За рисковете на професиите

  За рисковете на професиите

  разказ

  В деня, в който полицаите за първи път излязоха на протест, жалвайки от какво ли не, като на първо място поставяха липса на униформени дрехи и компютри за работа, да се чуди човек защо са им..., но и за да искат двадесет заплати при пенсионирането си на четиридесет годищна възраст, както и намаляване на прекомерното натоварване, което изпитвали при практикуване на професията, Орнел Мондов реши да отиде на фризьор. Той нямаше нищо против привилегиите на униформените, напротив, смяташе, че голяма част от тях трябва да бъдат пенсионирани още при встъпването им в длъжност. Така, освен че щяха да се овакантят местата отново, за да се настанят на тях други кандидати за ранно пенсиониране и блага служба, имаше шанс, същите места случайно да бъдат тук там заети и от кандидати, изпълняващи съвестно служебните си задължения.

  Ранно пенсионираните полицаи щяха да бъдат особено щастливи, че се добират до пенсия, във възраст, за  която редица професионалисти от лекарските, инженерските, учителските и т.н. гилдии можеха само да си мечтаят. По този начин държавата  си осигуряваше армия от щастливи, млади пенсионери, работещи като охранители и скоро щеше да стане най-охраняваната държава в света, поради огромния брой полицейски пенсионери. Някога и Орнел беше кандидатствал за работа в полицията, но въпреки двете си дипломи за висше образование не успя да се класира, поради липсата на свободни места.

  Съдбата сякаш беше начертала житейския му път от ранна детска възраст. В училище беше сред първенците в овладяването на учебния материал. Влезе в елитна гимназия, после два университета... Съученикът му Пламен Педалски, който скъсаха на зрелостния тест по математика, впоследствие хвърли в ужас комисията по български език и литература, когато при анализа на стихотворението на някой си Рамбо Силек, беше стигнал до проникновението, че вероятно авторът се обръща към някоя любима, пловдивска аверка, т.е. приятелка, с думите: „Родна реч, о, майна сладка...“, поради което се провали на изпита по български език и литература. Още по-неописуеми бяха резултатите, които показа по останалите учебни дисциплини. Дори по физическо пълното, затлъстяващо или откровенно казано дебело момче не показваше някакви впечатляващи успехи, затова Педалски не успя да се класира в никоя прилична гимназия и пред избора междw железничарското и полицейското, сержантско училище, той избра полицейското поприще.

  Орнел никак не обичаше опашките и избягваше да чака. Дори пазаруваше в кварталния супермаркет късно вечер, когато вече нямаше много хора и не се налага да чака дълго пред касата. За да настъпи подходящото време за пазаруване, Мондов се задържаше на работа няколко часа след края на работния ден. Работа му беше приятна и креативна. Вземаше отговорни решения в ситуации на ръба на риска, при които можеше да пострада техника за милиони или да загинат хора. Отговорността го изпълваше с удовлетворение и той се надяваше да е така до края на кариерата му, която трябваше да приключи някъде след около двадeсет и пет години. В същото време бившия му съученик и настоящ съсед Пламен Педалски беше вече пенсионер и по цял ден люпеше семки в градинката пред блока. Всъщност той вършеше това и преди, докато работеше, вследствие на което предните зъби на бившия служител на полицията отдавна се бяха изтъркали до граница, определяща необходимост от своевременна стоматологична намеса. Когато Мондов се връщаше вечер натоварен с пликове с покупки, Педалски дояждаше втората чиния със салата, допивайки ракията от дъното на бутилката, отправяйки му иронични забележки през отворения прозорец на кухничката:

  -  Хайде бе, комшу, мръкна се! Животът си тече. Нещо безотговорно се отнасяш към него, така смятам аз.

  Мондов промълвяше сконфузен едно тихо „добър вечер“ и се скриваше във входа.

  Тази вечер Орнел беше посветил време на крайно необходимото оформяне на прическата си. Вървеше по улиците от работа към вкъщи покрай фризьорски ателиета, обаче всички бяха вече затворени. Почти се беше отказал, когато го привлякоха светлините на фризьорския салон в близост до блока му. Влезе и поздрави трите служителки. Двете чоплеха семки и си говореха, а третата пушеше и чатеше в Скайп, при което от време на време се чуваха сигналите на програмата по гърмящите от чалгата тонколони, свързани с компютъра. Чоплещите семки се бяха изтегнали на столовете, на които седяха клиентите и не му обърнаха никакво внимание. Орнел почака да довършат разговора си и попита дали може да бъде подстриган.

  -  Ами няма я колежката. По ред трябва да бъдеш при нея – отговори му едната.

  -  А не може ли да нарушим реда и някоя от вас трите да ме подсриже? – попита Мондов. Трите жени го погледнаха възмутени, как може само да си помисли, че ще нарушат реда...

  -  Не може – отговори му тази пред компютъра. – Ако не ти се чака, ела утре, но през уикендите става със записване, понеже почиваме и трябва да направим график за разпределение на клиентите.

  Мондов не попита дали има записани в списъка. Излезе и затвори плътно вратата на ателието. Той позвъни на колежка, която му беше разказала за безработна приятелка – фризьорка, в тежко финансово състояние и попита дали не би могла да го подстриже в апартамента му, на двойна цена. Услужливата колежка му върна обаждането няколко минути по-късно.

  -  Утре не може. Било Задушница  тя не работела на този ден.

  -  Ясно, понеже през останалото време много работи...

  Мондов се замисли. Май най-добре е и коафьорите да бъдат пенсионирани на четиридесет и нещо, и да получат по двадесет заплати обезщетение. Като погледне философски човек, и тяхната работа може да бъде  рискована. И те рискуват зъбите си с чоплене на семки, нямат служебно облекло и компютри...  А ако подстрижат накриво някоя мутра, направо може да им види сметката. И с тези натоварени графици, дето се работи и в събота и неделя, и остават до тъмно на работа, и сигурно правят свръх часове. Само дето не са държавни служители, инак и те да са излезли да протестират по площадите.

  КД

  2015