Автостоп

  Автостоп

  разказ

  Винаги спирам, когато ми махнат на автостоп. Спирам дори и да не ми махат. Веднъж дори спрях на една дама с патерици, застанала край пътя, а тя със свенлива усмивка ми обяснява: „Не съм стопаджийка. Досещате се каква съм, нали?“  Кимнах разбиращо и отминах, макар да се сетих едва после. Първоначално си помислих, че има впредвид, че не е стопаджийка, а чака автобус, понеже беше застанала на автобусната спирка. После ми светна, че е в бранша на магистралните феи.

  Друг път спрях на една възрастна жена в Хисаря, а тя ми разправя: „Изтървах автобуса, а никой не спира вече на баба като мене. Всички искат млади жени. Синът ме чака в Пловдив, много бързам“... И така нататък и така нататък. Като стигнахме, ми подаде една десетачка. Отказах ѝ, а тя заизважда от чантата курабии, разни сладки, яйца, че то беше по Великден. Приех ги, няма кой да ми направи вече такива вкусотии. Наистина, много вкусни бяха.

  Напоследък обаче все циганета возя. Много хора не им спират, но аз не подбирам. Щом човекът е тръгнал на път, спирам му, след като сме в една посока. Те, циганетата, не са твърде чисти, а в повечето случаи са и доста дразнещи с поведението си, но преглъщам го. Гледам добро да направя на човека, но понякога минават даже и моята граница на търпение.

  Преди два-три месеца качих едно момче, по пътя между селата, някъде между Симеоновград и Димитровград. Беше много студено, затова прозорците на колата бяха напълно вдигнати. А то беше мръсно и мирише тежко, но за да не го обидя не отворих прозореца. Стиснах зъби и подкарах само по-бързо, дано да стигна по-скоро до града. А то през цялото време не млъкна. Наду ми главата с приказки какъв добър майстор тенекеджия е и колко много работи и колко добре печели. Като стигнахме в града то направо ми заяви:

  - Чувай бате, требва да ми дадеш два лева...

  - А защо "трябва"? - попитах удивен от това нахалство.

  - Защото ти сигурно имаш, кола караш, началник го раздаваш, цигани возиш, значи ги обичаш, другите не ни качват.

  Вероятно щях да му дам парите, но тази арогантност ме обиди. Спрях колата и го помолих доста рязко да слезе.

  Дълго се чувствах гузен заради този случай, докато оня ден ситуацията не се повтори. Пътувах от Димитровград за Симеоновград и между Александрово и Константиново, на десет километра от Симеоновград, виждях в мъглата да гази снега в края на платното облечен в мръсен, измачкан костюм млад мъж. Свирнах му и спрях. Той се зачуди, понеже не ме познава, но събра смелост и влезе в колата.

  -За къде си бе, младеж? – попитах аз. Каза ми някакво село към Нова Загора.

  -Мога да те откарам до Симеоновград, ако искаш?

  -Добре бате. Давай, вози ме, че умрях от студ!

  Бях облечен с работно яке, затова не бях пуснал отоплението в купето, но като го видях как трепери, го включих, макар да ми беше топло.

  -Много леко си облечен –му казах.

  -Всичко остана при моя приятел, бате – казва ми той. – Парите, дрехите, радиото. Само телефона успях да грабна и побягнах. Той, заедно с другите ортаци се наговорили и след като работихме на един строеж месец и нещо, вечерта се опитаха да ме убият. Искаха да ми вземат три хиляди лева, но бях разделил парите на две, та ми взеха само половината. Успях да избягам и да спася кожата. Но аз ще ги прокълна. Който съм проклел, бел ден не е видел. Ще видят те. Мене ще ме преджобват. Ама наааа..., не са умни колкото мене.

  Нищо не отвърнах, съсредоточен в хлъзгавиия, заснежен път. Отегчен младежът извади супер модерен смартфон, който рязко контрастираше с моята Нокия с фенерче, подпряна на скоростния лост на Витарата и звънна на своето Айше, за да го зарадва, че се прибира. Докато разговаряше бършеше потеклия си нос с длан, а нея в панталона си. Говореха на език, който не разбирах, турски или цигански, а може би и смесица от двата езика, като тук таме се прокрадваше и някоя българска дума. На входа на Симеоновград има кръстовище, на което трябваше да му спра, за да слезе. Малко преди това той прекрати разговора с Айшето и ми каза:

  -Бате, дай два лева, че да си хвана автобуса до ...- каквото там му беше селото!

  -Ами нали не са ти взели всичките пари?! Аз ти свърших услуга като те докарах до тук и не искам нищо в замяна. От къде накъде трябва да ти дам два лева?

  -За компанията, бе бате. Дай два лева, дето ти правих компания!

  -Добре, ще ти дам два лева, щом ти дължа за компанията...

  Заключих вратите на колата, подкарах на скорост през пустото кръстовище и тръгнах обратно по пътя към Димитровград. Натиснах газта на старата таратайка до край. Джипът се тресеше, но полетя по хлъзгавия път със сто километра в час. Цигането направи опит да попита какво става, но видът ми изглежда го изплаши. Извади отново смартфона си и започна да говори нещо на Айшето. След десетина минути бяхме отново там, откъдето бях го взел.

  Отключих вратите и казах рязко:

  - Слизай!

  - Ама, бате...

  -Слизай, защото в противен случай продължавам за Димитровград! И ... вземи два лева за ценната си компания!

  Слезе в щипещия студ демонстративно потърквайки двата лева по брадичката си. Обърнах колата и тръгнах обратно,  оставяйки го назад в надигащата се виелица, за да изпробва силата на клетвите си. 
  И в бъдеще ще качвам стопаджии, макар че стопаджийките определено са ми повече на сърце.

  КД

  2015