновена капачка Мильо и колегата му ще видят сметката на ракията, подарена им от приятеля ми, още там. На другия ден разбрах, че блъснали една каручка без фенер, ама дали защото каручката не е била осветена или защото те са се „осветили“, не мога да кажа.

  - И знаеш ли, Василчо - продължава философски приятелят ми - защо тази вечер не бях санкциониран от органите на властта?

  - Защото не е имало за какво да те санкционират? – предположих аз.

   - Нееее, не е за това, а защото се държах като глупак. Ум се с пари не купува, па най-много пари струва, казва народната мъдрост. Затова беше този театър. Животът ни е отредил ролята на глупаци в театъра, който трябва да играем и колкото по-добър актьор си...- замислен, той замълча за миг - колкото по-добре си играеш ролята, толкова по-добре за теб.

  КД

  2014

  *Забележка:    тъст