Череши

  Череши
  разказ

  Беше начало на лятото. Шумът от листата на отрупаните с плод череши се сливаше с чуруликането на врабчетата и песните на гугутките. Топлият вятър разнасяше песните и облаци прах, натрупан с педи по черните пътища. Слънцето беше спряло между пладне и икиндия и препичаше, карайки въздуха да трепти и изкривява образи и звуци. 

  Три хлапета бяха нападнали зрелите череши. Двете по-големи - русо и чернокосо - се бяха покатерили върху две съседни дървета и преминавайки от клон на клон, тъпчеха в уста сладките плодове, покривайки устните, бузите и брадичките си с червени петна от лепкавия сок, а третото лапаше лакомо от долните клони и скършените клончета, които му пускаха батковците. 

  - Гледайте дали не се задава отнякъде Баян! - прошепна от върха на дървото си чернокосото. 

  Кърът се пазеше от няколко полски пазачи. Най-страшен за децата беше Баян. Изглеждаше страшен с огромните щръкнали мустаци, черните втренчени очи, под свързани рошави вежди и още по-рошава гъста черна коса, под смачкан каскет. Винаги беше облечен в широки дочени дрехи. Имаше дебел, боботещ глас. Разказите за железните му мерки срещу нарушителите всяваха ужас в децата. Хванеше ли хлапе в чужд имот, го затваряше в мазето на кметството, докато родителите му си го приберат. 

  - Какво ще правим, ако дойде? - попита русото. 

  - Ще скочим от черешите и ще тичаме с всички сили към къщи...  - отговори първото. 

  Настъпи тишина, през която хлапетата сладко си хапваха, като се озъртаха във всички посоки за пазачите. 

  - Баян е под твоето дърво - внезапно прошепна русото момче, като започна бързо да слиза от клон на клон. 

  Не разбрало сериозността на ситуацията, първото хлапе отговоря шеговито:

  - Мисля да му се помоля: моля ти се дедо Баяне, аз не съм виновен, черешите имат вина, толкова са сладки и изкусителни, че аз не устоях... - отговари първото момче като избухва в смях. 

  - Направи нещо, защото той наистина е под твоето дърво! - извиква другото, докато лети от дървото към разкопаната земя. След като усети пръстта под краката си, то запраши по пътя към селото. 

  В този момент първото хлапе видя страшния пазач, подпрял се на дънера на черешата, на чиито връх се беше изкатерило. То се залепи за стеблото треперейки. Черешите престанаха да изглеждат така изкусителни. То гледаше от високо пазача, който не поглежда към него, а наблюдава с умиление малкия, който излапваше последните плодове от клончетата около него, после погледна настрани, виждайки мъжа и извика: 

  - Дедо Иване... - то протегна малките си ръчички към пазача, а той го подхвана нежно, подхвърли го нагоре и го качи върху раменете си, като го понесе по пътя към къщи. 

  Така ние, хлапетата, научихме, че страшният полски пазач е любящ дядо. И още нещо научихме, че докато на едни деца чуждите череши са забранени, на други е позволено да лапат от тях. Въпреки това, дълго съвестта ми ме гризеше, защото бяхме брали от чуждите градини. След години осъзнах, че престъпните навици, не се създават, докато децата лапат от чуждите череши, а след това, когато привлекателни стават не черешите, а парите. 

  КД

  2013