Събота вечер

 Събота вечер

  разказ

  Ресторант „Надежда“ беше тихо ресторантче на партера на едноименнния хотел, разположен в покрайнините на парка. Беше посещаван от освен от гостите на хотела и от влюбени двойки, семейства с малки деца, самотни хора на средна възраст и любители на кулинарната естетика, семплата обстановка, чистотата и добрата кухня. В него звучеше тиха класическа музика.

  Ресторантчето беше обслужвано от три сервитьорки, които бяха навъртели достатъчно трудов стаж тук, за да могат да се замислят за пенсиониране след десетина години. Редовните клиенти свързваха седмичните си планове с поне еднократно посещение на ресторанта, който беше място за отмора и приятно прекарване на времето. Посетителите се познаваха и си разменяха поздрави – топли, приятелски, любезни, учтиви или аристократично сдържани.
   В съботните вечери ресторантът се посещаваше и от семейна двойка на възраст около четиридесет години. Двойката имаше малко момченце, което очароваше с красотата и жизнерадостното си поведение. Момченцето беше любимец на персонала. Беше много общително. Без да досажда на хората, то минаваше внимателно, почти на прости между масите, заставаше близо до шубера или до бара и наблюдаваше любопитно случващото се наоколо. Когато го погледнеха, детето се усмихваше с онази лъчезарна усмивка, която предизвикваше най-сладките тръпчинки на бузките му.  В отговор сервитьорките също му се усмихваха, галеха го по красивата косица  или да му говореха сладките неща, които лелите говорят на малките деца. Детето деликатно премигваше с дългите си мигли като добавяше към магията на усмивката си и магията на умния си поглед. После бавно и деликатно се връщаше и сядаше на мястото си.

  Двойката харесваше ресторанта. В миналото, когато бяха още невинно млади, нямаха собствен дом и не бяха женени, прекарваха съботните вечери в хотелчето. Когато се роди момченцето им, те се установиха в квартала до парка.

  Всяка събота посещаваха ресторанта. През последните няколко месеца не бяха идвали. Днес посетиха хотела и се записаха на рецепцията. Няколко минути по-късно седяха в ресторанта. Бяха облечени в черно. Сами. Момченцето им не беше с тях. Никога повече нямаше да бъде с тях. Вместо смеха му в главите им отекваще острото свирене на спирачките, удара и стенанието на смачканите ламарини, звукът от строшените стъкла и свитото застиналата картина на свитото на кълбо телце, излетяло  миг пради това през строшеното стъкло. Ужасният сблъсак им отне радостта, отне им светлината, отне им надеждата... Не можаха да преживеят загубата, не можеха да преглътнат болката, не искаха да продължават с терзанията и безсмисленото си съществуване. Заедно решиха, че там, където беше започнало щастието им, ще завършат живота си.

  Поръчаха три блюда. Почти не докоснаха храната. Само тихо и бавно разговаряха. От очите на жената се стичаха сълзи. Вдигнаха чаши и отпиха - леко, бавно, едва преглъщайки... Пиха за края на болката.
  Час по-късно мъжът поиска сметката. Сервитьорката им донесе табличка с покрита касова бележка и я остави на масата. Мъжът откри бележката и прочете написаното. После я подаде на съпругата си. На бележката пишеше: „Вашата сметка е платена от служителите в ресторанта. С това ние се присъединяваме към вашата болка и изразяваме безкрайното си съжаление за вашата загуба!“
  Двамата отправиха погледи към дъното на ресторанта, където бяха застанали служителите и гледаха съчуствено към тях. Двойката им кимна. Съпругата избърса сълзите си и се обърна към мъжа си: „Нека се приберем в къщи! Може би все пак има надежда!?...“

  КД

  2015