Молитва

  Молитва

  разказ

  Стоях нерешително на прага на църквата и не смеех да вляза. Страхувах се да не сбъркам нещо, тъй като не бях влизал в храм отдавна, а сам - никога. Тогава той застана до мен. Гледаше ме, а всъщност сякаш гледаше не мен, а виждаше през мен. Изглеждаше като светец от икона - изпито, бледо лице, трептяща брадичка и потрeпващи мършави ръце. Изглежда страдаше от някаква болест. Вените му бяха очертани под тънката като паус кожа. Косата му беше силно прошарена, по-скоро бяла, отколкото сива. Сините му очи бяха заобиколени с тъмни хлътнали широки кръгове, придаващи някаква особена проникновеност на погледа му. Чертите му бяха остри, но гласът му беше мек и кадифен. Внушаваше искреност и предизвикваше доверие. Беше повече от скромно облечен - в износен костюм и карирана риза, без вратовръзка. 

  - Често ли идваш тук? - попита ме, без предисловие. 

  Не бях идвал преди в Черепишкия манастир. Бях привлечен повече от историята, отколкото от духовността на обителта. Тук се съхраняваха костите на част от на убитите Ботеви четници, събрани навремето по склоновете на Балкана и съхранени в специално изградена костница. 

  - За пръв път ми е - отговорих. 

  - Аз идвам често - продължи непознатият - на това свято място дължа живота си. Когато съм се родил никой не е смятал, че ще оцелея. Давали ми само часове живот, тогава майка ми ме донесла в църквата на манастира, поставила ме на олтара и помолила Него да не ме взема. И Той я пожалил... 

  Човекът си пое дъх и продължи: 

  - Преди пет години откриха, че съм болен от левкемия. Оставаха ми седмици, а може би дни... Тогава дойдох тук, паднах на пода и Му се помолих. Обясних Му, че искам още малко да бъда на този свят. Молих Му се от цялото си сърце и душа, и обещах да разкажа на всеки срещнат, който е готов да ме изслуша, за величието и благородството Му. Няколко седмици по-късно се почуствах по-добре, укрепнах и днес съм излекуван от тази душевадка. 

  Човекът не произнесе нито веднъж думата "Господ". Нямаше нужда да го изрича, за да означи вярата си. Той погледна към слънцето, погледът му обиколи границата между небето и върховете на скалите, проследи полета на реещия се над манастира орел, после въздъхна, усмихна се, повдигна треперещата си ръка за сбогом и отмина. 

  Погледнах го в гръб, как провлачва леко крака по плочника, но вече знаех, че той не страдаше, а беше щастлив. Чувстваше щастието да бъде жив и да се радва на това, което цени в живота.

  КД

  2013