Хавайски мечти

Хавайски мечти

разказ

През времето, когато Исперих Бахурларски отбивал войнишкия си дълг към родината, в ротата му имало няколко гъзета, повечето софиянци. Те се държали така, сякаш били най-важните в цялото поделение. Били нахални и самочувствени до най-висшия предел на човешкото нахалство и самочувствие. Не можеш да им поискаш услуга, нито да ги помолиш за нещо, не можеш дори да ги заговориш, защото веднага ти забиват някоя подигравателна дефиниция и те отминават с презрителна усмивка, докато ти оглеждаш себе си, за да установиш, дали съответстваш ли на дефиницията или не съответстваш? Дори да подадеш ръка, когато гъзето е в нужда, то ще я поеме само през ръкавица, за да не оставиш отпечатъци върху драгоценната му гъзарска кожа.

Имаше обаче едно софиянче, разказва ми Бахурлийски, което силно се различаваше от софийските гъзари. Казваше се Харалампи Вариклечков, но му викахме Клечо, защото, освен че съответстваше на фамилията му, този прякор съответстваше и на крехкото телосложение на софиянчето. За баща му казваха, че бил някакъв полковник, за който гъзетата си говореха помежду си, но шепнешком и с озъртане. Майка му била някога балерина.  Днес продаваше билети за представленията на софийската опера. Тя понякога му идваше на свиждане, което се провеждаше пред портала на поделението. Не си спомням баща му някога да е идвал.

Като войник Клечо беше повече от Швейк. Всичко правеше не както трябва, но аз успявах да му помогна, за да избегне наказанията. Другите войници, по-едри и силни, по-стари и опитни в службата и по-сръчни в изпълнението на задачите всячески се опитваха да смачкат фасона на софиянчето, но трябваше да минат първо през мене, а това не беше лесна работа.

Вечер двамата лежахме един до друг в спалното помещение и се говорехме тихичко. Мечтаехме за разни неща в живота, но най-вече мечтаехме някога да стигнем до Хавай и да прекараме живота си на някой екзотичен плаж.

Двете години, които дължахме на държавата, като част от обучението за превръщането ни в пушечното месо при бъдеща война свършиха. Колкото и бавно да течеше времето, накрая дойде оня щастлив ден, в който ние с Клечо хвърлихме въшкарниците в склада на старшината, обухме отеснелите и окъсели дънки, облякохме две тениски, които той някак си беше чопнал по-рано от склада, надянахме по едни старите маратонки и се отправихме горди и щастливи от уволнението към първата кръчма по пътя, където изпихме последните си левчета. Когато настъпи времето, отидохме на гарата.  На перона се прегърнахме силно и притиснали главите си една в друга си обещахме, винаги да се отзовем, когато другият има нужда от помощ.

Опитвах различни бизнеси. Бях работник в държавни фирми, бях работник в раждащия се частен бизнес, бях техник на обекти, бях началник на строежи... И все едно и също – парите малко, работата много и ядовете чет нямат. А животът ми пуст и празен. Тогава господ се намеси и се запознах с жена ми. Тя горката тогава беше омъжена за един пияница, дето я съсипваше от бой и за нищо нямаше грижа в къщи. Ползваше я за готвачка, перачка и боксова круша, та затова и тя си търсеше някой като мен, сам, кротък и без глупави претенции. Един ден, докато се разхождахме хванати за ръце, тя ме затегли към един пункт на тотото и ми натика някакъв фиш в ръцете. Тя задраска три числа, аз задрасках три и накрая се оказа, че сме уцелили джакпота. Двайсет хиляди, братче... Няма да повярваш, но двадесет хиляди си бяха много пари тогава, ама не знаех какво да ги правя. Дадоха ни по телевизията, взехме си парите, тя напусна нейния михлюзин и дойде да живее при мене.

Една вечер телефонът ми иззвъня и насреща за огромна моя приятна изненада беше не друг, а Клечо. Не можех да изкажа, колко се радвах да чуя гласа му. Той също ми се зарадва. Гледал ме по телевизията. Много се радвал, че съм спечелил, но ако не го послушам, след два дни ще загубя повечето си пари. Затова, ако искам да ги спася, да хвана утре влака и да ходя при него в София. Така и направих. Изтеглих парите от банката и му казах, че му имам доверие, да прави с тях каквото знае. Същата вечер тръгнах обратно към къщи с влака. На другия ден, братко, цените хвръкнаха, курсовете хвръкнаха, всичко хвръкна, а хората потънаха...

