разказ
- Кафе, моля! – отговори, потъвайки в зеления ѝ поглед. Прииска му се да я отведе вкъщи, където би могла да размрази с усмивката си замръзналата камера на хладилника. Всъщност желанието му едва ли беше свързано с хладилника. Тя го гледаше подканящо и той добави парче торта, а когато остана в очакване още няколко секунди, добави и една „Кока Кола“, макар въобще да не му се пиеше „Кока Кола“. Беше възможност, да я задържи още малко пред себе си. Когато тя остана удовлетворена от размера на поръчката, благодари и се завъртя грациозно на високите токчета. Отдалечи се, поклащайки предизвикателно тяло върху елегантните си крака.
До масите, по единично или в компания, на сутрешно кафе, бяха насядали двадесетина души, възрастни и млади, до един втренчени в екраните на смартфоните си. Перо Пиперков извади смартфона си и потъна в световния информационен поток. Световните новини сякаш съобщаваха за края на света, а българските изобилстваха от скандали между политическите партии. Малкото статии, хвърлящи светлина в изобилието от мрачна информация, бяха по повод прерязани и планирани за прерязване лентички на нови обекти, откривани от премиера. Перо изгаси екрана отегчен. Каква скука, Господи, помисли си той, повдигайки поглед към небето, сякаш очакваше отговор. Какво му става на този свят, че от ден на ден, животът е по-тягостен и досаден?! Напрежението в тялото, караше мозъка му да пулсира. Имаше чувството, че стресът тече вместо кръв в кръвоносната му система. Усещаше се като бомба с часовников механизъм, който тиктака и всеки момент ще избухне. Животът му беше безсмислен, толкова безсмислен, че си заслужаваше да умре. Включи отново смартфона си, но минута по-късно отново го изключи. Пълен кошмар. Полудяваше.
Момичето донесе поръчката му. За миг вниманието му беше привлечено от нея. Когато тя замина, се зае с кафето и тортата. Кока Колата шумеше с мехурчетата си в чашата. Беше му излишна. Поръча я само заради сервитьорката.
Тогава върху чашата кацна пеперуда. Крилцата ѝ потрепваха, а тя се разхождаше и въртеше по ръба на чашата. Дали пиеше от капките сладка напитка, Перо не можа да види, но танцът на пеперудата по ръба на чашата привлече вниманието му. Перо Пиперков съзерцаваше пеперудата, забравил целия свят, с всичката му лудост.
Един ден Перо Пиперков си помисли, че животът му е спрял. Именно спрял, а не свършил. Оставаше му да живее много, но усещаше в гърдите си празнина. Нямаше я тръпката от предстоящото. Той почувства болезнено тази липса. Безнадежността го хвърли в отчаяние.
Беше планирал живота си и до този момент беше спазвал този план. Постигна целите си, някои не успя, но го приемаше. Беше постигнал много повече от очакваното и именно това го плашеше. Оставаше му толкова малко, към което да се стреми, в оставащата част от живота си. Беше подчинил щастието си единствено на успехите в живота, а беше изгубил радостта от обикновените неща.
В детските си години се чувстваше щастлив от всяка дреболия. Усещаше щастието с цялото си тяло. Беше щастлив, когато с децата от махалата играеха по цял ден по пепелявите улици или когато тичаха надолу по улицата, до железарския магазин на чичо Йозо, където освен железарските стоки, продаваха и вафли. Със стотинките, които им даваха родителите си купуваха по някоя вафла, вървяха нагоре по улицата, хрускайки вафли, разменяйки си щастливи усмивки.
Помнеше щастието, което изпита, когато за пръв път пи лимонада от бутилка. Беше на някакво тържество, родителите седяха да масите, а децата играеха около тях и от време на време тичаха до своето шише лимонада. Помнеше шума на мехурчетата в гърлото и носа си. Какво щастие носеха тези мехурчета в детските души.
В онези далечни години телевизията беше единственото достъпно културно развлечение за селските деца. Детските филми бяха рядкост. Те се очакваха с чувство, което беше стаено някъде в гърдите или стомаха и кътано през целия ден. Час по час някой тичаше да провери часовника, за да не се пропусне детското. Когато настъпеше времето за него, всички хукваха презглава към къщи.
Днес Перо Пиперков, както и всички пораснали негови приятели и техните деца, можеха да има всички тези неща. Можеше да имат и много повече. Бяха задоволени и дори преситени от много повече, но не чувстваха онова удовлетворение. Липсваше блянът за нещо, което не може да имат. Липсваше очакването. И това ги правеше нещастни.
На съседната маса седи млада жена забила поглед в екрана на смартфона си. До нея скучае малката ѝ дъщеря. Тя се върти върху стола, пуфти и се опитва да направи нещо с главата си.
- Ох мами, не можиии...
- Какво не може, бе мамо? – пита озадачено жената.
- Не можи махни главата...
- Ами главата не може да се маха, бе мамо! – отговаря жената.
-Дай твоята маха! – казва дъщеря ѝ и внимателно хваща в ръчички красивата глава жената, след което се опитва с въртеливи движения да я свали от шията.
-Оооох - престорено вика тя - болииии... опитват се да ми свалят главата. Поооооомооооощ – тихичко имитира тя вик и се залива в смях.
Дъщеря ѝ стои учудено до нея и не може да разбере, защо може да свали главата на куклата си, а не може да свали нито собствeната си глава, нито главата на майка си?! Хваща отново брадичката и тила си и започва упорити опити за сваляне на главата си, а жената я наблюдава наведена над екран на смартфона си и се тресе в беззвучен смях.
"Това трябва да е", помисли си Пиперков. "Радостта от живота е като пеперуда, дете или блян... Трябва само да го усетиш и да му се насладиш."
КД
2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар