Новият автобус

  Новият автобус

  разказ

  Помня, когато навремето подмениха старите автобуси с нови. Бях пет-шест годишен. От тогава са минали има-няма четиридесет и нещо години. Като се качих на новия автобус се почуствах горд, сякаш е направен специално за мен. Хората в него бяха щастливи, че така комфортно ще се возят до работните си места и до общинския град. Новите автобуси миришеха  приятно - на гума, пластмаса и изкуствена кожа... Вратите бяха смазани и не скърцаха, вентилаторът на шофьора работеше, а имаше дори микрофон, по който той можеше да обявява спирките.
  Шофьорите бяха най-горди с новите придобивки. Паничков сядаше на шофьорското място достолепно като на трон. Той си изглеждаше достолепен в изпраната и изгладена шофьорска униформа. Дженев беше огромен. Като се качеше в автобуса, той се накланяше към страната на шофьора. Не носеше униформа, защото не шиеха такъв голям размер. На първата седалка зад него сядаше Генчо, негов приятел още от детските години и го имитираше как викал, като се прибирал след училище в къщи:

  -  Мале, какво има за ядене?

  -  Сварила съм ти боб в голямото гърне – отговаряла майка му.

  -  Охааааа... – подвиквал доволен Дженев, като потривал с длан коремчето си.

  Най-колоритен обаче беше Недко Черния. Понеже често катастрофираше, на него последен му дадоха нов автобус. Дори за малко да се размине с ново возило, но едно агне от кошарата на баща му, подарено на директора на ДАП-а, оправило работата.

  Първият курс на Недко бил между химическия комбинат „Свилоза” и град Белене. Трябвало да откара смяната на работниците от химкомбината в къщи. Та кара си Недко. Сърцето му пее, лицето му грее леко запотено, въпреки вентилатора, а ръцете му стискат новия волан. На моменти почуква в такт с парчетата народна и естрадна музика, предавани по радио „Хоризонт”, което Недко е пуснал със страшна сила. Когато развозил пътниците, той обърнал автобуса и го подкарал обратно. Радиото гърмяло, водачът почуквал по волана и по някое време настроението му дотолкова се приповдигнало, че дръпнал микрофона и запял в него: 

  Недко си кара нов автобус,

  Ех че кеф, ох че кеф...

  Нов автобус ще си карам от днес,

  Ех че кеф, ох че кеф... 

  - А сега може ли да си пръцна? – попитал се той - Защо да не мога, никой няма... - и в същия миг се завъртял и пуснал цялата газова мощ, на която е способен в микрофона. Високоговорителите предали до всяко кътче на автобуса гърмежа от мощното му изпърдяване, а той се заливал от смях. 

   Когато наближил спирката в следващото село, от втората седалка се надигнала възрастна жена  с молба да спре, за да слезе, с което прекратила пръдливото изпълнение. Смаяният шофьор от неудобство легнал на волана и думичка не казал на сбъркалата служебния с градски автобус баба, която на всичко отгоре била и тъща на директора на ДАП-а. 

  Така Недко стана от Недко Черния - Недко Пръдльото. Не, че това промени с нещо света. Освен, че един човек замени един грозен, с един срамен прякор. Такъв е животът ни. Една дребна случка може да промени понякога представата за истинската същност на човека. Въпреки смръдливия си прякор обаче, Недко управляваше автобуса си чак до пенсия и повече не направи нито една катастрофа.

КД

2014