После се смениха правителства, след около година, Исперих вече бил отписал спечелените от тотото пари, когато Клечо му позвънил една вечер.

- Абе ти кога смяташ да дойдеш да си вземеш парите?

- Когато кажеш – отговорил Исперих Бахурларски.

- Ела утре, че ми се е затъжило сърцето за тебе.

Хванал влака рано сутринта и преди обяд бил в София. Вариклечков го чакал в един Мерцедес на паркинга пред гарата, не нов, но пък какъв Мерцедес... Президенти да возиш в него. Самия Лех Валенса се е возил в тази кола, преди да я продадат поляците. Та го води Клечо в някакъв апартамент, ама Бахурларски не си спомня, техният апартамент да е бил в центъра.

-К’ъв е тоя апартамент, бе гъзе? – попитал Бахурларски.

- Мой е. Оня ден го купих – отговорил Клечо и продължил, усетил надигащия се в главата на приятеля му въпрос – не, не с твоите пари. Те са твърде малко за него, освен него купих и още два по кварталите, а имам и няколко автомобила и гаражи за тях.

- Как бе Клечо, с какви пари? – попитал Бахурларски.

- Ще ти разкажа, но обещай, на никого да не казваш и думичка за този разговор, поне докато не изчезна от този свят!

- Обещавам, но как така ще изчезнеш?

- Остави това! Всичко е заради баща ми. Когато почина, неговите колеги, той работеше в ДС, се заклеха на гроба му да се погрижат за мен и майка ми. Те ми се обадиха няколко месеца по-късно, един ден преди да ти се обадя на тебе за парите. Казаха ми - върви утре в едикоя си банка и изтегли половин милион. Всичко е уредено. После върви в това и това чейндж бюро и смени левовете за долари, марки и франкове. Всичко прибери у вас и не се отделяй нито за миг от вкъщи. Ако забележиш нещо съмнително, звънни ни, ние веднага ще дойдем.

След няколко седмици ми се обадиха отново. Върви, казват, в тази и тази банка и смени доларите, марките и франковете! Опитах да противореча, че сега курсът не е благоприятен за това, но ми отговориха да не философствам много, а да изпълнявам. Изпълних го... И няколко часа по-късно левът започна да поскъпва. След няколко дни отново ми се обадиха. Върви, казват и купувай отново от същите банки валутите, които им продаде! Така направих, но вече имах два пъти повече пари. И така няколко пъти, до днес. Сега ти си тук и аз ти връщам твоите пари в щатски долари, по курса към датата, на която ми ги даде, което в левове е неколкократно повече. И така си беше човече, рече ми Исперих Бахурларски. Взех парите и с тях си купих едно старо сладкарско цехче. С жената напуснахме работа и се заехме с нов, вече собствен бизнес.

След време бизнесът ми се разрастна. Имах петдесет работнички, продавахме сладки в половината държава, но после нещата се объркаха и аз  затънах в дългове. Трябваше да фалирам, когато реших да потърся помощ от приятели. Всички обаче отказаха да ми помогнат. Тогава се обадих на Клечо. Беше късна вечер. Той ме изслуша, укори ме, че не съм му се обадил по-рано, после заговори на други теми, за отминалите години, за верните приятели и добрите хора, после затвори...

На сутринта, рано, към 5 часа някой позвъни на вратата. Погледнах през шпионката, попитах кой е... Клечо! Не можех да повярвам. Моят приятел стоеше пред входната врата, стиснал в ръка кожено куфарче. Отворих му, прегърнахме се, после той влезе, сложи куфарчето на масата и го отвори. Беше пълно с пари, приблизително сумата, с която бях задлъжнял. Той изсипа на масата съдържанието на куфарчето и каза, че куфарчето му трябва. После ме прегърна и си тръгна. Извиках да се върне, за да му дам разписка за заема. Не е заем, отговори ми той, подарък е.

След това изчезна.

Понякога лежа и си мечтая приятелят ми Харалампи Вариклечков в същия момент да е на някой екзотичен плаж, например на Хаваите с Blue Hawaiian в ръка, а до него да лежи някоя знойна хавайка, разказва с блеснали очи и мечтателна усмивка Исперих Бахурларски.

Казват обаче, продължава той с помътнял поглед, че вкарал няколко с влака петрол в Югославия по време на ембаргото. Разказват и че му откраднали единия и от тогава изчезнал. По същото време, когато за последно беше у нас. Ортаците му го търсели, за да си отмъстят за загубените пари.

Е... аз все пак се надявам, да е стигнал до Хавай...